Уна-Мери Паркър
Фалшиви обещания (20)

XX

Лайза отпиваше по малко от чашата с вода, която инспектор Бък бе сложил в ръката й. В душата й се бореха противоречиви чувства — като противоположни течения в много тясна река, сякаш беше мятащ се насам-натам плавей, носен от течението в неизвестна посока.

— По-добре ли се чувствате сега, мисис Хамкрофт?

Тя едва не бе припаднала, когато бе видяла восъчното лице. Всичко това се дължеше на облекчението. На огромното облекчение, което изпита, когато разбра, че това не е Тоби.

— Да. Благодаря ви.

Бяха в полицейския участък, който се намираше в съседство с моргата. Бък и полицайката й бяха помогнали да стигне дотук, почти я бяха носили по пътя, докато я настаниха на един стол.

— Какво ще стане сега? — попита Лайза.

— Продължаваме да водим разследването по обичайния начин — отговори той с типичния безстрастен глас на полицай. — Когато сте готова, предлагам да тръгнем обратно за Лондон.

— Разбира се.

Онзи миг на известна близост, когато той бе стоял до нея в моргата, свърши. Тя отново бе съпругата на отвлечения, която наскоро бе създала затруднения на полицейското разследване, укривайки истината. В гласа му пак прозвучаха враждебни нотки. Той нямаше намерение да й прости.

Мълчаливо пътуваха до Лондон.

Когато пристигнаха с полицейската кола на Холанд Парк Уок, Лайза погледна Бък, който държеше вратата отворена, за да слезе. Имаше нещо, което тя трябваше да знае.

— Смятате ли, че те ще убият Тоби?

Той като че ли се стъписа от този внезапно зададен въпрос.

— Не непременно — отговори Бък, увъртайки отново. — В подобен случай е трудно да се прецени, защото не знаем срещу какво сме изправени.

Той извърна глава, погледът му бе далечен, устата — здраво стисната. Явно нямаше намерение да говори повече.

Щом влезе в къщата, Лайза мигновено усети, че нещо липсва. После се сети какво е то. Нямаше я Лоти, която обикновено я посрещаше като обезумяла от радост. От различни части на къщата не долитаха детски гласчета: „Майче? Майче? Майче, ти ли си?“ Не се чуваше далечното бучене на пералнята, нямаше го аромата на свежи цветя, нито мириса на шоколадови сладки, с гордост изпечени от Тили. Цялото семейство бе отишло в Чокландс и за първи път от години тя бе съвсем сама, ако не смятаме присъствието на Фреди вечер.

Когато телефонът иззвъня, Лайза нервно подскочи.

— Ало?

— Лайза? Обажда се Мелиса. Фреди случайно да е при теб?

Гласът й беше толкова променен, че Лайза едва го позна.

— Не е тук, Мелиса, на работа е — студено отвърна тя.

— Търсих го там, но ми казаха, че не е в офиса.

Гласът й звучеше така, като че ли плачеше, и Лайза усети, че малко се размеква.

— Искаш ли да му предам нещо? — по-любезно попита тя.

— Ще го направиш ли? Ще му кажеш ли, че аз бих… бих искала да говоря с него.

— Да. Добре.

— Съжалявам за Тоби. Има ли някакви новини за него?

— Опасявам се, че няма.

— О, Божичко! — Мелиса заподсмърча и Лайза любезно приключи разговора.

— Щом се върне Фреди довечера, ще му кажа, че си го търсила.

— Благодаря ти. Много съм ти благодарна — гласът на Мелиса определено звучеше много смирено.

 

 

За Деклан този ден беше истински ад. От ранни зори мистър Станли Хаусман, финансов инспектор към прокуратурата, заедно с екипа си се опитваше да разпердушини кантората „Мартин И. Л. Хамкрофт“.

Както се струваше на Деклан, само той бе избран, за да бъде подложен на специален разпит.

— Вижте какво! Казах ви всичко! — отчаяно извика той, след като часове наред бе отговарял на въпросите.

От време на време му се бе струвало, че се опитват да проумеят с негова помощ сложностите в лабиринта на застрахователния свят и на „Лойд“ в частност, но друг път бе сигурен, че искат да го пипнат, да го накарат да си признае за някакви незаконни действия, да го подлъжат, за да изповяда някое прегрешение.

Той си казваше, че това е много нечестно, защото не бе извършил нищо нередно, по някоя и друга дребна измама тук-там, не беше кой знае какво — бе съвсем естествено да се погрижи за собствените си интереси. Голямо чудо! Всички го правеха.

Най-накрая те си тръгнаха, като едва мъкнеха кашоните, препълнени с книжа, папки, магнетофонни записи и компютърни разпечатки.

По нареждане на прокуратурата синдикатът „Мартин И. Л. Хамкрофт“ бе прекратил дейността си в девет часа сутринта.

В рамките на едно денонощие кариерите на всички, които работеха в компанията, стигнаха до мъртва точка, а що се отнасяше до някои от по-възрастните служители, бяха напълно съсипани. Мнозина си тръгнаха с насълзени очи, чудейки се дали изобщо някога ще си намерят работа.

