Деби Макомбър
Ангелски очи (6)

Шеста глава

— Какво смяташ, че правя? — отвърна Ейми, пристъпвайки предпазливо в стаята. — Донесох ти свежи плодове.

— Мили Боже… — Джош затвори очи с явно нарастваща тревога. — Моля те, не ми казвай, че си ги купила от пазара.

— Добре — отвърна тя делово. Извади малък пластмасов нож и разряза големия плод с форма на портокал. Приличаше на кръстоска между портокал и грейпфрут, но когато попита как се казва, селянката, от която го купи, явно не разбра въпроса й.

— Ходила си на пазара, така ли? — настоя Джош.

— Ти поиска да не ти казвам — Ейми обели дебелата грапава кора на сочния плод и облиза сока от пръстите си.

— Значи го направи.

— Джош, наистина беше съвсем безопасно. Около мен имаше хора. Нищо не се е случило, така че, моля те, престани да ми опяваш. Ето — тя му подаде едно резенче с надеждата, че той ще млъкне. — Не знам как се казва. Попитах няколко души, ала очевидно никой не разбра какво ги питам.

Джош прие парчето.

— Това е портокал.

— Портокал ли? Искаш да кажеш, че след като прелетях половината свят, сметнах, че купувам някакъв екзотичен плод, а после се оказва, че е портокал, така ли? Много е голям.

— Тук растат такива — на нея й се стори забавно, но не и на Джош. Ейми продължаваше да бели кората и да разделя резенчетата. След като изяде три или четири парченца и се наслади на сладкия им вкус, тя забеляза, че той не бе опитал нито едно. — Обеща ми, че ще си тръгнеш от Кадири — изрече Джош рязко и нетърпеливо. Очите му бяха помътнели и изпълнени с тревожна загриженост.

— Ще си тръгна.

— Кога?

Ейми въздъхна и кръстоса дългите си крака.

— Когато си готов да пътуваш, което, според доктор Килрой няма да стане до две седмици, а може би и повече. Джош, моля те, опитай се да разбереш, ти имаш няколко сериозни рани. Трябва да мине време, прояви търпение.

— Ейми…

— Джошуа Пауъл, нищо, което кажеш или направиш, няма да промени решението ми. Нищо. Затова бъди така добър да свикнеш с мисълта, че няма да си тръгна от Кадири без теб.

Той затвори очи и ги стисна силно.

— Как, за Бога, си те родила толкова упорита?

— Не знам — тя избърса сока от брадичката си с опакото на ръката си. — Обикновено не съм, ала този случай го приемам много присърце.

— Аз също — каза той натъртено.

— Да, знам. Смятам, че има само едно решение.

— Да си тръгнеш!

— Точно така — съгласи се Ейми достатъчно весело. — Но ти ще тръгнеш с мен.

Тя разбираше, че подлага търпението му на изпитание до крайна степен. Загорялата му челюст беше побледняла от едва сдържан яд и раздразнение. Ако имаше нещо, което можеше да направи, за да изпълни желанието му, би го направила, ала Джош беше упорит като нея, само че в случая тя имаше късметът да има надмощие. Той не можеше насила да я изгони от страната.

В изблик на раздразнение Джош отхвърли чаршафа.

— Джош — извика Ейми уплашено и скочи на крака. — Какво правиш?

— Ставам от леглото.

— Не може да ставаш, кракът ти е счупен, на системи си. Джош, моля те, ще се нараниш.

— Ти не ми оставяш избор — резките движения явно му причиниха силна болка и лицето му се сви.

— Джош, моля те — извика тя, усетила болката му. После нежно притисна раменете му назад и го накара да легне. Очите и се насълзиха и прехапа долната си устна така силно, че усети вкуса на кръвта.

Той лежеше задъхан, сигурна беше, че си бе причинил нещо лошо, затова бързо излезе в коридора, за да извика доктор Килрой.

Лекарят се върна в стаята заедно с нея. Веднага би инжекция на Джош за успокоение на болките и предупреди и двамата да не вършат глупости. След няколко минути Джош заспа.

Ейми се почувства ужасно. Когато доктор Килрой я покани да пие чай с него, тя прие и избърса сълзите от лицето си.

