Деби Макомбър
Ангелски очи (3)

Трета глава

— Искате да кажете, че е заминал? — повиши тон Ейми. Сърцето й замря.

Портиерът сви слабите си рамене.

— Знам само това, което пише на бележката.

Той й я подаде, тя сграбчи бялото листче и се взря в няколкото думи, които й се струваха така незадоволителни.

— Разбирам — изрече тихо. Може би Джош се бе опитвал да й позвъни, но в телефонния указател на Сиатъл имаше хиляда Джонсъновци, ала и това не му би помогнало, тъй като телефонният им номер не беше включен в указателя. Нямаше начин да влезе във връзка с нея за последен път и да й съобщи, че визата му бе пристигнала.

— Желаете ли да седнете? — запита портиерът.

Ейми вдигна очи към кокалестия мъж и бавно поклати глава.

— Не. Благодаря — апетитът й изчезна в мига, когато осъзна, че Джош нямаше да дойде.

Мъжът й се усмихна слабо, когато тя тръгна към вратата.

— Дано следващият път да имате късмет.

— Благодаря — навън бе изключително тъмно и когато Ейми вдигна очи към небето, забеляза плътните сиви буреносни облаци, които приближаваха. — Тъкмо навреме — изрече тя към небето. — Мислех, че никога вече няма да завали отново, а сега съм тъкмо в такова настроение.

Бръкнала дълбоко в джобовете на дългото си розово яке, Ейми тръгна към колата си, оставена на паркинг на отсрещната страна на улицата.

Значи Джош беше заминал. Появи се като мълния в живота й и излезе от него по същия начин, а междувременно я докосна по начини, които дори сега не можеше да си обясни напълно.

Лека усмивка се разля по лицето й, когато си спомни първия път, когато го видя пред себе си да държи порция риба и пържени картофи и попита дали мястото на масата е свободно. Два дни по-късно изразителните му тъмни очи продължаваха да я топлят.

Тя стоеше на бордюра и изчакваше да светне зелено, когато чу, че някой извика името й. Обърна се и забеляза, че някой тичаше към нея с вдигната ръка. Сърцето й подскочи чак до гърлото, когато позна Джош. Затвори очи за миг и изрече наум една молитва в знак на благодарност. Обърна се рязко и тръгна към него, беше прекалено щастлива, затова не обърна внимание, че бе започнало да вали.

Той пристигна задъхан. Спря да тича три крачки пред нея и когато стигна до нея, я прегърна със силните си ръце през кръста и малко я повдигна от тротоара.

Държеше я толкова здраво, че за миг Ейми не можа да си поеме дъх, но това нямаше значение. Обхвана я неизразимо щастие и за малко не покри лицето му с целувки от искрена радост.

— Какво се случи? — извика тя, когато отново стъпи на земята.

Дъждът вече се лееше проливно и, като обгърна раменете й с ръка, Джош я въведе във фоайето на ресторанта.

— А — портиерът изглеждаше доволен. — Значи приятелят ви все пак успя да дойде — той взе две менюта и ги покани да влязат в салона. — Оттук, моля.

Щом седнаха и отвориха менютата пред себе си, Ейми вдигна очи към Джош.

— Случи ли се нещо? — зададе тя отново същия въпрос. — Помислих, че си заминал.

Той насочи към нея радостния си поглед.

— Още съм тук.

— Очевидно! — много по-интересно й беше да говори с него, отколкото да разглежда менюто. Келнерът им пристигна и се представи като Даръл. Допрял длани като за молитва, той изрецитира специалитетите на деня, сипа им вода и в общи линии им се пречкаше. Когато най-после се отдалечи от масата им, Ейми вече бе изгубила всякакво търпение. — Пристигна ли визата ти?

— Вчера следобед.

— Значи тръгваш. Кога?

Джош погледна часовника си, когато келнерът отново приближи масата им.

— След няколко часа.

— След няколко часа — извика тя и се смути, когато разговорите около тях внезапно замлъкнаха и няколко глави се обърнаха към тях. Усетила, че се изчервява, Ейми се почувства длъжна да обясни. — Нямах предвид вечерята.