Потресен, Деклан побърза да се прибере у дома. Не беше предполагал, че отстраняването на Чарлс Брайър от длъжност означава, че всички са под подозрение. Не бе предполагал също така, че това може да е краят на компанията.

Ами неговото бъдеще? Все още ли беше наследник на Чарлс? Ако можеше да се увери в това, нямаше да се притеснява толкова много. Двамата с Максин бяха си заделили значителна сума, с която биха могли да изкарат следващите десет-дванадесет години, ако харчеха внимателно, а след това с парите на Чарлс щяха да бъдат богати до края на живота си.

Изведнъж го осени мисълта, че не е бил достатъчно внимателен към Джейн Брайър. По-добре бе тя да е на негова страна, вместо срещу него. Ако се появяха някакви проблеми със завещанието на Чарлс, когато му дойдеше времето, последното нещо, от което щеше да има нужда, бе една вдовица, оспорваща условията. Не че Чарлс не беше се погрижил за нея, доколкото си спомняше Деклан. Все пак… Щеше да накара Максин да покани Джейн на вечеря и да я попита какви са плановете й за бъдещето и да й предложи помощта си. При тази мисъл се почувства много доволен от себе си.

Когато влезе вкъщи, дочу, че Максин разговаря с някого в салона. Предположи, че е дошла някоя от приятелките й от благотворителния комитет и се изкуши тихичко да се промъкне на горния етаж, за да вземе един душ. Деклан одобряваше това, че Максин поддържа връзки с „подходящите“ хора, хора от висшето общество, които ги канеха на вечеря и, от своя страна, увеличаваха кръга на познатите им. Той много точно употребяваше тази дума. Тези хора не им бяха приятели. Приятелите произхождаха от същата среда, имаха същото обществено положение, говореха на същия език и притежаваха същите стремежи като теб. А познатите вече се бяха издигнали и ако бяха добре разположени към теб или смятаха, че можеш да им бъдеш полезен, ти даваха едно рамо, за да можеш да се издигнеш до тяхното ниво.

— Ти ли си, Деклан? — извика Максин.

Той едва не изруга, съзнавайки, че не му остава нищо друго, освен да отиде да каже „здрасти“.

Влезе в техния голям и претрупан салон и ококорил очи, се закова на място. Беше прекалено ужасен и шокиран, за да скрие чувствата си.

— О, здравей, Деклан. Как си, момчето ми? — една ниска и закръглена жена с червеникава коса се изправи пред него. Носеше прилепнал костюм в тюркоазно и бели спортни обувки. — Изненадан си, че ме виждаш, а? — тя весело се изкиска.

Деклан стоеше на място като парализиран. Само една мисъл се въртеше в главата му. Слава Богу, нито той, нито Максин бяха поканили някакви важни гости за тази вечер.

— Мамо! — задавено произнесе той. — Какво правиш тук?

Смехът й стана още по-звучен и многозначителен и тя погледна към Максин, сякаш очакваше от нея да оцени шегата.

— Много хубаво посрещане! А аз пътувах чак от Блекбърн, за да те видя — каза тя.

— Защо не ни предупреди, че ще дойдеш? — той погледна Максин почти с укор, сякаш бе направила нещо зад гърба му.

— Не си ми казал, че Чарлс Брайър те е направил свой наследник — побърза да парира удара Максин.

— Не съм?… — смутен, той поглеждаше ту майка си, ту съпругата си. — А кой ти каза за това?

— Аз й казах, момчето ми. Помислих си, че трябва да го знае, след като Чарлс офейка по този начин — спокойно заяви майка му.

За миг Деклан се запита дали тя не се е побъркала. Той ужасно се срамуваше от необразованите си родители и затова през последните двадесет години непрестанно се бе опитвал да ги избягва, а пред приятелите си създаваше впечатлението, че е останал кръгъл сирак в юношеските си години. За щастие Чарлс никога не бе се интересувал особено от произхода му, но ако майка му беше някъде наблизо, на Деклан щеше да се наложи да каже „сбогом“ на наследството. Чарлс беше сноб.

— За какво говориш? — притеснено попита Деклан. — Ти откъде разбра, че той ми оставя всичко?

— Смяташ, че не съм достатъчно добра за теб и твоите приятели, нали? — тя се държеше прямо, но и доста мило, като че ли това положение не я притесняваше особено.

Деклан се изчерви до корените на косата си, очите му се насълзиха.

— Не че… аз… хъм… — той засече. — Нещата са по-различни тук, мамо. Не можеш да се издигнеш, ако не си ходил в подходящо училище и тъй нататък.

— Това май не ти попречи да получиш каквото искаше — едрата й месеста ръка обхвана с един жест претрупаната стая.

— За това трябва да благодаря на Чарлс Брайър — с извинителен тон каза Деклан.

— Точно така!

Майка му извади цигарата от устата си и като се пресегна, угаси я в декоративната купичка от уеджудски порцелан.

Деклан потръпна.

— Какво искаш да кажеш с това „точно така“? — попита той.

Тя доверително се наведе напред:

— Просто си помислих, че е по-добре да ти го кажа направо, в случай че той никога не се върне от Швейцария или от където и да е там.

