Деби Макомбър
Ангелски очи (9)

Девета глава

— Относно снощи — започна Джош намръщено, очевидно предразположен към разговор.

— Точно за това искам да поговорим — прошепна разпалено Ейми, когато се видяха в трапезарията следващата сутрин. — Няма ги.

Мануела току-що им бе сервирала чиния, отрупана с топли палачинки. Той изчака, докато икономката излезе от стаята, за да продължи.

— Какво го няма? — попита Джош и си сипа гъст кленов сироп върху палачинките.

— Бикините ми — отвърна тя обезпокоена. — Отидох рано сутринта до басейна… Да не би друг да ги намери и ги нямаше — имаше чувството, че бузите й бяха станали червени като сока от червени боровинки, който той пиеше. Предишната вечер беше прекалено тъмно, за да ги търсят, освен това и много студено, когато излязоха от водата, и Джош настоя да изчакат до сутринта.

— Сигурно ще се появят — заяви той равнодушно.

— Но сега ги няма. Къде може да са изчезнали? — естествено, че нямаше да го е грижа. Нали неговите бански не липсваха. А това, че Джош едва се сдържаше да не се разсмее, никак не й помагаше.

— Вероятно са запушили помпата.

— Не ми говори такива работи — възрази Ейми, без да оценява несръчния му опит да прояви хумор. — Помпата никога няма да поеме толкова голямо нещо.

— Повярвай ми, скъпа. В тези бикини няма достатъчно плат, който да покрие и бебешко дупе. Не бих искал да обяснявам на баща ти какво правят там, когато повика водопроводчик.

— Много смешно.

Тя тъкмо дръпна стола, за да седне срещу него до масата, когато телефонът иззвъня. Обърна се, готова да отговори, ала вторият звън рязко прекъсна.

— Сигурно Мануела е отговорила — каза Ейми. Направи й впечатление, че той остави вилицата си, сякаш очакваше да търсят него. Точно така, след малко пълничката мексиканска готвачка пристигна в трапезарията.

— Вас търсят, господин Джош — каза тя с акцент.

Той кимна и хвърли поглед към Ейми. Стори й се, че в очите му се четеше извинение, което би било глупаво, тъй като нямаше нищо нередно. Джош стана от масата с помощта на бастун. Тя го проследи с очи и се изненада, че той отиде да говори в библиотеката и нарочно затвори вратата.

— Така значи — изсумтя Ейми и си сипа кафе. Значи този човек имаше тайни. Доколкото знаеше, Джош нито се бе обаждал, нито му се бяха обаждали през цялото време, докато беше при тях. Все пак не прекарваше двадесет и четири часа с него.

Мина цяла вечност, докато той се появи. Тя пиеше второто си кафе, решена да изпие цялата кана, ако се наложеше да чака още.

Джош се облягаше тежко на бастуна и пристъпваше бавно, когато влезе в трапезарията. Този път не я погледна в очите.

— Закуската ти изстина — отбеляза Ейми и стана. — Искаш ли да повикам Мануела да направи още палачинки?

— Не, няма нужда — отвърна той, леко намръщен.

Тя предположи, че се мръщи не заради това, дето закуската му бе изстинала.

— Какво има? — Ейми по-скоро би глътнала езика си, отколкото да го попита направо кой го е търсил, но нещо явно го тревожеше и тя искаше да му помогне, стига да й бе възможно.

— Няма нищо — отвърна Джош.

Усмихна й се слабо, с което искаше да я предразположи, ала не успя. Нежеланието му да сподели с нея, плюс решителната му намръщена физиономия, изостриха любопитството й. След малко Ейми разбра.

— Беше Жасмин, нали? — до този момент бе напълно забравила за другата жена, отказваше да приеме възможността той да обича друга. Сега си даде сметка, че е била сляпа.

— Жасмин ли?

— В болницата повтори името й няколко пъти… Явно ни бъркаше двете.

— Ейми, не познавам никаква Жасмин — Джош я погледна твърдо в очите.

— Тогава защо повтаряше името й, когато беше в полусъзнание?

— Кой знае, нямам представа — отвърна той искрено.

Джош като че ли се канеше да каже още нещо, но тя продължи.