— Джош като че ли смята, че животът ми е в непосредствена опасност — довери му Ейми. — Държи да си тръгна — загледа се в парата, която се издигаше от чашата с чай, но избягваше да го гледа. Дори докторът да бе на същото мнение като Джош, тя беше решена да не напуска Кадири без Джош.

Добрият доктор, явно четиридесет и няколкогодишен, започнал да побелява, оправи очилата си.

— Лично аз разбирам неговата загриженост. Тук не е място за сама американка.

— Не мога да го оставя тук — възрази Ейми. — Сигурен ли сте, че трябва да минат две седмици, за да може да пътува?

— Три седмици — той сипа малко мляко в чая си и го разбърка. — Трябва да мине поне толкова, а може би и по-дълго, за да може поне да седи.

— Не може ли да лежи?

— За това няма проблем, обаче няма компании, които да осигуряват болнични легла — отбеляза докторът сухо.

— Може да сложим легло в самолета на баща ми. Аз пристигнах в Кадири с частен самолет — обясни тя бързо. — Той е на мое разположение за връщането.

Доктор Килрой облегна лакти върху масата, кимна бавно и замислено.

— Това коренно променя нещата. Смятам, че имате разрешение.

— Ами когато се приземим в Сиатъл? Джош ще има ли нужда от още болнични грижи?

— Да. Вашият приятел има сериозни рани. Макар че непосредствената опасност отмина, ще трябват няколко седмици, вероятно и месеци, докато се възстанови напълно. Много по-добре ще бъде, ако следващите две или три седмици прекара в болница.

Ейми беше сигурна, че щом Джош бъде изписан от болницата в Кадири, не би пожелал отново да влезе в болница.

— Джош не може да почива спокойно в болница — обясни тя.

— Разбирам вашата загриженост. Боя се, че господин Пауъл ще бърза да се възстанови и ще се напряга. Само се надявам да осъзнае, че би могъл да си причини голяма вреда.

— Мога да уредя да остане в нашата къща — предложи Ейми с надежда. — Достатъчно ли е да има медицинска сестра, която да е край него денонощно? Естествено, ще бъде под наблюдение на лекар.

Доктор Килрой бързо стигна до решение.

— Ами да. Вярвам, че така ще бъде много добре.

— Тогава смятайте, че ще бъде направено. Самолетът чака и може да бъде готов за двадесет и четири часа. Щом излетим, ще се свържем със Сиатъл и ще помоля баща ми да направи всички приготовления. На летището ще ни посрещне квалифицирана сестра.

— Мога да дам успокоително на господин Пауъл, за да не се напряга по време на пътуването — добави докторът. Решиха медицинска сестра да ги придружи, макар че Ейми предпочиташе самият доктор Килрой да можеше да тръгне с тях.

— Смятам, че така ще бъде много добре — англичанинът изглеждаше доволен. — Сега и двамата с господин Пауъл постигнахте каквото желаехте.

— Да — кимна тя, доволна от неочакваното развитие на обстоятелствата.

 

 

Когато Джош се събуди в ранния следобед, Ейми беше до леглото му. Той отвори очи, ала когато я видя до себе си, отново ги затвори.

— Ейми, моля те…

— Довечера заминавам, Джош, така че не се сърди.

Той бързо отвори тъмните си очи.

— Нали каза, че кадирските въздушни линии летят само в сряда?

— Да. Но аз тръгвам с частен самолет.

Той вдигна вежди въпросително.

— С частен самолет?

— Преди да се сетиш да се оплачеш от още нещо, трябва да знаеш, че тръгваш заедно с мен.

Ако преди се бе изненадал, то беше нищо в сравнение с гримасата на изумление на лицето му.

— Боже, Ейми… Как… Кога… Защо?

— Един по един въпросите — каза тя, усмихна му се мило, наведе се и го целуна по устните. — Как — лесно. С доктор Килрой си поговорихме дълго. Ще летим до Сиатъл, ти на болнично легло.

— Чий е този самолет?

— На татко. Всъщност — довърши обяснението Ейми — самолетът е на компанията. Той ни го даде да го използваме, защото…

— Почакай малко — прекъсна я Джош. — Самолетът да не е на компанията на баща ти?