Деклан усети как нещо го присви под лъжичката. Тя му се усмихна ободрително.

— Той е истинският ти баща, нали разбираш, Деклан? Никой друг не знае за това, но татко ти смята, че той е твоят баща — и защо не? От това няма вреда. Срещнах Чарлс преди близо четиридесет години, беше дошъл по работа в Блекбърн. Тогава бях съвсем младо девойче, тънко като вейка. Като ме гледаш сега, не ти се вярва, нали?

Смехът й прозвуча дори още по-многозначително и накрая тя се закашля.

Максин я гледаше с нещо, наподобяващо възхищение. От самото начало запозната с тази тайна от тяхното минало, тя винаги се бе разбирала добре с родителите на Деклан, защото те бяха нещо като английска разновидност на собствените й родители — честни и почтени хора от работническата класа, без претенции, без особени амбиции да се издигнат. За разлика от нея и Деклан, които даваха мило и драго за това.

Двете жени изведнъж забелязаха, че Деклан е прекалено бледен и прекалено мълчалив.

— Мой баща? Как така? — хрипливо изрече той.

— По обичайния начин, момчето ми! — смехът й стана още по-грубоват и звучен. Тя запали още една цигара, дръпна дълбоко и продължи: — Идваше да ме види винаги когато имаше възможност. Вече от няколко години беше женен за Джейн, виках й „грозноватата Джейн“, и толкова добре вървяха работите му в „Лойд“, че не искаше да предизвиква съдбата, като я напусне. Но се постара да получиш добро образование и ти намери първата работа, нали? — по гласа й си личеше, че е изпълнена с гордост.

Деклан седеше там и не знаеше дали е ужасен или доволен.

— Той ли плати за образованието ми? — това бе единственото, за което се сети да попита.

— Естествено. И за повечето ти дрехи, и ти даваше пари за училищните екскурзии.

— Боже мой! — беше слисан. — И ти как обясни на татко откъде са дошли всичките тези пари? Искам да кажа… — той млъкна, объркан и сконфузен едновременно.

— Казах му, че баба ми ми е оставила някоя и друга пара. Виж какво сега, щом Чарлс хвърли петалата, веднага ми се обади. Не искам някой адвокат мошеник да се захване с това негово завещание. Ако имаш някакви неприятности, просто им кажи, че ще продам тази история на някой от жълтите вестници. Това веднага ще накара грозноватата Джейн да си затвори устата!

 

 

— Мелиса се обади по телефона. Иска да говори с теб — съобщи Лайза на Фреди, когато той се прибра у дома по-късно същата вечер.

— О? — Фреди повдигна вежди. — А ти как прекара днес? Някакви новини?

Тя му каза за пътуването си до Бексхил.

— Боже всемогъщи! Щях да изляза от работа и да те придружа, ако ми се беше обадила! — потресено възкликна той. — За теб трябва да е било ужасно.

— Беше истински ад. Чувствам се така, сякаш булдозер е минал през мен, веднъж напред, веднъж назад — призна си Лайза.

— Защо не отидеш да си легнеш? Ако бях на твое място, щях да го направя. Аз ще приготвя бъркани яйца и ще вечеряме заедно в твоята стая.

Тя изведнъж безволно се отпусна.

— О, Фреди, това звучи прекрасно.

— Хайде отивай тогава!

— Благодаря ти. Ще го направя.

Докато се влачеше едва-едва нагоре по стръмното стълбище към първия етаж, тя се почувства напълно изтощена и безразлична към всичко. Засега това бе най-ужасният ден. Колко ли още мъка би могъл да й поднесе животът?

Когато Фреди се появи с вечерята, върху подноса имаше само една чиния с бъркани яйца.

— Ти няма ли да ядеш? — попита Лайза.

Той изглеждаше малко смутен.

— Позвъних на Мелиса. Иска да ме види, затова ще прескоча дотам. Ти нямаш нищо против, нали? Няма да се бавя.

Лайза успя да се усмихне развеселено.

— Стори ми се, че гласът й звучеше доста разкаяно по телефона.

— Наистина ли? Е… Не знам какво ще се случи, но си помислих, че е най-добре да я изслушам.

Лайза кимна. От толкова дълго време не бе виждала Фреди в добро настроение.

— Знаеш ли къде е бедата? — каза той. — Майка й е виновна за всичко! Хич няма да се учудя, ако тя е накарала Мелиса да подаде молбата за развод.

— Може и да си прав.

За негово добро тя се надяваше да се окаже прав. Самата Лайза никога не бе харесвала особено снаха си, но нали Фреди беше женен за нея, а не тя! Може би ако той станеше по-настойчив? Навярно Мелиса бе от онези момичета, които поначало обичаха да им казват какво да правят?

Лайза вдигна поглед към брат си и му се усмихна, а после се облегна на възглавниците с подноса с вечерята в скута си.

— Просто не се предавай толкова лесно — нежно го посъветва тя.

— О, разбира се, че не!

— Тя ще те уважава повече, ако тропнеш с крак и кажеш, че повече няма да търпиш глупостите й.