Няколко глави кимнаха и разговорите се възобновиха.

— Готови ли сте с поръчката? — запита Даръл и изгледа Ейми, после Джош.

— Не — отвърна тя натъртено. — Може ли да го направим след десет минути?

— Разбира се — той леко наклони глава, извини се и си тръгна малко ядосан.

Ейми опъна бялата ленена салфетка върху коленете си и в този момент осъзна, че ако Джош щеше да замине след няколко часа, значи по-рано бе решил да не се среща с нея. По някаква неизвестна причина бе променил решението си.

— Какво те накара да решиш да се видим? — попита тя направо.

Той я погледна в очите и мина един инфарктен миг, преди да отговори.

— Не можех да стоя далеч от теб.

Отговорът му беше съвсем искрен, ала не можеше да обясни какво всъщност мисли.

— Но защо искаше да заминеш от Сиатъл, без да се сбогуваме?

— О, Ейми… — Джош изрече името й след тежка въздишка, сякаш той самият не знаеше отговора на този въпрос. — Би било най-добре, все още ми се струва така, ала Бог да ни е на помощ, ето ме тук — тя усети, че погледът му я затопля вътрешно, пресегна се за чашата си и с върха на езика си усети хладната вода с мирис на лимон. — Още в мига, когато те целунах, разбрах, че правя грешка — изрече го леко намръщен, като че ли продължаваше да съжалява за този миг.

— Не беше грешка — каза Ейми тихо и се усмихна. — Това беше съдба.

— Във всеки случай след малко по-малко от седем часа заминавам.

Очите й блеснаха нетърпеливо, когато тя се наведе напред към него.

— Искаш да кажеш, че имаме цели седем часа? — Джош явно не споделяше нейното въодушевление. Ейми бутна менюто настрани. — Наистина ли си гладен?

Той присви очи.

— Всъщност… Не съм сигурен. Защо ме гледаш така?

— След като имаме седем часа, смятам, че не би трябвало да ги хабим в елегантен френски ресторант с келнер на име Даръл, който ни пришпорва.

— Какво предлагаш?

— Да се разхождаме, да си говорим… Да се целуваме…

Адамовата му ябълка подскочи нагоре, когато я погледна в очите.

— Няма да направим нищо подобно. Освен това навън вали — Джош отхвърли идеята й с явно нетърпелив вид.

Даръл се върна с ленена кърпа, преметната през ръката, с нея приличаше по-скоро на английски иконом.

— Аз ще взема агнешки котлети — обяви Джош дрезгаво и му подаде менюто. — Алангле.

— Ескалоп де во флорентин — каза Ейми, когато келнерът се обърна към нея. Тя предпочиташе да прекара тези последни няколко часа насаме с Джош, но той явно правеше всичко възможно, за да го избегне. Вече два пъти призна, че бе сгрешил, като я бе целунал, и все пак Ейми знаеше, че и на него му бе толкова приятно, колкото и на нея. Всъщност го бе яд на самия него, че бе променил решението си и отиде на срещата. Но пък призна, че не можел да бъде далеч от нея. Тя силно го привличаше, а това ни най-малко не му харесваше.

— По дяволите, Ейми, ще престанеш ли да ме гледаш така?

— Как? — попита тя искрено смутена.

— Прелъстяваш ме с поглед.

Джош така се смръщи, че Ейми се разсмя с глас.

— Така ли?

Той кимна сериозен.

— Не ли си даваш сметка, че съм едва ли не чергар? Бих могъл да бъда и масов убиец.

— Ала не си — салатите им пристигнаха и тя забоде вилица в свежата зеленина.

— Фактът, че се прехвърлям от една работа на друга, би трябвало да те накара да се замислиш.

— Защо? — Ейми не можеше да проумее какво иска да й каже.

— Защото ей така… — Джош щракна с пръсти, за да подчертае думите си. — Ей така влизам и излизам от живота ти, след тази вечер вече няма да се видим. Нямам намерение да се връщам в Сиатъл. Хубаво е човек да го посети, но вече видях всичко, което си заслужава, и няма никаква причина да се отбивам тук.

