Уна-Мери Паркър
Фалшиви обещания (13)

XIII

— Джанет Гранвил? — повтори Лайза и седна в леглото, заставайки веднага нащрек. — Божичко! Откъде се обаждате?

— От една телефонна кабина — гласът й беше тих и дрезгав. — Съпругът ви е затворен в една изоставена бензиностанция в Корнуол. Близо до Фоуи е, на пътя от Полгарт… Но не казвайте на полицията. Не казвайте на никого.

— Но… — Лайза искаше да я пита за много неща, а се чувстваше объркана, главата й се въртеше. Все едно да получиш съобщение от мъртвец.

Загубила дар слово, тя стискаше изплашено слушалката.

— Трябва да вървя. Нямам повече монети — гласът на Джанет Гранвил звучеше възбудено. След миг се чу поредица от резки сигнали и Лайза разбра, че връзката е прекъсната.

Тя грабна пеньоара си и се втурна по коридора, за да почука на вратата на спалнята, където бяха родителите й.

— Мамо? Татко? Може ли да вляза?

Сър Джордж и Хелън сънливо седнаха в леглото, после впериха разтревожени погледи в Лайза.

— Какво има, скъпа? — изплашено попита Хелън.

— Току-що се обади Джанет Гранвил! — изтърси тя. — Каза ми къде е Тоби.

— Мили Боже! — сър Джордж спусна крака на пода и започна да търка очите си с длан.

— Тоби е в една изоставена бензиностанция близо до Фоуи.

— В Корнуол? — възкликна Хелън.

— Всъщност какво точно каза Джанет Гранвил? — припряно попита сър Джордж. — Къде е тя?

— Не зная, татко. Обаждаше се от някаква телефонна будка. Имахме на разположение само няколко секунди, защото й се свършиха монетите. Това е всичко, което ми каза.

Той потърси халата и чехлите си.

— Смяташ ли, че ще се обади отново?

— Не знам. Като че ли беше изплашена — Лайза млъкна, сякаш изведнъж се сети за нещо. — Чудя се как ли е открила този телефонен номер.

— Включен е в указателя, нали?

— Да, така е.

— Ами да. За тази къща пишеше във всички вестници, когато Тоби изчезна. Много лесно е намерила номера в указателя.

— О, иска ми се да се беше обадила за наша сметка. Тогава щях да мога да й задам няколко въпроса за Тоби — ядосваше се Лайза.

Сър Джордж решително се насочи към вратата на спалнята.

— Къде отиваш, скъпи? — попита съпругата му.

— Ще ми се отново да започна да подслушвам телефона на Макензи. Похитителите на Тоби ще станат много нервни, след като Джанет Гранвил е избягала. Повече от всякога ще се страхуват, че тя може да проговори.

— След като вече знаем къде е Тоби, бихме могли да започнем да действаме — отбеляза Лайза, която вървеше след него по коридора.

— Да се надяваме, че това не е капан — мрачно отвърна той.

Лайза стреснато го погледна.

— Какво искаш да кажеш?

— Те може да са я накарали да се обади. Да се обади и да ти каже къде е Тоби.

— Че защо ще го правят?

— Може би искат да ни извадят от играта за известно време. За да имат време да сключат сделка с „Лойд“ без нашата намеса. Хрумвало ли ти е такова нещо?

— И според теб те са разбрали, че ние знаем какво става? — попита Лайза.

— Малкълм Блакуел би трябвало да ти каже, нали? Не мога да си представя, че очакват да не го направи. После посещаваме Джанет Гранвил и ето че и тя изчезва. Струва ми се, че те са много изплашени и работата ще става все по-лоша. Тези хора явно са много упорити.

— Какво ще правиш? — попита Лайза.

Колкото повече размишляваше, толкова по-малка ставаше надеждата да спасят Тоби. В един кратък прекрасен миг тя си бе помислила, че ще е достатъчно само да отидат с колата до Корнуол, да намерят изоставената бензиностанция и да се заемат с освобождаването на Тоби. Каква наивна, детинска идея!