Той кимна.

— Добре, сестричке. Добре. Пожелай ми късмет.

Фреди се наведе и леко я целуна по бузата.

— О, да, Фреди. Пожелавам ти много късмет.

Той й махна с ръка и изчезна.

 

 

Мелиса бавно отвори входната врата и застана на прага, вперила поглед във Фреди.

— Здравей — каза той неловко.

Тя се дръпна настрана, за да го пусне да влезе.

— Здравей.

Изглеждаше бледа, примирена и отслабнала и той изведнъж с носталгия си спомни за издутия й корем, с който така бе свикнал… Сега бе станал плосък и това му се видя като обвинение. Очите го засмъдяха от непролятите сълзи, когато пристъпи пред нея и влезе във всекидневната.

— Как си? — машинално попита той.

— Добре съм. Искаш ли да пийнеш нещо?

Фреди огледа пълните с цветя вази наоколо и му се видя странно, че го третират като гост в собствения му дом. Опита се да поеме инициативата в свои ръце.

— Не, благодаря. За какво искаше да ме видиш, Мелиса? Ти много ясно изрази чувствата си онзи ден.

За миг му се стори, че в тъмните й очи се мерна панически страх.

— Помислих си… може би…

Тя се разплака. После закри лицето си с ръце, извърна се и се свлече на дивана.

— Е?

Фреди съзнаваше, че не бива да позволи сълзите й да му въздействат при вземането на решение. Не обичаше да я вижда да плаче, но тогава се сети, че тя знаеше това.

— Накарала си адвоката си да ми пише — с укор каза той. — Сменила си бравите, опаковала си дрехите ми и си ги изпратила в къщата на Лайза и искаш развод. Така ли е? Какво повече има да обсъждаме?

Тя изглеждаше толкова млада и покрусена, че трябваше да се пребори с желанието си да я грабне в прегръдките си и да я утеши. Вместо да направи това, той седеше в любимото си кресло до камината и чакаше тя да каже нещо.

— Всичко това беше ужасна грешка — изхлипа Мелиса. — Мама накара адвоката да ти пише, докато аз бях в болницата. Кълна ти се, Фреди, нищо не знаех за това, докато не се върнах вкъщи — преди да продължи, Мелиса избърса очите си със смачкана носна кърпичка. — В деня, когато се прибрах у дома, разбрах, че мама е решила да дойде да живее при мен. Искаше да продаде къщата си и да купи тази от теб. Каза, че ще се чувствам по-сигурна, ако къщата е моя. И че ако се разведем, аз няма да нося отговорност за твоите загуби в „Лойд“.

— Майка ти е обмислила всичко, нали! — сухо отбеляза Фреди. — Значи ме изритвате оттук, след като няма къде да отида и трябва да изплатя стотици хиляди лири загуби, а вие двете оставате да си живеете в спокойствие и уют — беше му трудно да скрие ожесточението си.

За първи път Мелиса го погледна право в очите.

— Аз я помолих да си върви.

— Ти?… — Фреди не можа да повярва на ушите си.

— Казах й — продължи Мелиса, — че обичам тази къща, само защото е моя! Е, всъщност наша. Така се изразявам, за да й попреча да се меси.

— И какво ти отговори тя?

Искаше му се да беше наблюдавал тази сцена. Би дал всичко на света, за да види как Ейлийн Благдън си получава заслуженото.

— Освен това й казах, че й връщаме парите, които ни даде, за да платим загубите за тази година — кротко продължи Мелиса. След като избухна в сълзи и се успокои, сега тя ставаше все по-самоуверена. — Зная, че това означава да продадем тази къща, Фреди, и да си купим малък апартамент някъде, но нали няма да имаме бебе? — гласът й изтъня и секна за миг. — Е, сега къщата не е толкова важна, нали?

Фреди бавно кимна, беше по-скоро слисан, отколкото доволен.

— Сигурна ли си, че точно това искаш?

За първи път тя се усмихна.

— Да, Фреди. Ще си намеря по-добре платена работа и все някак си ще се справим, тоест ако ти искаш.

— Аз искам, но трябва да съм сигурен, че и ти искаш. Майка ти ще бъде ужасно обидена, може би жестоко наранена. Сигурна ли си, че няма да съжаляваш, задето си й върнала чека и си се отказала от тази къща? Това е много важна крачка, нали го съзнаваш?

Тя му отвърна с треперлива усмивка:

— Зная, но винаги съм искала да се освободя от нея. Именно затова имах нужда от тази къща.

— И затова се омъжи за мен?

Тя усилено заклати глава.

— Не, разбира се, че не. Аз те обичам, Фреди. Това изобщо не се е променило — Мелиса огледа добре подредената стая. — Но майка ми развали всичко. Това вече не прилича на моето домашно огнище. Всъщност искам да се махна оттук и да започна нов живот на друго място. Някое място, което ще е само наше и там тя няма да може да ни досажда.

Фреди я изгледа дълго и нежно. После се приближи, прегърна я и я притисна към себе си. Мелиса обхвана лицето му с длани и го целуна много нежно по устните.