— Значи да не се тревожа, че ще ме зарежеш заради друга жена? — Ейми се изсмя слабо, не разбираше в какво настроение бе изпаднал. Сякаш бе издигнал бетонна стена помежду им и се налагаше тя да крещи, за да привлече вниманието му.

— Няма да те оставя заради друга жена — погледът му омекна, когато се спря на нея, после очите му изразиха съжаление. — Обаче те напускам — изрече го така обикновено, сякаш обсъждаха закуската, сякаш то нямаше да даде отражение върху живота им. Ейми усети как сърцето й се сви, неговото недоволство събуди неизказани страхове. — Съжалявам, Ангелски очи.

Тя не се съмняваше, че говореше искрено и решително стисна облегалката на стола пред себе си.

— Аз… Изобщо не разбирам.

— Обадиха ми се от СънТех.

Ейми преглътна трудно, чудеше се дали да каже нещо. Стигна до решение много бързо. Трябваше! Не можеше да стои просто така и да не направи нищо.

— Не искаш да кажеш, че се връщаш на работа, нали? Джош, не можеш, още не си укрепнал физически. Та днес е първият ден, когато си без патерици.

— Тръгвам, след като си събера багажа.

Тя примигна. Направи й впечатление, че той не си направи труда да отговори на възраженията й. Всъщност никога не бе имал намерение да обсъжда плановете си с нея. Съобщи й го и Ейми просто трябваше да го приеме.

— Къде? — попита тя, усещайки как й прилошава, а съзнанието й и сърцето й бяха като вцепенени.

— В Тексас.

Ейми въздъхна с облекчение, все пак Тексас не беше далеч.

— За колко време? — попита.

— Има ли значение?

— Искам да знам колко време няма да те има.

Джош се напрегна и изправи гръб.

— Няма да се връщам.

— Разбирам — той се отделяше от нея, изхвърляше я от живота си, сякаш не бе била нищо повече от мимолетен каприз. Тя почувства как я преряза остра болка. Без по-нататъшни обяснения Джош се обърна и се отдалечи от нея. — Имаш намерение да забравиш, че си ме познавал, така ли?

Той спря на прага с гръб към нея с високо изправени рамене.

— Не.

Ейми изобщо нищо не разбираше. Само преди няколко часа Джош я държеше в прегръдките си, обичаше я, смееше се заедно с нея. А сега… Сега просто й обърна гръб и излезе от живота й без никакво извинение. Просто нямаше логика.

Минаха няколко минути, докато тя събере сили да помръдне. После се втурна, мина покрай него, докато той бавно изкачваше стъпалата. Ейми спря на площадката горе и се насили да се усмихне, макар че устните й трепереха от едва сдържани емоции.

— Не може да си тръгнеш още — каза с изкусителна усмивка, сложи ръка на хълбока си и направи всичко възможно, за да изглежда изискана и съблазнителна. — Има една работа, която трябва да свършим. Помниш ли?

— Не, нямаме.

— Джош, ти самият каза, че следващият път няма да спираме.

— Няма да има следващ път.

Гласът му прозвуча съвсем студено, коравосърдечно и решително. Тя пусна ръката си от хълбока си, мислите й се блъскаха в съзнанието й, бяха дълбоки и мрачни. Беше загубена.

— Нищо не разбирам. Снощи… — с поглед Джош я накара да млъкне, очите му й казваха онова, когато всеки път я докоснеше. Снощи беше грешка. — Добре — продължи Ейми непоколебимо. — Сигурно не трябваше да се случи това снощи. Ала то се случи, добре, хайде, знаеш какво се надявах.

— Ейми…

— Искам да знам какво се е променило сега? С какво днес сутринта е по-различно от вчера или от онзи ден? Като че ли не можеш да избягаш от мен достатъчно бързо. Защо? Да не би с нещо да съм те обидила? Ако е така, смятам, че трябва да поговорим и да прочистим атмосферата… Вместо да се държиш така.

Той се изкачи до площадката, очите му бяха на едно ниво с нейните. Опита се да го прикрие, но в погледа му тя прочете болка и съжаление.

— Съвсем не желая да те нараня, Ейми.

— Добре тогава, не го прави.

Джош хвана лицето й с ръка и се взря дълбоко в очите й, сякаш искаше да й каже, че ако бе имало начин да избегне това, той би избрал него. Отпусна ръката си и направи две крачки назад. Тя отново забеляза колко бавни бяха движенията му, но сега предположи, че го правеше не заради болка в крака, а в сърцето си. Взря се в очите му и там видя толкова неща, които Джош имаше намерение да скрие от нея. Смущение. Вина. Осмисляне.