— Точно така — той стисна очи и за миг млъкна. Когато ги отвори отново и я погледна в очите, в неговите явно се бореха различни чувства. Тя разпозна шок, невъзможност да повярва, както и други неща, които не можеше да определи. — Джош, какво има?

— Да не би случайно баща ти да се казва Харолд?

— Ами да. Как разбра?

Дрезгавият звук, който се чу, беше нещо между смях и подигравка. Той бавно поклати глава.

— Не мога да повярвам. А аз досега си мислех, че бедният ти баща е някой дявол, който иска да те вкара в бизнес с водопроводни части на едро.

Ейми нищо не разбра от думите му. Вероятно се дължеше на успокоителните, помисли си тя. Обаче нямаше време да спори с него, нито пък имаше възможност за повече обяснения. Джош изглеждаше много ядосан, макар че Ейми правеше точно онова, което той желаеше. Не можеше да проумее какво изведнъж се обърка.

 

 

Тя веднага забеляза просветващите червени светлини на чакащата линейка, когато се приземиха на летище СийТак около петдесет часа по-късно.

Беше емоционално и физически изтощена. Полетът не беше удобен още от мига, в който излетяха от летището на Кадири. Въпреки че бе натъпкан с успокоителни, Джош беше неспокоен и имаше много болки. Ейми единствена можеше да го успокои, затова седя до него по време на целия полет.

Харолд Джонсън стоеше до линейката в елегантен костюм с жилетка. Той прегърна силно Ейми и я увери, че всичко е готово в къщата за пристигането на Джош.

— Не можах да разбера защо трябваше да намеря сестра на име Брунхилда? — попита баща й и я погали по слабите рамене. — Сигурно си се шегувала, нали? Знам само, че госпожица Уедърел се свърза с пет агенции и най-близкото, което успяхме да открием, бе Бърта.

Ейми се разсмя, развеселена, че той бе приел думите й буквално.

— Просто исках да ти кажа да не наемеш някоя млада и хубава сестра.

— Когато се запознаеш с госпожа Уайт, смятам, че ще я одобриш — засмя се заедно с нея баща й. Бръчките от тревога около устата му се отпуснаха и тя осъзна, че пътуването й доста го бе тревожило, макар че той никога нямаше да го признае. — Хубаво е, че се върна, мила.

— Радвам се, че се върнах.

Екипът на линейката извади Джош от самолета на носилка.

— Къде, по дяволите, ме носите? — попита той.

— Джош… — Ейми се усмихна и бързо се приближи до него. — Престани да се държиш като непослушен пациент.

— Няма да отида в никаква задушна болница. Разбираш ли?

— Напълно.

Той още повече се нервира от лекотата, с която тя се съгласи с него.

— Тогава къде ме водите? — думите му заглъхнаха, тъй като в този момент го вкараха в линейката.

— У дома — извика Ейми след него.

— В чий дом?

Санитарят затвори едната врата и посегна към втората, когато тя успя да му отговори.

— В моя дом — извика след него.

— Как не! Искам стая в хотел, разбираш ли? Ейми, чуваш ли?

— Да, чух — втората врата се затръшна. Преди да успее да поспори с нея, линейката потегли в нощта. — Колко е хубаво човек да се прибере у дома — въздъхна уморено Ейми. Тя прегърна баща си през кръста и облегна глава на силните му рамене. — Между другото, това беше Джош. Ако не си успял да забележиш, не е в най-доброто си настроение. Не е много послушен пациент, ала кой може да го обвини след всичко, което преживя? — Ейми вдигна очи към баща си и пое дълбоко дъх. — За малко да го загубя, татко. Беше на косъм от смъртта.

— Значи е лош пациент — повтори баща й, явно се опитваше да повдигне настроението й.

— Ужасен. Госпожа Уайт ще има доста работа.

Харолд Джонсън дръпна от пурата си и се засмя тихо.

— Винаги съм мразел да ме карат да лежа. Не го обвинявам. Всъщност май доста си приличаме с този твой млад приятел.

Ейми се усмихна, осъзнала колко бе прав.