— Добре тогава, да се порадваме на времето, през което ще бъдем заедно.

Той с настървение забоде вилицата в салатата си.

— Не знам как е за теб, ала се чувствам фантастично тук, докъдето сме стигнали.

— Джош — прошепна тя. — Защо се ядосваш толкова?

— Защо ли? — той спря и пое дълбоко дъх. — Проблемът е там, че много емоционално се отнасям към теб, но не мога да определя точно какво изпитвам. Не трябваше да идвам тази вечер, а също и не биваше да те целувам. Ти си млада и много приятна, а по всяка вероятност си и девствена — Ейми се изчерви. — По дяволите — промърмори Джош, остави вилицата си настрани и тъжно поклати глава. — Знаех си.

— Това лошо ли е?

— Да — изсумтя той много объркан. — Не разбираш ли?

— Очевидно не. Според мен трябва да се радваме на онова, което изпитваме един към друг, и да не се тревожим за останалото.

— По думите ти изглежда съвсем просто.

— А ти усложняваш всичко. Появи се, когато имах нужда от приятел. Смятам, че си прекрасен и съм щастлива, че те срещнах. Щом разполагаме с шест часа… — тя спря и, след като погледна часовника си, добави: — Шест часа и половина ни остават, през които ще сме заедно, нека да е така. Приемам го. След като заминеш, ще си мисля с приятни чувства за теб и за краткото ни приятелство. Не очаквам нищо повече от теб, Джош, така че престани да се безпокоиш.

Той очевидно не се успокои, ала продължи да яде салатата си, нахвърли се върху нея, сякаш беше последното, което щеше да яде, и реши да й се наслади.

Почти не разговаряха, докато дойде основното им ястие. Телешкото на Ейми беше отлично и тя предположи, че агнешкото на Джош бе също така добро.

Когато Даръл отнесе чиниите им, Джош поръча кафе за двамата. Сметката им пристигна, Джош я плати, а докато си пиеха кафето, повечето мълчаха.

— Вечерята беше чудесна — каза Ейми, опитвайки се да завърже нормален разговор. — Радвам се, че се върна, Джош. Благодаря ти.

Той слабо се усмихна.

— Извинявай, че не се оказах добър събеседник.

— Винаги е трудно човек да се сбогува.

— Особено сега — каза Джош и я погледна в очите. — Ти си чудесна жена, Ейми Джонсън, затова не се подценявай. Разбираш ли?

Тя не беше сигурна, че разбира.

— Не — отвърна.

— Много по-способна си, отколкото предполагаш. Не смятам, че баща ти не го вижда, както си мислиш. Щом навлезеш в семейния бизнес и свикнеш с работата, ще се изненадаш колко добре ще се справиш.

— И ти ли, Бруте?

Той се засмя.

— Искаш ли още кафе?

Тя поклати глава.

Джош й помогна да стане от стола и двамата излязоха от ресторанта.

Дъждът беше спрял за малко и няколко звезди смело се бяха показали иззад дебелите буреносни облаци.

С ръце в джобовете Ейми спря пред ресторанта.

— Искаш ли да си кажем довиждане? — той не й отговори веднага и тя обезсърчена разбра отговора. Бавно вдигна ръка към лицето му и я допря до обръснатата му буза. — Бог да те дари с щастие, Джош Пауъл — готвеше да се обърне, когато той я хвана за китката и затвори очи.

— Не — призна с мъка. — Още не искам да се разделяме.

— Какво искаш да правим?

Джош се разсмя.

— Ако ти отговоря, ще се изчервиш. Хайде да повървим.

Ейми кимна с готовност. Той пъхна ръката й под мишницата си и стисна пръстите й. После я поведе по тротоара в неизвестна, поне на нея, посока. Правеше големи крачки, но тя успяваше да върви редом с него. На него явно не му се говореше, което не бе лошо, тъй като нямаше и нещо специално, което Ейми да искаше да каже. Толкова се радваше, че ще прекара това време с него, след като знаеше, че след няколко часа Джош щеше да излезе завинаги от живота й.