Без да каже нищо повече, той мина покрай нея и влезе в стаята си. Тъй като не знаеше какво друго да направи, Ейми го последва.

— Не можеш да отречеш, че ме обичаш — изрече тя, пристъпвайки след него. Веднага забеляза отворения куфар върху леглото му и й призля. Значи бе имал намерение да си тръгне още преди да му позвънят по телефона, иначе куфарът нямаше да е там. — Ти ме обичаш — повтори Ейми по-натъртено. — Знам, че ме обичаш — Джош не й отговори, явно не желаеше да признае какви бяха чувствата му. — Заради пари, нали? Всичко е заради тази проклета твоя гордост и това е смешно. Едва ли би ме интересувало, ако имаше повече пари. Обичам те и няма да престана да те обичам още петдесет години. Щом толкова искаш да вървиш в Тексас, добре, ще дойда с теб. Нямам нужда от кой знае каква къща или голяма кола, за да съм щастлива… Стига да те имам.

— Няма да идваш в Тексас или където и да било другаде — каза той грубо и решително. — Искам да го разбереш още сега — докато говореше, Джош бясно хвърляше дрехи в отворения куфар с бързи и резки движения.

Тя отиде до прозореца и сплете ръце зад гърба си, дългите й нокти се врязаха в дланите й.

— Ако толкова се безпокоиш за татков…

— Не става дума за пари — каза той рязко.

— Тогава за какво? — извика Ейми, изгубила търпение. Джош стисна устни и едно мускулче на челюстта му потрепна. — Джош — извика тя. — Искам да знам. Имам това право. Щом искаш да се махнеш от живота ми, твоя работа, но поне ми кажи защо. Трябва да знам.

Той затвори очи и, когато отново ги отвори, те изразяваха още по-голяма решителност, по-голяма сила.

— Заради теб самата. Двамата сме съвсем различни. Още когато се запознахме ти казах, че не пускам корени и обичам животът ми да бъде точно такъв. Харесва ми това, че работата ми ме отнася на различни места по света и ми предлага нови предизвикателства. Ти имаш нужда от мъж, който ще бъде баща на децата ти, за които веднъж ми спомена. И това няма да бъда аз, скъпа.

Ейми трепна от грубостта, с която Джош се отнесе към въпроса за привързаността. Пое си дъх и продължи:

— Когато двама души се обичат, се научават да правят компромиси. Нямам желание да те задържа в Сиатъл. Щом като искаш да пътуваш, тогава аз ще дойда с теб, където и да било.

— Ти? — изрече подигравателно той. — Ти си свикнала да живееш като богатите и известните. Скачаш на самолета на баща си, пазаруваш в Париж, ходиш на ски в Швейцария. Забрави, Ейми, след месец ще ти доскучае до смърт.

— Джош, как може да кажеш подобно нещо? Добре, разбирам защо смяташ, че съм разглезено богатско дете и… И прав си, начинът ни на живот е различен, но в много отношения двамата си подхождаме — бързо изрече тя, вече започнала да се отчайва. — Само трябва да си спомниш какво не стана за малко в басейна, за да го разбереш.

Той престана да хвърля дрехи и се изсмя, ала смехът му не беше никак весел.

— Това е друго — отвърна хладно. — Ти с твоето горещо телце, което иска да натрупа опит. Казвам ти го още сега, че няма да съм този, който ще ти го даде.

— Снощи изглеждаше съгласен — възрази Ейми, почувствала се повече възмутена, отколкото обидена от думите му.

Джош й се усмихна самодоволно.

— Благодаря на Бога, че синът на вашия градинар се появи точно тогава, иначе щеше да има повече неприятни усложнения от авантюрата ни в басейна.

— Аз не искам да трупам опит, Джош, търся любов.

— Една двадесет и четиригодишна девственица винаги облича представите си за първия път с мисли за любов, така й е по-лесно да се оправдава после. Ние не изпитваме любов, Ейми, а просто добрата стара страст — той напъха ризата си в куфара толкова свирепо, че беше цяло чудо, дето останалият багаж не пострада. — Проблемът е, че не си даваш напълно сметка какво очакваш и, когато го получиш, ще бъдеш шокирана.