— Нека утре да обявим къщата за продан — тихо каза тя. — А после ще си потърсим някое малко местенце, само за нас двамата.

В отговор той я целуна силно и страстно.

— Толкова много ми липсваше — прошепна Фреди.

— И ти на мен, Фреди.

 

 

Къщичката на дърваря, построена сред гората, не бе използвана от години. Далече от обществените пътища, които кръстосваха гористата местност близо до Фоуи, девет души, по двама, по трима, си проправяха път напред в хладния сумрак на този дъждовен ден.

Единият от тях пристъпваше като сляп със завързани очи и запушена уста, а китките на ръцете му бяха здраво вързани отзад. До него вървеше водачът на групата, бившият офицер от Военното разузнаване капитан Нийл Палмър, като ту го блъскаше, ту го влачеше. Лицето му бе зачервено и лъщеше от пот, сякаш румената му кожа бе намазана с някаква мазнина. Мощното му тяло се движеше, като да бе обладано от някаква брутална сила — здраво, гъвкаво, със стиснати юмруци. Когато стигнаха до горската къщичка, той избута затворника през отворената врата и грубо го блъсна в един ъгъл. После го ритна в кръста с обутия си с висока обувка крак и човекът се стовари на изгнилия дървен под.

Капитан Палмър се обърна към останалите с насмешлива усмивка, която никога не променяше студения му втренчен поглед. Възрастната вдовица и пенсионирана учителка Хана Уиндълшам с ужас наблюдаваше как капитан Палмър прокара едно въже около глезените на жертвата и здраво го стегна.

— О, моля ви… — умолително простена Хана.

Капитан Палмър вдигна поглед.

— Какво има, госпожо?

Ръката му бавно се приближи до кобура на кръста му, в който имаше револвер. Той стоеше, вперил поглед в групата, която също не откъсваше очи от него. Никой не каза нищо. Наоколо се носеше миризма на влага и гниене, вонята на разложението изпълваше ноздрите им.

В този момент пристигна най-възрастният член на групата, носейки претъпкано дипломатическо куфарче. Той сякаш не забеляза напрежението, което цареше вътре, и тежко се стовари върху дървената пейка, гъсто покрита със засъхнали птичи курешки.

— Всички тези трагични писма — каза той, докато сълзите се стичаха в дълбоките гънки под очите му. — Всичките са написани от хора, които са били разорени, които са банкрутирали, а аз се надявах, че ще можем да им помогнем. Това е трагедия. Не ме е грижа чак толкова за самия мен, защото аз съм стар, но за…

— Да ги вземат мътните! — изграчи капитан Палмър. — Ние бяхме предадени и измамени. Нека Малкълм Блакуел да изгние в ада! — той все повече се възбуждаше и губеше контрол над себе си. — Вдън земята да потъне и „Лойд“ заради онова, което ни причини!

Човекът в ъгъла остана неподвижен, както лежеше на пода, докато останалите гледаха със страх капитан Палмър. Всички бяха дошли на днешната среща с надеждата, че ще накарат капитан Палмър да се вслуша в здравия разум. Техният налудничав план се бе провалил; беше време да освободят заложника, но така, че да не разбере кои са. Все пак, както изглеждаше, Палмър бе обзет от още по-яростен гняв и разочарование. Всички съзнаваха, че в този момент той е способен да ги изпозастреля. Сега държеше револвера в ръката си и го размахваше под носа на Греъм Хейс.

— Сложи всички писма ей там в средата на стаята! — каза той и гласът му внезапно прозвуча студено и заплашително. Бе застанал неподвижно, като животно, което се готви за скок.

С треперещи ръце старецът изсипа от куфарчето стотици писма, в които хората молеха за финансова помощ.

— Първо ги скъсай, мътните те взели! — кресна Палмър с почти истеричен глас.

Той отново бе станал неспокоен и току поглеждаше тревожно през зацапания прозорец на къщичката. Макензи и Тод пристъпиха напред, за да помогнат при късането на писмата, докато Греъм Хейс изглеждаше като обезумял от страх. Останалите бяха така премалели от ужас, че не помръдваха.

Тогава Хана Уиндълшам каза тихо:

— Искаш да изгориш писмата ли?

Тя знаеше, че всички те завинаги са свързани поради случилото се, а когато капитан Палмър й отговори, проумя, че са съучастници в едно наистина ужасяващо деяние.

— Ще подпаля къщата, щом излезем — каза той и студеният му налудничав поглед накара всички да се вледенят от страх. — Излизайте! — нареди той, застанал с разкрачени крака, вперил в тях заплашителен поглед. — Вън! Един по един. Разпръснете се в различни посоки. Повече не влизайте в контакт. Вън! — насочи револвера първо към Макензи. После към Тод. После към Хейс, който плачеше мълчаливо, и към останалите. В къщичката остана само Хана Уиндълшам. — Вън! — кресна той. — Веднага!

Хана хвърли един поглед на проснатата в ъгъла фигура. Не посмя да попита какво ще стане с него. Мълчаливо, без да погледне капитан Палмър, тя изтича навън след другите и потъна в мрака на гората.