След няколко пресечки той спря и се обърна към нея. С разширени очи огледа неспокойно чертите й, сякаш искаше да ги запамети.

— Искаш ли да поговорим? — попита Ейми и се огледа за място, където биха могли да седнат и поприказват. Тротоарът не бе осветен много добре, повечето малки магазинчета бяха затворили. Единственото осветление бе мъждива улична лампа на ъгъла на улицата.

Джош поклати глава.

— Не ми се говори — изрече с равен глас и продължи да се взира в очите й. — Искам да те целуна.

Тя се усмихна широко.

— Надявах се да го кажеш.

— Не би трябвало да го правим.

— Напълно съм съгласна. След като първият път беше захарен памук, никой не може да каже какво ще открием втория път. Дали карамелизирани ябълки? Или пък топли пуканки с масло? Или още по-лошо…

Той се разсмя и долепи устните си до нейните. Целувката му беше толкова невероятно нежна, че тръпки преминаха по тялото й. Прегърна я по-силно и Ейми усети топлината му. Сключи ръце на тила му и се облегна на него с пълната си тежест. Повдигна се на пръсти и се отвори към него като цвете на лятно слънце.

Когато се пуснаха, и двамата трепереха.

Беше започнало да вали отново, ала като че ли и двамата не го забелязаха. Джош прокара пръсти през косата й и я целуна още веднъж, бавно движеше устните си напред-назад и с всяко движение създаваше нови прекрасни усещания. Тръпки преминаха по тялото му, когато свърши.

— Ти си извънредно сладка — прошепна и няколко пъти полу я целуна, полу я ухапа, събуждайки нови усещания с устните и езика си.

— Така каза и преди… Не спирай.

— Няма — обеща той и продължи да й показва колко му бе приятно да я целува, като опитно използваше езика си и я принуждаваше да се отвори още повече. Чу се стон и Ейми се изненада, когато осъзна, че тя бе издала този звук. — Не би трябвало да си толкова сърдечна и да се раздаваш така — продължи Джош и облиза вътрешността на устата й с език. Притисна я силно към себе си, сякаш ако я отпуснеше малко, това би застрашило живота й.

Ейми усети, че коленете й се подгъват. Беше като парцалена кукла в ръцете му.

— Джош — примоли се тя, като галеше страните и острите контури на челюстта му.

Той продължи да притиска мекото й тяло към себе си, допря челото си до нейното и няколко пъти дълбоко пое дъх. Ейми не можеше да спре да го гали, това й помагаше да се чувства в реалността. Ръцете й докосваха с любов лицето му. Тя плъзгаше пръстите си по него, като се опитваше да запомни какво усеща, надяваше се, че ще запомни тези кратки мигове.

— Вали — каза Джош.

— Знам.

— Проливно — Ейми се усмихна. — Намокри се.

— Единственото, което усещам, е сърцето ти… — тя сложи ръка на гърдите му и сведе ресници, когато усети ускорения му пулс.

— Ако не се изсушиш, може да настинеш — предупреди я той, сякаш търсеше извинение, за да я отпрати.

— Поемам риска.

— Ейми, няма да те оставя да настинеш — Джош я прегърна през раменете и я поведе на изток към деловия район в центъра на града. — Ще те заведа в моя хотел. Ще се изсушиш, ще ти дам пуловер…

— Джош…

— После ще те отведа до колата ти. В хотела няма да се бавим повече от три минути. Разбираш ли?

Тя усети, че очите й се разширяват. Той нямаше доверие на себе си да остане насаме с нея в стаята си и тази мисъл я сгря отвътре. Ейми нямаше нужда от неговия пуловер, от кърпа, с която да се изсуши или от каквото и да било, но нямаше намерение да му го каже.

Когато стигнаха до фоайето на хотела, косата й беше така мокра, че от нея капеха капки върху килима. Беше сигурна, че прилича на мокра мишка.