— Досега не ме шокира.

— Бих могъл, повярвай ми — продължи рязко той. — Сексът не е романтичен, Ангелски очи. Не е само ласки, прегръдки и диви целувки, а и нямам никакво намерение да обучавам една новачка.

— Мисля, че този етап го минахме…

— Ти няма ли да ме оставиш на мира? Опитах се да стоя настрана. Какво ли не направих, за да бъда сигурен, че няма да оставаме насаме, за да се държим далеч от изкушението. Но ти не разбираш — при всяка възможност се хвърляш към мен — това бе съвсем вярно и Джош го знаеше. — По дяволите, аз съм мъж, какво трябваше да направя — да не ти обръщам внимание ли? Изплъзнах се няколко пъти. Опитах се да те държа на разстояние, ала ти така настоятелно желаеше да загубиш девствеността си, че отказваше да слушаш. Сега идва болезнената част. Мили Боже, проявих се като джентълмен, доколкото ми позволяваха обстоятелствата. Не че не съм опитал — той затръшна капака на куфара и леглото се разтресе.

На вратата се почука тихо и Джош се извърна бавно.

— Да, какво има, Мануела?

— Господин Джош, таксито ви дойде.

— Благодаря. Кажи на шофьора, че слизам след две минути.

Ейми примигваше много бързо, за да попречи на горещите сълзи да потекат по страните й.

— Ти наистина ме оставяш, нали? — от шока стоеше като вцепенена.

— По дяволите! — кресна той. — Когато се запознахме, ти знаеше какво е положението. Нито веднъж не съм те лъгал, Ейми. Да не мислиш, че се шегувах, когато ти казах, че ще изляза от тази врата и повече няма да се върна? Приеми го. Не усложнявай нещата повече.

— Върви тогава — прошепна тя и гордостта й дойде на помощ. — Щом можеш да живееш с мисълта, че друг мъж ще ме прегръща, ще ме целува и ще ме люби, тогава върви. — Върви, каза си на ум, преди да съм те помолила да останеш. За миг Джош се закова на място. После се пресегна за куфара си, стисна здраво дръжката му и го дръпна към себе си. Държеше го в едната си ръка, а бастуна — в другата. Без да я поглежда, се упъти към стълбите. Ейми остана да стои на същото място, сълзи се стичаха по страните й. Когато започна да излиза от шока, тя изтича на площадката, а той беше вече на вратата. — Джош — извика и се хвана здраво за парапета. Той спря, ала не се обърна и не я погледна. — Върви, няма да те спра.

— Това ме окуражава.

Тя стисна очи от силната, раздираща болка.

— Само исках да ти кажа, че можеш да имаш всякакви авантюри, каквито поискаш, да посетиш всяко ъгълче на света и дори… Дори да се любиш с хиляда жени.

— Точно това възнамерявам да направя.

Сега вече се бе обърнал към нея, но сълзите бяха замъглили очите й и Ейми виждаше само силуета му.

— Живей си живота, аз ще си живея моя и вероятно никога повече няма да се видим, ала ти се заклевам, че някой ден ще съжаляваш… — раменете й се разтресоха от ридания. — Един ден ще си спомниш, ще се замислиш какво си отхвърлил и ще осъзнаеш… — тя спря, не бе в състояние да продължи и избърса очите си.

— Сега може ли да тръгна?

— Престани да бъдеш толкова жесток.

— Това е единственото, което приемам — извика Джош, а гласът му, изпълнен с гняв, се понесе нагоре по стълбите. Той отново се обърна с гръб към нея.

— Джош — извика Ейми, свила ръце в юмруци отстрани до тялото си.

— Какво има сега?

Въздухът между тях бе наситен с електричество и, както й се стори, мина най-дългият момент в живота й, докато проговори.

— Не се връщай — каза му. — Никога повече не се връщай.

 

 

Джош потърка очи и се отпусна в таксито.

— Накъде, господине?

— Към летището СийТак — нареди той. Всичките му вътрешности горяха. Оцеля от експлозията, но то бе нищо в сравнение със сбогуването с Ейми. По-скоро с радост би се втурнал към друга горяща сграда, отколкото да се раздели с нея. Налагаше се да си тръгне, разбра го още в мига, когато излезе от басейна предишната вечер. Или трябваше да се махне от живота й, преди да се люби с нея и нещата да стигнат до края, или да се ожени за нея.