— Сигурно. Затова никак не е чудно, че го обичам толкова.

 

 

Джош се събуди, когато златистите лъчи на зората се плъзнаха през прозореца на стаята, огряха пастелния оранжев килим и допълзяха до леглото му. Цялото му тяло го болеше. Мислеше си, че досега трябваше да е свикнал с болката, след като толкова страда през последните седмици. Поне беше жив и щеше да може да вижда Ейми.

Ейми.

Затвори очи, като се сети за нея. Месеци наред бе влюбен в нея. Носеше му топлота, беше като слънчев лъч, беше пример за чистота и щедрост и всичко добро, което човек носи у себе си. Беше жена, за която един мъж можеше само да мечтае да намери — отвън сладка и невинна, ала когато я прегръщаше, тя разцъфваше пламенно и страстно, обещавайки неизречени удоволствия.

Все пак по някакъв начин той трябваше да събере кураж, да й обърне гръб и да си отиде.

Ако е трябвало да се влюби, защо трябваше да бъде в дъщерята на Харолд Джонсън? Този човек бе един от двадесетте най-богати хора в цялата страна. Неговите холдинги бяха разположени от Ню Йорк до Лос Анджелис и няколко други големи града помежду им, името му бе синоним на постижения и успехи.

Джош не можеше да предложи на Ейми такъв тип живот, а дори и да можеше, не би го направил. Той много добре знаеше какво причинява богатството на човек. До двадесет и петгодишната си възраст бе ставал свидетел как егоизмът и алчността могат да погубят сърцето и да сразят духа.

Любовта към парите издигна стена между Джош и собствения му баща — дебела и осакатяваща, която никога не би могла да бъде срутена. Бяха минали осем години и през това време той нито веднъж не бе изпитал съжаление, че бе напуснал дома си. Чанс Пауъл го беше погледнал в очите и бе заявил, че няма син. Честно казано, тези думи много помогнаха на Джош. Той нямаше нищо общо с мъжа, който му бе баща.

Майка му беше починала, още когато беше в колежа, единствената му друга жива роднина беше сестра й — възрастна леля в Бостън, която посещаваше рядко. Леля му Хейзъл остаряваше и явно бе превърнала в своя мисия в живота да сближи баща и син, но безуспешно. И двамата бяха извънредно горди. И двамата бяха ужасно неотстъпчиви.

— Виждам, че сте буден — каза медицинската му сестра Бърта Уайт, влизайки в стаята. Беше облечена както трябва — с бяла престилка и касинка.

В отговор Джош издаде някакъв неопределен звук. Според него Бърта Уайт трябваше да носи шлем с рога и да пее в опера. Тя прекоси стаята с грацията на стадо бизони и решително отвори щорите, при което цялата стая се изпълни със светлина. Джош отбеляза, че Бърта така и не си направи труда да го попита дали иска слънцето да го заслепи. Съмняваше се, че я беше грижа.

Тя се засуети около леглото му, очевидно, за да разбере той, че честно си печели заплатата. Провери жизнените му функции и прилежно записа данните на картона. После започна да го ръга и мушка на места, за които не му се мислеше. За негова изненада благородно му даде възможност сам да се измие.

Джош одобри това, макар че не можеше да се впечатли от жена, която имаше вид, че тренира борба.

— Имате посетител — уведоми го Бърта, след като свърши.

— Кой? — Джош се боеше, че беше Ейми. Много трудно щеше да му бъде да се разправя с нея сега, когато се чувстваше така слаб и уязвим.

— Господин Джонсън е дошъл да ви види — отвърна Бърта и излезе от стаята.

Веднага след като тя излезе, в стаята влезе бащата на Ейми, който изглеждаше точно като легендата, за която Джош беше чувал. Присъствието на този мъж беше респектиращо, трябваше да си го признае. Беше сигурен, че Харолд Джонсън навсякъде привличаше вниманието. Всичко у него говореше за успех и постижения. За двадесет години този човек бе постигнал неща, които трима души не биха могли да постигнат през целия си в живот.

— Значи вие сте Джош Пауъл — заяви бащата на Ейми. Очите му имаха същия син цвят като на Ейми и също така излъчваха доброта. — Трябваше да ви се представя още като пристигнахте снощи, ала вие явно не се чувствахте добре.