Стаята на Джош беше на осемнадесетия етаж. Той отвори вратата и включи осветлението. В апартамента имаше огромно легло, стол, телевизор и дълъг скрин. Самолетният му билет беше сложен върху скрина и веднага привлече вниманието й. Билетът насила й напомни, че скоро Джош щеше да излезе от живота й. Завесите бяха разтворени и през прозореца се виждаше прекрасната панорама на нощния Сиатъл.

— Тук е хубаво — каза му тя усмихнато.

— Вземи — той й подаде плътна хавлиена кърпа, с която Ейми избърса мокрото си лице и попи влагата от косата си.

— Ами ти? — попита тя, когато свърши.

Джош стоеше достатъчно далеч от нея. Гледаше навсякъде другаде, но не и към нея.

— На мен нищо ми няма — мина бързо покрай нея, като внимаваше да не я докосва. Старанието му да не се допира до нея беше почти комично. Като че ли дишаше нормално, когато бе по-далеч от нея. От начина, по който се държеше, човек би казал, че Ейми бе чумава. Той отвори скрина и оттам извади пуловер с дълги ръкави. — В банята има огледало, ако искаш да се видиш.

Всъщност тя искаше да среши косата си и отиде в съседното помещение.

— Помниш ли, че онзи ден ме попита, ако не се захвана с бизнеса на баща ми, с какво бих искала да се занимавам?

— Помня — гласът му като че ли идваше отдалеч, сякаш бе в другия край на стаята.

— През последните дни мислих по този въпрос.

— И до какво решение стигна?

Ейми надникна в стаята. Беше права — Джош стоеше с гръб към нея пред прозорците, макар че едва ли се наслаждаваше на гледката.

— Обещаваш ли, че ако ти кажа, няма да се смееш?

— Ще се опитам.

Тя нахлузи пуловера през главата си и го дръпна около ханша си, после предпазливо пристъпи в стаята, като държеше ръцете си вдървено отстрани на тялото си.

— В светлината на напредъка на феминисткото движение ще ти се стори смешно.

— Хайде, кажи де… — той скръсти ръце на широките си гърди и зачака.

— Най-много ми се иска да бъда домакиня и да гледам децата си — Ейми го наблюдаваше внимателно и беше готова Джош да приеме признанието й за смешно. Вместо това обаче погледът му омекна и по чувствените му устни пробяга усмивка. — Много хубави спомени имам от майка ми — продължи тя. — Беше чудесна с мен и с татко, отнасяше се към нас с голяма любов, подкрепяше ни във всичко, което правехме. Вече ти говорих за баща ми, така че имаш представа какъв е. В началните години на бизнеса му любовта й беше ръководна сила за него. Не знам дали някога е ходила в кабинета му, дори се съмнявам, че го е правила, ала въпреки всичко той обсъждаше всяко свое решение с нея. Тя го поддържаше като скала. Никога не беше в светлината на прожекторите, но беше жизненоважна част от живота на татко, както и от бизнеса му.

— Значи искаш да бъдеш като нея, така ли?

Ейми кимна.

— Само че аз съм по-алчна. Искам къщата ми да е пълна с деца.

Джош нарочно погледна часовника си.

— Мисля, че е по-добре да тръгваме — изрече той, сякаш не можеше да си поеме достатъчно дъх.

— Джош?

Той застина.

— Обещах ти, че тук ще останем само няколко минути. Помниш ли?

— Иска ми се да остана.

— Не може — каза Джош натъртено и поклати глава. — Ейми, моля те, опитай се да разбереш. Достатъчно изкушение е да бъдем сами заедно, моля те, не усложнявай нещата.

— Ами пуловера? Няма ли да си го искаш?

— Задръж го. Там, където отивам, е четиридесет градуса на сянка. Повярвай ми, няма да ми трябва.

— Но…

— Ейми! — гласът му прозвуча дебело и дрезгаво. — Освен ако още сега не желаеш да сложиш начало на това семейство, за което говориш, предлагам да тръгваме.

— След малко — заяви тя твърдо и отказа да се поддаде на смайващото му изявление.

Той вдигна въпросително вежди.