 

 

— Защо не дойдеш да вечеряш с нас? — Ема уговаряше Лайза на следващата сутрин.

— Не ми се идва, Ем — отговори Лайза. — Но все пак ти благодаря.

— О, хайде! Ще ти се отрази добре. Няма да закъсняваме много. Ще запазя маса в „Белведере“.

— Ами ако през това време някой се опита да се свърже с мен? — разтревожено попита Лайза.

Тя се ужасяваше при мисълта да излезе от къщи, защото можеха да пристигнат новини за Тоби. Щом звъннеше телефонът, тя се втурваше към него. Ако някой позвънеше на входната врата, Лайза веднага изтичваше до прозореца, за да види кой е, в случай че не беше още един журналист, ами някой от полицията с новини за Тоби. Непрекъснато беше нащрек, ослушваше се, чакаше и се питаше какво ли, по дяволите, става с него. Откакто Тоби го нямаше, бе отслабнала с повече от седем килограма, спеше само по няколко часа и се събуждаше изпотена, в паника, стиснала юмруци, скърцайки със зъби.

— Лайза? — нежно каза Ема.

— Да?

— Нищо няма да се случи между осем и десет часа довечера. Ако искаш, обади се в полицията и кажи, че ще бъдеш в „Белведере“, само много те моля, ела и си дай малко почивка. Притеснявам се за теб. Ако получиш нервен срив, няма да си много полезна на Тоби, когато се прибере, нали така?

— Права си — тъжно каза Лайза. — О, Ем! Мислиш ли, че той някога ще се върне? Ужасно съм изплашена. Много лесно могат да го убият. Те сигурно вече знаят, че няма да получат парите, а той би могъл да ги идентифицира. Ако беше на тяхно място, щеше ли да го оставиш жив?

Настъпи дълга пауза.

— Едва ли ще искат да прибавят и убийство към списъка с престъпленията си — внимателно отговори Ема. — Както излезе, те са отвлекли Тоби и Джанет Гранвил, която избяга. Ако добър адвокат съумее да изтъкне финансовото им положение като смекчаващо вината обстоятелство, едва ли ще получат много тежки присъди. Но убийството е нещо друго.

Лайза тежко въздъхна, но вече се чувстваше по-добре, слушайки уверения глас на приятелката си.

— Така е — замислено каза тя.

— Значи ще дойдеш с нас на вечеря?

— Да. Добре. Благодаря.

— Вземи и Фреди със себе си.

— Няма го.

— Че къде е отишъл? — настоятелно попита Ема.

— Снощи отиде да види Мелиса и май са изгладили недоразуменията помежду си.

— Значи си съвсем сама? Тогава непременно идваш с нас. Как е могъл Фреди да те остави сама?

— Аз му казах да остане при Мелиса, Ем. Знаеш ли, от толкова дълго време не съм била съвсем сама. Наистина имам нужда от малко тишина и спокойствие и не ме е страх да стоя сама в къщата. В момента това дори е за предпочитане.

— Е, тази вечер няма да бъдеш сама. Ще дойдем да те вземем в осем без петнадесет. Разбрано?

— Добре, Ем.

 

 

Когато дойде вечерта, Лайза бе доволна, че е решила да излезе с Ема и Антъни. Беше поспала няколко часа на дивана във всекидневната, в къщата цареше мир и покой, но тя вече започваше да изпитва безпокойство и имаше нужда да бъде сред хора. Облечена с панталон и сако от черна коприна, небрежно прибрала русата си коса на кок, тя чакаше да дойдат да я вземат. Вече не я свърташе на едно място, обикаляше из всекидневната и се чудеше защо се чувства толкова притеснена. Може би защото обикновено никога не излизаше без Тоби, заключи тя най-накрая. Когато той заминаваше някъде по работа, Лайза използваше случая, за да покани свои приятелки на вечеря или четеше и слушаше музика, а понякога позволяваше на Тили и Томас да гледат заедно с нея телевизия, разположили се в леглото й. Сега Фреди също й липсваше, но бе доволна, че се е сдобрил с Мелиса.

Когато иззвъня звънецът на входната врата, Лайза грабна официалната си копринена чантичка и изтича да отвори. На прага застана Антъни, широко усмихнат.

— Здравей, Лайза. Толкова се радвам, че Ема е успяла да те убеди да излезеш с нас тази вечер.

Тя го целуна по двете бузи.

— Благодаря ти, Ант. Нали разбираш, отначало никак не ми се искаше да изляза да вечерям, след като дори не зная какво става с Тоби. Но ми се струва, че с нищо няма да му помогна, като си стоя у дома и се притеснявам през цялото време.

— Така е. Направо е невероятно колко добре се справяш. Сигурно нямаш никакви новини, нали?

Лайза поклати глава.

— Никакви.

Ема ги чакаше в колата. Щом видя Лайза, тя изскочи отвътре и я прегърна.

— Добре, Лайза. И изглеждаш прекрасно!

— Иска ми се да можех да кажа, че и се чувствам така, но засега се старая да го постигна — отвърна Лайза с крива усмивка.

— Браво! Хайде да тръгваме. Разправят, че храната в това заведение е великолепна, а аз умирам от глад.