Ръкуваха се и Харолд безцеремонно се настани на стола до леглото му.

— Трябва да ви кажа, че нямам нищо общо с цялата тази работа — заяви Джош като оправдание. Искаше му се да можеше да стане от леглото и да се изправи срещу Джонсън като мъж срещу мъж.

— С какво нямате нищо общо?

— С това, че съм тук. Нямах представа, че Ейми има намерение да ме изхвърли в задния ви двор. Слушайте, не бих искал да ви прозвучи така, сякаш не съм благодарен за всичко, което направихте, но щом се възстановя, ще се преместя другаде.

— Синко, бъдете мой гост.

— Бих се чувствал по-удобно някъде другаде — настоя Джош и скръцна със зъби, усетил силна болка, както и от прекалено голяма гордост.

— Има ли някаква причина? — Харолд не изгледаше недоволен, само прояви любопитство.

Усилието да седне изцеди всички сили на Джош, което той се мъчеше да прикрие с грубо държане.

— Вие очевидно не знаете нищо за мен.

Харолд извади пура от вътрешния джоб на сакото си и много внимателно разгледа края й.

— Със сигурност дъщеря ми има високо мнение за вас.

— Но това не говори много, нали?

— Напротив — възрази Харолд. — Казва ми всичко, което бих искал да зная.

— В такъв случай по-добре… — остра болка го преряза през корема, докато лежеше по гръб, и той затвори очи, докато премине. — Ще е достатъчно, ако кажа, че би било най-добре да се настаня другаде. Не биваше Ейми да ме води тук.

— Моята дъщеря не е искала да ви засегне. Не съм сигурен дали сте забелязали, ала тя е влюбена до уши във вас.

— Забелязах — призна Джош сухо. Името й разсече като с бръснач ума му. Трябваше да я напусне, баща й сляп ли беше? Двамата коренно се различаваха. Отдалечени бяха като два полюса, не беше възможно различията им да се заличат. Харолд Джонсън би трябвало да е достатъчно интелигентен, за да го разбере с един поглед. Джош смяташе, че този човек няма търпение да се отърве от него.

— Вие нямате ли никакви чувства към нея? — попита Харолд и захапа края на пурата.

— Господине, вие не знаете нищо за мен — каза Джош и пое дъх, за да се успокои. — Аз съм чергар. Изобщо не съм подходящ за вашата дъщеря. Не искам да я наранявам, но и не желая да я подвеждам.

— Разбирам… — Харолд потърка замислено челюстта си.

На Джош му беше ясно, че бащата на Ейми не разбираше нищо.

— И още нещо — добави той, стори му се важно, след като се сети. — Не мога да разбера как я пуснахте да замине за Близкия Изток заради мен. Кадири не е място за нея.

— Напълно съм съгласен. Трябваше ми час, за да свикна с мисълта, че тя ще тръгне, независимо какво кажа или направя, така че й помогнах да се почувства по-добре.

— Но как можахте да я пуснете да направи подобно нещо? — настоя Джош, тъй като още не можеше да схване. Човек като Харолд Джонсън имаше връзки, ала само толкова.

— Боя се, че ме наказвате за отбранително поведение — каза твърдо Харолд. Джош беше сигурен, че не е бил разбран добре. Явно бе направил объркана физиономия, защото по-възрастният мъж продължи обясненията си. — Неотдавна Ейми навърши двадесет и четири години и вече не мога да й казвам какво да прави и какво да не прави. Ако иска да тръгне за края на света, не мога да я спра. Тя го знае и аз го знам. По тази причина ако се е влюбила във вас, не съм в състояние да й кажа, че прави грешка. Момичето би трябвало да има правилна преценка.

— Не съм достатъчно добър за нея — настоя Джош.

Ъгълчетата на устните на Харолд леко се повдигнаха.

— Ако питате мен, съмнявам се, че има такъв мъж. Ала признавам, че не съм обективен. Все пак Ейми е единственото ми дете.

Джош затвори очи, искаше му се да сложи край на болката и на другата, която се задаваше. Ако останеше в тази къща, това бе неминуемо.