— След малко ли? — повтори, тъй като не можеше да повярва какво става.

— Ела… — Ейми бе затиснала вратата с гръб, а сърцето й биеше така силно, че отдавна бе задушило разума й. Тя никога в живота си не бе постъпвала така смело с мъж, ала знаеше, че ако искаше да действа, сега бе моментът. Иначе Джош учтиво щеше да я изпрати до колата й, да я целуне по бузата и да й пожелае щастлив живот, а после сякаш нищо не се бе случило, да се отдалечи и да изчезне от живота й.

— Ейми… — той вече изгаряше от нетърпение.

— Ела тук да се сбогуваме… — и тя го повика с ръка при себе си.

Джош пъхна ръце в джобовете на джинсите си, сякаш им нямаше доверие, ако ги държеше отстрани на тялото си. Спря и прочисти гърлото си.

— Наистина е време да тръгваме.

— Добре. Искам само тук да се сбогуваме. Много по-добре, отколкото на паркинга пред ресторанта, не мислиш ли?

— Не — тази единствена дума прозвуча грубо. Ейми сви рамене с надеждата, че изразът й показва съжаление.

— Добре — смънка и въздъхна. — Щом ти не идваш при мен, май аз ще трябва да дойда при теб — той я погледна изумено и вдигна ръка, като че ли искаше да спре колите на улицата. Този му жест я развесели много. — Искам да се сбогувам с теб, Джошуа Пауъл. И още отсега те предупреждавам, че тази целувка ще я помниш до края на живота си.

Цялото му излъчване й подсказваше колко много я желае. Още щом пристъпиха в стаята му, напрежението между двамата се покачи и се превърна в електричество. Тя не можеше да проумее защо той така се съпротивляваше. От друга страна бе изумена от своите действия. Докато срещна Джош, в отношенията си винаги бе била стеснителна и резервирана. Две минути бе насаме с него и се превърна в дива котка. Не бе в състояние да си обясни тази промяна.

— Ейми, по дяволите, много усложняваш нещата — изрече тихо той. — Не разбираш ли, че тук си играем с огъня. Ако те целуна, любима, смятам, че няма да спрем дотам. Преди да разберем какво става, ти ще свалиш роклята си, а аз ще докосвам места, до които още никой не се е допирал. Разбра ли? — тя усети как кръвта се оттече от лицето й и кимна замаяно. Все пак това не я спря. — По дяволите, знаех си, че правя грешка, като те качих тук — лицето му беше стегнато, очите му — тъмни и блестящи. — Най-накрая ще се любим и ти ще ми дадеш нещо, което аз не желая. Запази го за съпруга си, любимо момиче, той ще го оцени повече от мен.

Сърцето й като че полудя. Сякаш стадо слонове тъпчеха гърдите й. Ейми навлажни устните си и смелостта, която я поддържаше в тази нехарактерна за нея роля, я напусна, когато чу думите му. Спря, пое дълбоко дъх, за да се успокои, и принудено се усмихна.

— Сбогом, Джош — прошепна. След тези думи се обърна и се втурна към вратата, за да не забележи той, че се бе просълзила.

Джош я улови за рамото, извърна я към себе си и я притисна към коравите си гърди, преди тя да успее да направи още една крачка. Той изруга тихо и я притисна в прегръдката си, потърка страната си в главата й като милувка и шепнешком се извини за това, че я шокира.

— Ох, Ейми — изстена, — сигурно си права. Може би това е съдба — тя усети топлия му дъх под дясното си ухо.

Ейми отпусна глава назад в няма молба, а Джош започна да я целува по изящната извивка на врата й. Хванал лицето й с две ръце, бавно прокара влажни и страстни устни по линията на челюстта й. Когато тя се увери, че той имаше намерение с часове да я дразни, преди да й даде онова, за което копнееше, Джош допря устни до нейните за целувка леко и нежно, като пърхане на птичка. Одобрителен дрезгав звук излезе от устните й.

От своя страна той също изстена, докато устните му я галеха, вкусваха я и й се наслаждаваха, те бяха така горещи и завладяващи, че сякаш я опърляха от главата до стъпалата. Когато се отдръпнаха един от друг, и двамата бяха задъхани.