Ема нежно я побутна към колата.

— Как върви работата ти? — попита Лайза.

— Статиите за „Лойд“? — Ема доволно закима. — Страхотно! Имам повече материал, отколкото бих могла да използвам някога. Доверието на вложителите е било измамено по най-долен начин, а днес чух, че са били засегнати тридесет хиляди души. Като се вземе предвид всичко, окончателните загуби може би ще надхвърлят двадесет и пет милиарда! Можеш ли да повярваш?

— Божичко, това е ужасно! — мрачно каза Лайза. — Ние загубихме цяло състояние, нали знаеш? Почти всичко, което Тоби е спечелил, ще отиде. А вие разбрахте ли какво е положението ви?

— Кажи, Ант — Ема изведнъж се разтревожи.

— Всъщност едва тази сутрин разбрах как точно стоят нещата при нас — отговори той, като натисна спирачките, защото се смениха светлините на светофара пред тях.

— И?…

— Измъкваме се невероятно лесно. За следващите три години ще имаме загуби само от по няколко хиляди лири. Като цяло сумата няма да надхвърли двадесет и пет хиляди, защото Тоби ми беше уредил специална безрискова полица — със задоволство отвърна Антъни. — Но след всичко това при първа възможност се отказвам от „Лойд“. Нервите ми не са достатъчно здрави за подобни страховити преживявания.

— Може би така е най-разумно — съгласи се Лайза. — Нямам представа какво ще правим, когато Тоби се върне — тя се запъна, — и всъщност не ме интересува. В момента една малка къщичка в провинцията, където да живея с Тоби и с децата, ми се вижда като истински рай.

Ема я потупа по рамото.

— Това ще стане и ще си спомняш за тези времена, питайки се как си издържала.

— Вече се питам!

— Е, справяш се добре — каза Антъни и колата зави по алеята пред „Белведере“.

Ема бе решила, че Лайза непременно трябва да се опита да се отпусне и нареди на Антъни да поръча коктейли с шампанско, пушена сьомга, дива патица с черешов сос и накрая — дребни ягодки със сметана.

Вечерята беше великолепно приготвена, но за Лайза се оказа трудно да се съсредоточи върху разговора с приятелите си. Те се опитваха да я разсеят, като говореха за децата и за предстоящата лятна ваканция, но тя не преставаше да мисли за Тоби и от време на време така се увличаше, че изобщо не разбираше какво й казват. После с усилие си налагаше да се върне към действителността, но това траеше минута-две и след това отново започваше да си спомня за изоставената бензиностанция, за моргата в Бексхил или за онези ужасни писма от похитителите, в които искаха откуп. Това неизбежно насочваше мислите й към един водовъртеж от мрачни сенки и още по-мрачни страхове.

— Ще ме извините ли? Искам да се прибера у дома — каза тя най-накрая. Беше десет и половина и по някаква неизвестна причина Лайза се чувстваше по-неспокойна от всякога.

Ема веднага я разбра.

— Разбира се. И ние имаме нужда тази вечер да се приберем по-рано. Ще те оставим пътьом.

— Благодаря.

— Сигурна ли си, че искаш да останеш сама? — попита Антъни. — Не е хубаво да стоиш сама в тази голяма къща. Искаш ли да останем да спим у вас?

— Много мило от твоя страна, Ант, но аз съм добре.

Лайза кимна, трогната от тяхната загриженост.

Десет минути по-късно вече пътуваха към Холанд Парк Уок. Двамата настояха да я изпратят до вратата на къщата. После тя постоя на прага на фона на осветения коридор отзад и им махна за сбогом. Хубаво беше пак да си е у дома. Заключи входната врата, угаси светлината в коридора и тъкмо се канеше да се качи на горния етаж в спалнята си, когато долови тропот на тежки стъпки в кухнята на приземния етаж. После те спряха и настъпи тежка, задушаваща тишина. Кръвта оглушително пулсираше в ушите й, мозъкът й бе парализиран от ужас, тя стоеше вдървено, подпряла се на стълбищния парапет, а пред очите й подскачаха светли точки, макар че в коридора бе тъмно.

Реши да се опита да излезе от къщата колкото е възможно по-тихо и по-бързо. Събу обувките си с високи токчета и тръгна да прекоси коридора на пръсти. Стискаше ключовете в ръка. Трябваше само да отключи, да свали веригата и… Стъпките бавно се изкачваха нагоре по стълбището от приземния етаж.

По гърба й полазиха ледените тръпки на ужаса. За секунда тя се поколеба, прекалено изплашена, за да помръдне, а после се втурна към входната врата и отчаяно се опита да пъхне ключа в ключалката. Ръцете й така трепереха, че връзката с ключовете се изплъзна между пръстите й и шумно издрънча на мраморния под.

Фигурата излезе напред, по коридора отекнаха тежки стъпки, после изведнъж нечии силни ръце я подхванаха, притиснаха я така силно, че почти не можеше да диша, след това нечия груба и неизбръсната буза се докосна до нейната и един топъл и дълбок глас каза в ухото й:

— О, Лайза, скъпа! О, Боже! Лайза…

— Тоби!