Сър Джордж отключи вратата на празната стая и тя го последва вътре.

— Преди да се захванем да правим някакви планове, нека да видим дали нямаме новини от Макензи — той седна до масата, върху която бе поставена апаратурата, и си сложи слушалките. — Хващам се на бас, че ако Джанет Гранвил наистина е избягала през нощта, телефонните линии са прегрели.

Докато той включваше подслушвателната уредба и я настройваше, Лайза отиде да вдигне пердетата. Мъгливата розова зора бе изгряла на изток, мракът се бе разпръснал, по моравата с лайкучката се виждаха блестящи капки роса. Започваше нов ден, още един ден без Тоби. Дали и той щеше да види изгряването на слънцето някъде там далеч на запад, в Корнуол? Или може би беше заключен в някое тъмно място, където не влизаха слънчеви лъчи? Изпитваше такъв мъчителен копнеж, че усети физическа болка в гърдите, докато се питаше как ще преживее още един ден без него. А навярно и още една седмица? Или дори няколко месеца? Именно в този миг разбра какво трябва да направи. Нямаше друг начин. Ако Джанет Гранвил насила е била принудена да заложи капан, това беше без значение, Лайза нямаше да му обърне внимание.

— Отивам да се облека — тихо каза тя и излезе от стаята.

Баща й почти не забеляза това, толкова бе погълнат от апаратурата си.

 

 

Рано сутринта Фреди отново отиде да види Мелиса и когато излизаше от болницата, със страх забеляза набитата фигура на майка й, която се приближаваше към него, прегърнала голям букет цветя.

— Ходил си при нея, нали? — попита тя с почти агресивен тон.

— Да — колебливо отвърна той, — но тя спеше.

— Ти провали живота й. Ясно ти е, нали?

Той се стъписа.

— Но аз нищо не съм направил!

Мисис Благдън го изгледа свирепо.

— Това може да е най-голямата истина, която някога си произнасял — рязко отвърна тя. — Заради теб Мелиса преживя истински ад. Истински ад. Как ти харесва да ти кажат, че трябва да напуснеш къщата си? Да се справяш без детегледачка, без прислуга? Да нямаш пари за елементарни нужди? Държането ти към моята дъщеря е направо позорно. Заради това бебето се роди преждевременно, да знаеш. Заради шока. Истинско чудо е, че не я уби!

— Наистина, мисис Благдън, струва ми се, че пресилвате нещата. Ние не сме единствените хора, които са загубили пари в „Лойд“. Питайте когото поискате, много хора продават къщите си, спират децата си от училище, продават всичко! Мелиса знае това.

— Твоята сестра и съпругът й сигурно не са загубили всичко!

От устата й пръсна слюнка и една капчица попадна на ревера на сакото му. Той се чудеше дали да я избърше или не.

— Трябва само да отвориш вестниците, за да разбереш, че Тоби Хамкрофт е отмъкнал в чужбина милиони лири. Те двамата са добре, нали? За разлика от Мелиса, за която теб въобще не те е грижа.

Тя се обърна рязко и закрачи по коридора към стаята на дъщеря си. Фреди съкрушено гледаше след нея. Никой не бе говорил така с него. Той бе сигурен, че именно заради нея Мелиса е толкова нещастна и вбесена след загубата на парите им. Фреди се върна до колата си и поседя вътре няколко минути, потънал в размисъл. Не можеше да повярва, че само за две седмици целият му живот се бе преобърнал. Беше изгубил жена си, бебето си и осигуреното си бъдеще.