Тръгваше заради двамата.

Ала не му беше лесно. Споменът как очите й се замъглиха от мъка щеше да го съпровожда до края на живота му. Насили се да я забрави как стоеше горе на стълбата. Оприличи силното й страдание на молитва, която нямаше да забрави, докато бе жив.

Онова, което тя каза, че той ще съжалява, дето я напуска, му подейства като удар в слънчевия сплит. По дяволите, още не бяха минали пет минути и започна да се разяжда от съмнения.

Беше права и в това, че той я обичаше. Джош не опита да крие чувствата си. Не можеше, защото Ейми го знаеше. За съжаление това, че я обичаше, не ги устройваше. Нещата биха могли да проработят, възможно бе да си изградят съвместен живот, ако тя не беше дъщеря на Харолд Джонсън. Дори в това Джош таеше съмнения. Имаше нещо, което бе абсолютно вярно — никога нямаше да престане да я обича. Поне в този живот.

— Хей, приятелче, добре ли си там? — попита шофьорът на таксито през рамо. Беше започнал да оплешивява и се държеше приятелски.

— Добре съм.

— Не ми изглеждаш да си добре. Имаш вид на мъж, пред когото жена е прегрешила. Какво стана, изхвърли ли те? — Джош посрещна въпроса на шофьора с гневно мълчание. — Слушай, приятелю, ако бях на твое място, нямаше да се примиря. В наше време жените заслужават човек да ги постави на мястото им, предполагам, че разбираш какво имам предвид. Според мен винаги трябва да ходят боси и бременни — смехът му беше груб като думите му. Джош затвори очи, обзет от силна болка. Думите на Ейми, че друг мъж ще я люби, бяха постигнали целта си. Много добре. Ако бе доволен от нещо, то бе фактът, че я остави девствена. За малко да го направи в басейна. Съумя да я остави невинна и сладка за някой друг мъж, който щеше да пожелае да я люби. Заслепяваща светлина мина през главата му и болката беше толкова силна, че той примига няколко пъти. — Хей, приятелче, ако имаш нужда, познавам един добър адвокат. Както гледам, имаш доста парички. Така че работата ти е вързана в кърпа. Познавам много хора с пари, но забелязвам, че с тях не могат да си купят щастие.

— Нямам нужда от адвокат.

Шофьорът на таксито поклати глава.

— Напоследък много мъже правят същата грешка. Искат всичко да си остане по приятелски заради децата. Имате ли деца? — Джош бавно затвори очи. Деца. След като се върнаха от Кадири, известно време той мечтаеше да има деца от нея. Представяше си и как щяха да ги направят тези деца. Усмихна се кисело. Ако бе научил нещо през месеците, докато обичаше Ейми, то бе да си представя невъзможното. Сега само тези представи щяха да го топлят. — Аз имам две момчета — продължи шофьорът, явно не му направи впечатление, че не получи отговор. — Те вече пораснаха и трябва да ти кажа, че са съвсем наред. Каквото и да правиш, приятелче, не позволявай на жена ти да вземе децата. Ако се наложи, бори се за тях — Джош също се бореше, ала водеше тази борба в главата си. Не бе нужно кой знае какво въображение да си представи корема на Ейми, издут от неговото дете, и радостта, която очите й щяха да излъчват, когато го погледнеше. Само че нямаше да има никакви деца. Защото нямаше да има никаква Ейми. Поне за него. — Приятелче, сигурен ли си, че не искаш името на този адвокат? Наистина е добър. Много добър.

— Сигурен съм.

Таксито спря пред терминала на летището и приказливият шофьор прехвърли ръка през гърба на седалката към Джош.

— Приятелче, не искам да ме вземеш за многознайко, но бягството не решава нищо.

Джош извади портфейла си и извади няколко банкноти.

— Стигат ли?

— Напълно — шофьорът се пресегна да ги сложи в кутията с парите. — Господине, летището е последното място на света, където би трябвало да бъдете — смотолеви той и извади петдоларова банкнота.

Джош вече отваряше вратата. Трябваше да избяга, преди да си даде сметка колко верни бяха думите на шофьора.

— Задръжте рестото.