Сърцето й биеше до пръсване, все още не можеше да повярва, че всичко това става наистина.

Той плачеше, стискаше я силно, като че ли се страхуваше да не я изпусне, целуваше я по устата и по очите, и по бузите, и по шията, обзет от безумно облекчение.

— О, Боже Господи, мислех си, че никога повече няма да те видя — плачеше той, без да се срамува.

Като замаяна, тя се пресегна над рамото му и щракна копчето на лампата. Коридорът изведнъж бе окъпан в бляскавата ослепителна светлина на кристалния полилей. Тя се взираше с невярващи очи, но това беше Тоби. Наистина беше Тоби — мръсен, с изпокъсани дрехи, със сплъстена коса, с рана на слепоочието, по китките му морави ивици и наранявания. Но той си беше пак у дома и тя го притискаше здраво към себе си, страхувайки се да го пусне, сякаш бе призрак, който можеше отново да изчезне и да я остави сама.

 

 

Край железопътната линия имаше цяло море от маргаритки. Когато влакът се разклати, изскърца шумно и спря, трите деца, които чакаха на перона, веднага го забелязаха.

— Татко!

— Това е татко!

— Татко!

Те се втурнаха по перона, заобикаляйки слизащите от влака хора, а Лоти лудешки препускаше по петите им. Тоби стоеше срещу тях, малко отслабнал, с още по-дълбоки бръчки по лицето, но усмивката му бе топла, както винаги. Застанал неподвижно до Лайза, той се приготви за първия сблъсък, после за втория и третия — леки и малко над коляното му. Грабна малката Сара в прегръдките си, засия от удоволствие, докато целуваше Томас и Тили, питаше ги как са и бавно си проправяше път по перона до мястото, където стоеше майка му.

Смъртта на баща му беше голям удар за него и тепърва трябваше да свиква с това, но знаеше, че трябва да е благодарен за толкова много неща.

— Здравей, мамо — тихо каза той и я целуна по бузата.

— Слава Богу, ти вече си у дома — отвърна тя с треперещи устни.

— Хайде да вървим — прошепна Лайза.

Имаха толкова много да наваксват. Всички. Тоби кимна и я хвана за ръката. Заедно с децата, увиснали на гърба, на раменете, на ръцете му, те тръгнаха към паркираната наблизо кола.

 

 

Откъс от статия, поместена в „Глоуб“:

„Похитителите на служителя на „Лойд“ арестувани

Ема Търнбъл

 

Седем души бяха арестувани във връзка с отвличането и опита за убийство на брокера на „Лойд“ Тоби Хамкрофт, четиридесет и шест годишен. Той е бил държан като заложник повече от две седмици, докато похитителите са се опитвали да измъкнат петдесет милиона лири от централния фонд на „Лойд“. Водачът на групата, капитан Нийл Палмър, тридесет и девет годишен, е бил намерен мъртъв в гаража на къщата си в Тивъртън вчера сутринта. Смята се, че се е самоубил.

Тоби Хамкрофт е избегнал на косъм смъртта, когато взривно устройство избухнало само мигове след като е бил изведен от изоставена горска къщичка близо до Фоуи, където похитителите го били оставили, вързан и със запушена уста. Хана Уиндълшам, шестдесет и две годишна, пенсионирана учителка и членка на замесената група, се върнала в къщичката, след като всички си тръгнали, защото се усъмнила в намеренията на капитан Палмър. В момента тя е пусната от ареста под гаранция.

Тази поредица от невероятни събития откроява последните неуредици в „Лойд“, включващи безпрецедентни загуби на синдикатите. Най-тежко са били засегнати външни вложители, сключили договори с условие за неограничена отговорност, като тридесет хиляди души търсят финансови компенсации.

Мистър Чарлс Брайър, петдесет и четири годишен, бивш управител на вече несъществуващите синдикат и агенция „Мартин И. Л. Хамкрофт“, наскоро е избягал от страната, след като е бил отстранен от длъжност и му е била наложена глоба от един милион лири. Говори се, че е откраднал четиридесет милиона лири, принадлежащи на външните вложители. Съдебната експертиза на писмото, съдържащо смъртоносна заплаха, което е било изпратено, с цел да се попречи подробностите около извършените закононарушения да станат публично достояние, подсказва, че е написано от Чарлс Брайър.

Мистър Деклан Конъли, тридесет и шест годишен, колега на мистър Брайър и бивш колега на Тоби Хамкрофт, е получил предупреждение за това, че е използвал вътрешна информация, с цел да увеличи комисионата си от застрахователните сделки, които е осъществил. Все още е възможно да бъде подложен на допълнителни разпити по нареждане на прокуратурата.

Междувременно Тоби Хамкрофт, който е женен и има три деца, понася последиците от това, че е бил единствената здрава овца в стадото. Смята се, че е понесъл много големи загуби, достигащи до шест милиона лири за следващите три години.

В светлината на тези значими събития и при положение че е много вероятно общите загуби да достигнат евентуалните двадесет и пет милиарда, по-нататъшното бъдеще на „Лойд“ остава под въпрос.“