Това бе тежка и мъчителна мисъл и за своя изненада той откри, че най-силно го боли за загубата на детето. Не беше осъзнал колко много искаше да има дете. Син. Щяха да го кръстят Робърт. Сега него го нямаше, детето, което щеше да броди с него из шотландските планини, да ходи на лов и риболов, както той бе ходил с баща си. Синът му си бе отишъл, малка искрица живот, угасена набързо. И най-лошото от всичко бе, че Фреди не беше там в онзи момент, за да го посрещне, преди да му каже „сбогом“.

 

 

Това бе лудост, истинска лудост, но в момента, когато колата на Лайза излезе от алеята на Чокландс, тя бе обзета от такъв силен прилив на възторг, че натисна с всички сили газта и потегли през Кингсклиър към магистралата.

Веднага щом тръгна на път, изчезнаха всичките й съмнения, че постъпва неправилно. След две седмици на изчакване, на бездействие, на безсилие и отчаяние беше истинско облекчение да действа на своя глава. Почувства се малко виновна, задето не бе казала на баща си какво смята да прави, но майка й знаеше, макар да бе обещала да пази тайна, докато Лайза се отдалечи достатъчно.

— Тази работа не ми харесва — беше я предупредила Хелън с разтревожен вид. — Ти не знаеш в какво, по дяволите, се замесваш.

— Зная, мамо, но не мога повече да се въртя тук и да чакам да се случи нещо. Това може да трае месеци! Ако от „Лойд“ откажат да платят парите за откупа, Тоби ще остане затворен Бог знае още колко дълго време! Нещо трябва да се направи, и то бързо. Сигурна съм, че Джанет Гранвил постъпва почтено.

— Но ти дори не знаеш къде се намира тази бензиностанция. Сигурно я охраняват добре. Какво ще направиш, като стигнеш там? Тези хора може да са въоръжени. О, Лайза, за Бога, помисли пак.

Хелън изглеждаше все по-ужасена.

Лайза вече бе облякла джинси и тъмна риза и сега метна спортната си чанта на рамо. Тя не каза на майка си, че преди няколко минути бе сложила пистолета на Тоби и малко патрони в багажника на колата.

Още през юношеските им години в Шотландия сър Джордж бе научил Фреди и Лайза да стрелят и макар отдавна да не го бе правила, тя знаеше, че ще е в състояние да се справи с пистолета, ако се наложеше.

— Не се притеснявай — каза тя на майка си, а лицето й пламтеше, чувстваше се пълна с енергия. — Много внимателно ще разузная наоколо и ще гледам никой да не ме види. Не съм толкова смахната, че да се смятам за Джеймс Бонд в рокля, но щом веднъж разбера къде се намира той и огледам наоколо, ще мога да се върна, за да се заемем с освобождаването на Тоби с помощта на полицията.

— Защо не вземеш баща си? — умолително попита изплашената до смърт Хелън. — Той ще ме убие, като разбере с какво си се захванала.

— Майче, моля ти се, не му казвай да тръгне след мен. Не мога да ти обясня, но наистина искам да се заема с това сама — Лайза целуна набързо майка си. — Имам мобифон. Ще държа връзка с вас.

— О, Божичко, Лайза!…

Но Лайза вече я нямаше, измъкна се през задната врата и отиде до колите, които бяха паркирани във вътрешния двор до старите конюшни. Единствената й мисъл беше да тръгне колкото може по-бързо, макар да съзнаваше, че действа безразсъдно. Няма да се излагам на опасност, каза си тя, като си спомни за отговорността си пред децата. Но, о, Боже! Толкова много ми се иска да намеря Тоби.

При мисълта, че след няколко часа ще бъде близо до него, дори той да не разбереше това, й се зави свят от вълнение.