 

 

— Ейми… — баща й почука на вратата на стаята й. — Слънчице, добре ли си? — тя седеше, облегната на таблата на леглото със свити крака. В стаята бе тъмно. Може би ако не му отговореше, баща й щеше да си тръгне. — Ейми?

Тя подсмръкна и дръпна нова кърпичка от кутията.

— Добре съм — отвърна с надеждата, че той щеше да го приеме и да я остави сама. — Наистина, татко, добре съм — не беше в настроение за разговор между баща и дъщеря или за каквото и да било друго. Искаше само да се свие на кълбо и да ближе раните си. Болката още бе прекалено силна, за да я сподели с баща си, макар че много го обичаше. Противно на желанията й, той влезе в стаята и машинално се пресегна към ключа на лампата. — Татко, моля те, искам да остана сама — тогава забеляза какво показваше радиочасовникът й. — Какво правиш вкъщи по това време на деня?

— Джош ми се обади по телефона от летището.

— Защо? За да злорадства ли? — попита Ейми с горчивина.

Харолд Джонсън седна на края на леглото на дъщеря си и нежно я потупа по рамото.

— Не. За да ми благодари за гостоприемството и да каже, че сигурно имаш нужда някой да бъде край теб. Както виждам, е бил прав.

— Много ми е добре без него, така че няма нужда да се тревожиш — вярно, макар това да стане след няколко месеца или години, помисли си тя.

— Знам, скъпа.

Ейми издуха носа си и потърка очи с опакото на ръката си.

— Той ме обича… В сърцето си съм сигурна, че ме обича и все пак замина.

— Не се съмнявам в това.

— Тогава защо го направи?

— Нямам представа.

— Май никога няма да разберем — изхълца тя. — Толкова ме боли и искам да го мразя, а после си мисля, че поне можеше да се ожени за мен заради парите ми.

Баща й се изсмя тихо и я прегърна.

— Случай, малката ми, веднъж един мъдър човек е казал, че щастието прави сърцата ни по-широки, а мъката отваря душите ни.

— Тогава можеш да минеш с камион през моята душа.

Той я притисна към себе си.

— Опитай се да приемеш факта, че Джош е решил да замине по някаква причина. Няма го. Още когато дойде, той ми каза, че това възнамерява да направи.

— На мен не ми го е казвал — оплака се Ейми. — Татко, много го обичам. Как някога щях да го пусна да тръгне?

— С времето болката ще мине, обещавам ти.

— Може би — съгласи се тя, — ала точно сега не ми изглежда възможно — достатъчно й бе да научи, че Джош не желаеше да се ожени за нея, но още по-трудно й бе да понесе, че отказа да я люби.

— Слез долу — придума я баща й. — Като седиш в стаята си със спуснати пердета, изобщо не си помагаш.

Ейми поклати глава.

— Може би по-късно.

— Не искаш ли да заминеш? Замини с някоя приятелка и попътувай.

Тя поклати глава и избърса сълза от бузата си.

— Не, благодаря. Оценявам предложението, ала пътуването няма да ми е приятно. Поне сега.

— Добре, мила, разбирам — той нежно я целуна по главата и се изправи.

— Татко — извика Ейми след него, когато той тръгна към вратата. — Джош не каза ли нещо друго?

— Каза — баща й я погледна натъжен. — Каза сбогом.

Възелът в стомаха й се стегна така силно, че като пое дъх, почувства неочаквана болка.

— Сбогом — повтори и стисна очи.

 

 

На другата сутрин будилникът на Ейми звънна в шест часа и я събуди. Тя си взе душ, облече най-хубавия си костюм и делово прибра косата си на тила на хлабав кок.

Баща й закусваше, когато Ейми влезе в трапезарията. Той я изгледа с широко отворени от изненада очи, когато влезе.

— Добро утро, татко — каза тя и се пресегна за кафето. Нямаше Джош, но пък имаше баща си. Харолд Джонсън притежаваше кураж на титан и чувствително сърце на дете. Само като беше край него, това щеше да й помогне да преодолее нещастието.

— Ейми… — той като че ли не знаеше какво да каже. — Не е ли рано за теб?

— Вече не. Сега, преди да тръгнем за офиса, ще ми обясниш ли някои неща?

За пръв път, откакто Ейми се помнеше, баща й онемя.