— Ейми, опитах се да ти кажа…

— Шшт… — тя го целуна, за да прекъсне възраженията му. Не съжаляваше за нищо и най-голямото й желание бе да заличи неговите съжаления. — Искам да ме докосваш… Толкова е хубаво, когато го правиш.

— Ох, ангелче, не бива да казваш подобно нещо на мъж.

— Не, на който и да е мъж — прошепна Ейми, — а само на теб.

Джош пое дълбоко дъх.

— Това никак не улеснява нещата.

— Защо просто не замълчиш и не ме целунеш отново?

— Защото — изрече с надебелял глас той, — искам много повече от това — впи устни в нейните, сякаш да я накаже, че го бе накарала да я желае толкова много.

Той погали нежните й гърди, докосна я съвсем леко. Зърната й се бяха втвърдили и пулсираха от възбуда и вълнение до такава степен, че тя прехапа долната си устна от прилив на усещания, които я връхлетяха като голяма морска вълна. Преди да разбере какво става, Джош свали пуловера, който й беше дал. Ръката му напипа ципа на гърба на роклята й, но тогава се спря и задиша учестено. После с огромно усилие хвана лицето й с две ръце и я погали с палци по гладките страни.

— Време е да спрем, Ейми. Не се шегувах, когато казах да се пазиш за съпруга си. Няма да се връщам повече в Сиатъл.

Тя наведе глава и кимна, приела думите му.

— Да, знам… — Ейми се надигна и докосна устните му със своите в целувка за сбогом. Обаче спази обещанието си. Така целуна Джошуа Пауъл, че да я запомни завинаги.

 

 

Джош преметна дръжката на пътническата си чанта през рамо и още веднъж погледна часовника си. Все още му оставаха трийсет минути, докато се качи на самолета, който щеше да го отведе в Кадири. Беше развълнуван, нетърпелив да вкуси от предизвикателството, което го очакваше в тази страна в Близкия Изток, а сега беше готов с радост да се лиши от всичките си спестявания, за да си намери извинение да остане в Сиатъл.

Гризяха го съмнения. Няколко часа по-рано се бе сбогувал с Ейми и сега се изяждаше вътрешно, раздвояваше се между копнежа да я види отново и също толкова силното желание да забрави, че изобщо, че някога се бяха срещали.

Най-голямата му грешка беше, че се довери на себе си, когато беше с нея в хотелската си стая. За него изкушението беше твърде голямо, а със сигурност тя ни най-малко не му помогна. Тази жена бе родена изкусителка, без да го знае. Само като направеше няколко крачки из стаята, го караше да я пожелае. Никога нямаше да забрави как се облегна на вратата на стаята и му направи знак да отиде при нея. Очевидно беше такава новачка в тази игра, че усилията й би трябвало да бъдат по-скоро смехотворни, отколкото вълнуващи. За съжаление всичко у нея го възбуждаше.

Нещата се усложняваха от това, че бе девствена. Какъв късмет само да се влюби в девственица. Когато заговори, че иска да устрои солиден живот за съпруга си и че иска да има деца, той разбра, че Ейми съвсем не бе за него. Двамата се различаваха от небето до земята. Тя искаше хотдог, бейзбол и подсушени бебета. Джош живееше в стаи под наем, с оръфан паспорт и грес.

За малко да я помоли да му пише. Той не се смяташе за благороден, ала в случая прояви благородство. След като се разделиха с Ейми, веднага щеше да се върне към разбъркания си чергарски начин на живот. Обаче беше сигурен в едно — щеше да мине много време, докато я забрави.

— Полет номер 556 скоро ще започне да приема пътници на изход С-18 — се чу по високоговорителя.

Джош провери номера на полета в билета си и събра ръчния си багаж.

— Джош…

Той рязко се обърна и видя как Ейми бързо върви сред тълпата към него. За миг не можа да си даде сметка дали да се радва, или не.

Не му бе необходимо дълго време, за да разбере.