По това време сутрин пътищата бяха чисти и в десет часа Лайза стигна до Хонитън. Изведнъж усети колко е гладна и спря до една крайпътна закусвалня, където си поръча яйца, бекон и кафе. После напълни резервоара на колата в близката бензиностанция, купи си „Дейли Мейл“ и „Глоуб“ и продължи напред. С тази скорост по обед щеше да бъде в Полгарт. С всяка измината миля възторгът й нарастваше и се чувстваше уверена и силна. „Кой знае? — мислеше си. — Може би дори ще успея да спася Тоби, ако е заключен сам в онази бензиностанция, ако похитителите му не го пазят денонощно… ако… ако…“

Докато се носеше напред с колата си, Лайза почти не забелязваше провинциалния пейзаж наоколо, до такава степен бе погълната от фантазиите си за откриването и спасяването на Тоби.

Стресна я звъненето на мобифона и тогава се сети, че го бе включила веднага след като се отдалечи достатъчно от Чокландс.

— Ало? — предпазливо каза тя.

— Лайза! — баща й беше направо вбесен.

Тя се постара гласът й да звучи весело.

— Здрасти, татко! Почти стигнах. Смятах да ти се обадя, щом…

— За Бога, момичето ми, спри! Веднага спри.

Баща й беше много разстроен. Тя бе очаквала това. Трябваше да се опита да го успокои по някакъв начин.

— Татко, не се вълнувай толкова. Само ще проуча местността и ще видя какво представлява тази бензиностанция — отвърна тя. — Няма да се оставя да ме забележат. Просто искам да знам пред какво сме изправени.

— Нямаше право да тръгваш така, без да ми се обадиш. Аз мислех, че си излязла с децата. Не знам как майка ти те е пуснала…

— Не съм дете — прекъсна го Лайза. — Добре съм, ще ти се обадя.

— Не! — извика сър Джордж. — Лайза, забранявам ти.

— Съжалявам, татко. Това е нещо, което трябва да направя. Ще ти се обадя по-късно. Поздрави мама от мен и не се притеснявай.

Тя предизвикателно изключи мобифона. Беше видяла пътен знак, сочещ надясно, на който пишеше „Полгарт“.

Тръпката на трескавото очакване накара сърцето й да се преобърне, а после да забие още по-учестено. Смяташе да премине през Полгарт и след това да завие към Фоуи. Джанет Гранвил й беше казала, че изоставената бензиностанция е някъде по средата на пътя.

 

 

— Къде отиваш? — настоятелно попита Антъни, когато след закуска на алеята пред къщата им в Съри видя Ема да помага на децата да се качат в автомобила.

— Отивам да видя Лайза и да взема интервю от Мартин — хладно отвърна тя, като слагаше в багажника големи кошници, в които имаше бански костюми, хавлии и закуска за из път.

Антъни се намръщи.

— Значи все още не си се отказала от онази статия?

Тя застина на място, вперила поглед в него, лекият ветрец подухваше абаносовите къдрици около лицето й.

— Аз сама решавам какво да правя, Ант — твърдо каза Лайза. — Ще се постарая с нищо да не навредя на твоята кариера, но трябва да напиша истината за „Лойд“. Ти не си единственият депутат, който е външен вложител. Не разбирам защо така си се вманиачил на тази тема.

— Като депутат предпочитам да не се замесвам в спорни въпроси. Ти си много твърдоглава, Ема. Няма защо да се бориш с мен за еманципацията на жените.

— Стига с тези надути приказки — отвърна тя рязко. — Реших да отида в Чокландс днес и отивам. Пък и децата горят от нетърпение да си поиграят с Томас, Тили и Сара.

— Но ти знаеш, че за днес следобед имам уговорени срещи с избиратели и куп книжа за оправяне — по детински се възпротиви той.

— Чудесно! Ти ще свършиш своята работа, а аз — моята. Мисис Хъдзън ще дойде след един час да ти приготви обеда, а аз ще се прибера довечера. Тогава къде е проблемът?

— Прекрасно го знаеш! Отивай при семейство Хамкрофт, щом искаш, но те моля да се откажеш от тази статия за „Лойд“.

Ема почти тъжно поклати глава.

— Не, Антъни. Не мога да направя това.

— Искаш да кажеш, че няма да го направиш!