— Ще я нараня.

— Да, синко, подозирам, че ще я нараниш.

— В такъв случай сигурно разбирате защо трябва да се махна оттук, и то колкото се може по-скоро.

— Само това не мога напълно да приема — изрече Харолд Джонсън тактично. — Както разбирам, никой от семейството ви не живее наблизо.

— Никой — призна неохотно Джош.

— В такъв случай вероятно предпочитате да прекарате още няколко седмици в болница?

— Не — отвърна Джош.

— Значи сте уредили всичко, включително и медицинска сестра на денонощно разположение?

— Не — отвърна с голямо усилие Джош. Харолд Джонсън го изгледа развеселен. — Много добре разбирам какво искате да ми кажете — неохотно призна Джош. Не можеше да предложи нито един аргумент, който би издържал на силната логика на другия мъж.

— Послушай ме, синко, тук си добре дошъл и може да останеш колкото желаеш, но също така си свободен да си тръгнеш, когато решиш. Нито Ейми, нито аз ще имаме нещо против.

— Ами разноските…

— Това може да обсъдим по-късно — отговори му Харолд.

— Не, още сега ще го изясним. Настоявам да си платя за всичко… Искам да ме разберете.

— Както желаеш. Сега моля да ме извиниш, трябва да тръгвам за работа, иначе секретарката ми ще дойде да ме търси.

— Разбира се — Джош имаше голямо желание да не хареса бащата на Ейми. Така би било много по-лесно. Ако Харолд Джонсън приличаше поне малко на баща му, Джош би заминал за Панамския канал, за да бъде колкото се може по-далеч от семейство Джонсън. Вместо това той неохотно откри, че бащата на Ейми беше такъв тип човек, с когото с удоволствие би се сприятелил. — Господине, не искам да смятате, че не оценявам всичко, което направихте — почувства се задължен да обясни Джош. — Просто всичко това ме кара да се чувствам неудобно.

— Не бих казал, че те обвинявам, момче. Ала трябва да направиш всичко възможно да се възстановиш. По-късно може да се безпокоиш за всичко останало — с върховно усилие Джош успя да кимне. Прониза го силна болка в ребрата и крака. Бащата на Ейми явно разбра, че той трябва да си почине. — Оставям те сега.

— Господине… — Джош леко надигна глава, опитвайки се да го спре. — Ще ви бъда много благодарен, ако ми направите една малка услуга.

— Каква?

— Дръжте Ейми по-далеч от мен.

Харолд Джонсън му отговори с такъв гръмогласен смях, че разтресе прозорците.

— Явно не познаваш достатъчно добре дъщеря ми, млади човече. След като не можах да я спра да замине за Тимбукту и да рискува глупавата си глава, за да бъде до теб, какво те кара да мислиш, че ще успея да я държа далеч от стаята ти?

Джош усети как се усмихва, без да иска. Харолд беше прав. Джош не можеше да направи нищо, за да държи Ейми на разстояние. Обаче това не беше най-лошото. Той всъщност искаше да е с нея и не можеше да излъже никого, че не е така.

Сигурно бе заспал, защото следващото, което усети бе, че Бърта Уайт бе в стаята и се суетеше около него както рано сутринта. Той бавно отвори очи и откри, че възрастната жена тегли към него маса, върху която бе обядът му.

На вратата се почука.

— Госпожо Уайт?

— Да?

— Може ли да вляза? Донесох обяда си, така че можем да се храним заедно с Джош.

— Не — извика Джош, без да дочака отговора на сестрата. Сестрата му хвърли поглед, който му напомни на учителката му в шести клас, за която той беше сигурен, че можеше да му удари шамар само с един поглед. — Не ми е до компания — обясни тихо.

— Влезте, госпожице Джонсън — отговори госпожа Уайт, сърдита, че Джош се осмели да й противоречи. — Придвижих масата до леглото, така че може да се настаните удобно.

— Благодаря — изрече Ейми тихо.

Джош стисна очи. Дори гласът й звучеше мелодично. Също като на ангел. Бог да му е на помощ, нямаше да може да й устои. Особено сега, когато нямаше сили нито да мисли, нито да спори.