— Не. Не мога. Съгласих се да напиша поредица статии за „Глоуб“, а аз все пак съм професионалистка. Ако поема някаква поръчка, изпълнявам я. Никога повече няма да ми възложат да напиша нещо за тях, ако сега се измъкна, само защото съпругът ми се страхува, че по този начин ще се създаде впечатление, че е замесен в спорен проблем.

— Тогава прави каквото искаш — Антъни се обърна и влезе обратно в къщата, като затръшна входната врата след себе си.

— Какво му е на татко? — попита Робин.

— Просто се държи като голямо бебе! — весело каза Ема, качи се в колата и включи мотора.

Роузи се закиска, размахвайки куклата си за довиждане.

— Татко не е голямо бебе! — задави се тя от смях. — Той е голям татко!

Ема подкара колата по най-краткия път за Кингсклиър и пусна аудиокасети на децата, за да се забавляват, докато самата тя обмисляше въпросите, които щеше да зададе на Мартин. Той несъмнено щеше да иска да се разпростре върху доброто старо време, когато едно ръкостискане се е равнявало на джентълменско споразумение, но тя всъщност се интересуваше от това как се е променила компанията „Лойд“ през последните двадесет години.

Когато пристигна в Чокландс, мястото изглеждаше съвсем пусто. След малко видя Хелън Мортимър, която носеше поднос с пластмасови чашки, пълни с портокалов сок. Хелън вдигна изненадан поглед, щом я забеляза.

— Ей, здравейте! — извика тя и Ема си помисли, че изглежда много напрегната и никак не е гостоприемна.

— Здрасти! — извика също в отговор Ема и пусна децата да слязат от колата. Те с възбудени викове се втурнаха по моравата.

След миг от къщата излезе Томас, размахвайки ракета за тенис. След него се появи и Тили.

— Носите ли си банските? — попита той, преди да поздрави.

— Разбира се! — презрително отвърна Робин. — И една нова бухалка за крикет.

— Ихууу! — двете момчета се втурнаха напред, следвани от Тили и Барнаби.

Ема, която ги наблюдаваше, се разсмя.

— Хайде, Роузи, иди да намериш Сара.

Роузи покорно заприпка напред, като влачеше куклата след себе си.

— Иска ми се да имах тяхната енергия — отбеляза Ема.

Хелън се усмихна.

— Лайза очаква ли те?

Ема се стъписа.

— Не ми казвай, че ни е забравила! О, това е ужасно. Ще ви създадем ли големи неудобства?

— Не, съвсем не, но Лайза я няма.

— Имаше измъчен вид.

— Къде е тя? Каза ми, че днес мога да дойда с децата. Бяхме се разбрали да взема интервю от Мартин за „Лойд“.

— Така ли? — Хелън удивено повдигна вежди. — Виж какво, нека да занеса на децата малко плодов сок, а после ще пием кафе и — ще ти разкажа какво става тук. Преживяваме критичен момент и Джордж направо не е на себе си.

По-късно двете седнаха на терасата и Хелън разказа всичко на Ема.

— Къде са Мартин и Нина? — попита Ема, оглеждайки се.

— Все още са горе в стаята си. Вместо обед поискаха само лека закуска. Малко съм притеснена за Мартин. Изведнъж ужасно много се състари — отвърна Хелън.

— Знаят ли, че Лайза се е втурнала към Корнуол?

— Не. Успях да скрия това от тях.

— Иска ми се да знаех какво смята да прави, щях да отида с нея — почти със завист каза Ема. — Направо не мога да повярвам — тя поклати глава. — Никак не е типично за Лайза да изчезне така като жената чудо. За това се изисква голяма смелост. Страхотна статия щеше да се получи, стига да можех да я напиша — добави тя благоразумно.

— Журналистът винаги си е журналист, а, Ема? — с усмивка отбеляза Хелън.

Ема изглеждаше замислена.

— Антъни щеше да се съгласи с теб — после погледна часовника си. — Сигурно вече е стигнала там, нали? По кое време сър Джордж говори с нея по телефона?

— Струва ми се, че беше около дванадесет и половина. После тя го изключи. Да — в очите й имаше тревога. — Сигурно вече е стигнала. О, Божичко, надявам се, че е добре. Ужасно се страхувам за нея.

— Всъщност и аз — глухо рече Ема.

 

 

Лайза усещаше гъделичкане по кожата си, като че ли някой галеше с перо голите й ръце. Задъхваше се, сякаш бе тичала, а после изведнъж бе спряла на някакво много студено място.

Бензиностанцията изглеждаше съвсем пуста, виждаше се една счупена и мръсна табела с надпис „Ессо“.

Трите стари и изоставени бензинови колонки приличаха на часовои, пазещи напуканата асфалтова площадка, обрасла вече с бурени. В един ъгъл бяха струпани няколко черни пластмасови торбички, пълни със смет, в очакване да бъдат откарани от боклукчийската кола, която никога не идваше. До тях на стената бе подпрян дървен сгъваем параван, на който някога бе имало надпис „Отворено“.

Лайза огледа всичко това, като караше колкото може по-бавно, опасявайки се, че някой може да я наблюдава. Опитваше се да размишлява трезво, но единствената мисъл, която се въртеше в главата й, бе: Тоби е там. На не повече от сто метра. И никой не се виждаше наоколо. Мястото изглеждаше съвсем изоставено. Това би могло да означава… че навярно ще успее да влезе в сградата, без някой да й попречи. Също така би могло да означава, че Тоби е заключен някъде вътре, вързан, със запушена уста, без храна и вода.

Тя си наложи да продължи надолу по шосето, макар че умираше от желание да спре колата и да слезе. Наоколо не се виждаха къщи или други сгради и вълнението й нарастваше. Ако откриеше някоя малка отбивка от пътя, би могла да паркира колата незабелязано. Би могла да се върне пешком до бензиностанцията.

Шосето се спускаше надолу и гъсто избуялите къпинови храсти от двете му страни за миг скриха гледката от очите й. Следваше завой наляво, високите насипи от двете страни изчезнаха и Лайза видя хоризонта и синята ивица на морето в далечината, Фоуи бе напред. Тук пътят навлизаше в гъсто обрасла с дървета местност, сплетените им клони скриха небето и в този миг тя видя широка пътека вляво. Водеше към гората, лъкатушеше и се губеше сред дърветата. Идеално място за паркиране. Лайза се отклони от шосето и зави по пътеката. Тя ставаше все по-тясна, растителността се сгъстяваше, листа и клони бръскаха прозорците на колата, стържеха боята й, сключваха се около нея, представлявайки идеално прикритие от любопитни погледи. Лайза се притесняваше само за едно: ще може ли някога да се измъкне оттук? Гумите потъваха в меката земя, която бе хлъзгава от нападалите борови иглици. Тя бавно проникваше напред и когато стигна до една широка просека навътре в гората, реши да обърне автомобила, в случай че се наложеше бързо да се измъкне оттук. После изключи мотора и за миг остана така, опряла глава на сивата кожена тапицерия на седалката. Гърбът и раменете я боляха от напрежението, дрехите й неприятно лепнеха от пот. Едновременно изтощена и нащрек, Лайза излезе от колата, изпълнена с нетърпение да тръгне. Набързо се огледа и се увери, че няма никой наоколо. Извади голямата черна кожена чанта от багажника и я метна на рамото си; тази вечна нейна спътница, когато пазаруваше и ходеше на пикник, сега съдържаше необходимите й инструменти: ножица за рязане на жица, остър нож, чук, както и комплекта за първа помощ, взет от кухнята в Чокландс, и, разбира се, пистолета на Тоби и амунициите, увити в стелка от колата. После Лайза заключи колата и отново се огледа, за да се увери, че няма никой наоколо. Всичко бе наред. В гората беше спокойно и тихо. Трябваше да тръгва.

 

 

Децата играеха, плискаха се в басейна под наблюдението на неуморната Ингрид, която до известна степен се наслаждаваше на това, че около нея се разиграва такава драма, макар да не знаеше цялата истина; за нея Тоби просто бе изчезнал безследно. Ема седеше под сливата и разговаряше с Мартин.

— Това може би бяха най-хубавите години — призна той. — През 50-те, 60-те и 70-те „Лойд“ беше прекрасно работно място. Човек имаше толкова много приятели и атмосферата беше задушевна. Работехме много, разбира се — добави с усмивка.

— Всички ли работеха много или само ти? — попита Ема.

— Аз работех много, защото исках да създам свой синдикат и да придобия власт. Но то се знае, имаше други, които не се стараеха толкова. Познавах един брокер, който между другото успяваше да изиграе шест партии шах на ден.

Ема го погледна удивено.

— Не го ли уволниха?

Мартин поклати отрицателно глава. През цялото време разтриваше дланите на ръцете си, като че ли искаше да раздвижи кръвообращението си.

— Трябва да знаеш, че брокерът се реди на опашка пред всеки застраховател, за да му възложи част от някоя полица. Проява на лошо възпитание е да се включиш в повече от една опашка.

— Значи трябва да стои на мястото си на опашката и не може да отиде при друг застраховател, докато не приключи работата си с първия?

— Точно така.

— Някой правил ли е проучвания по този повод? Брокерите сигурно губят часове, мотаейки се наоколо! — възкликна Ема.

— Но човек през цялото време води разговори, днес го наричат „създаване на връзки“. Обедът може да се проточи. По време на един хубав обед човек съумяваше да свърши много работа.

Нина се присъедини към тях с бялата си плажна рокля, кожата й приличаше на смачкан плат в шоколадов цвят. „Това ми напомня, че не бива да се пека много на слънцето“, каза си Ема.

— Как върви работата? — с усмивка попита Нина.

— Почти свършваме — отговори Ема. — Разговаряме от близо два часа — тя се обърна към Мартин. — Надявам се, че не те изморих много.

— Беше ми приятно — любезно отвърна той. — Има ли някакви новини от Лайза? — попита жена си. Хелън им беше казала къде е отишла Лайза.

— Не, няма нищо.

Тя погледна часовника си. Същото направиха Мартин и Ема.

— Иска ми се вече да позвъни — притеснено изрече Ема. — Страхувам се за нея.

— Това, което смята да направи, е налудничаво, но прекрасно — отбеляза Нина, — макар да ми се иска да не беше тръгнала сама. Хелън и Джордж са изпаднали в паника, а отгоре на всичко и жената на Фреди рано сутринта е родила преждевременно и бебето не е оцеляло.

— Боже мой, нямах никаква представа за това! — Ема изглеждаше ужасена. — Хелън ми се видя изтощена, когато пристигнах, но си помислих, че се притеснява само за Лайза. Бедничките Фреди и Мелиса! Сигурно са ужасно разстроени! Джордж успя ли да подслуша някакъв разговор?

— Доколкото зная, не. Горкичкият, той е много отчаян в момента. Ужасни времена, нали? — замислено каза Нина. — Имам чувството, че остарях с десет години за последните десет дни. Ако можехме да си върнем Тоби…

Гласът й секна и тя бързо-бързо замига. В очите й блеснаха сълзи и се смесиха със сините й перлени сенки. Ема се пресегна и хвана ръката й.

— Тоби е много издръжлив, а също и Лайза. Сигурна съм, че и двамата ще оцелеят — каза тя прекалено уверено.

— Ами ако похитителите на Тоби забележат Лайза? — попита Мартин. — Щом са били способни да отвлекат мисис Гранвил, какво смятате, че ще направят с Лайза?