Деби Макомбър
Ангелски очи (11)

Единадесета глава

Джош пусна в скута си „Уолстрийт Джърнъл“ отпреди седмица, а съзнанието му се измъчваше тревожно. Покрай безпокойствата му хрумваха и много идеи, повечето оригинални, нали едно време го смятаха за неконвенционален.

— В коя част на света се отправяш сега? — запита с любопитство леля му Хейзъл. Тя седеше срещу него във всекидневната и плетеше. Бялата й коса бе прихваната на тила, по-къси кичурчета се бяха отпуснали около лицето й. Чертите й, макар носещи бремето на годините, бяха меки и нежни. Външната й хубост отпреди години беше повехнала, но прекрасната й душа си бе останала същата, когато се отбиеше да я посети. На Джош не му беше трудно да си представи как след петдесет години Ейми щеше да прилича на леля му.

— Надявам се да се върна в Кадири — отговори й той, пропъждайки Ейми от мислите си.

— Не писаха ли неотдавна за това място? — попита леля му тревожно. — Толкова е неспокоен този свят — тя му хвърли многозначителен поглед, отпусна ръце в скута си и го стрелна предизвикателно с кафявите си очи. Джош отдавна беше свикнал с острите й забележки, макар и завоалирани, за отношенията с баща му. Обикновено не им обръщаше внимание, преструваше се, че не разбира какво искаше да каже. Предпочиташе да не се кара с нея. За него леля му Хейзъл беше единствената му роднина и той я обичаше много. — Какво четеш така внимателно?

Погледът му падна върху вестника.

— „Уолстрийт Джърнъл“ — тъй като знаеше, че леля му ще приеме по друг начин темата, след като Джош винаги отричаше, че има нещо общо с финансовия свят, побърза да обясни: — Имам един приятел, казва се Харолд Джонсън, който има голяма компания. При моите пътувания ми е трудно да поддържам връзка с него, затова понякога проверявам как вървят акциите му.

— И какво научаваш?

— Няколко неща.

— Какви, мили? — продължи да поддържа разговора тя.

Джош не беше сигурен дали леля му щеше да разбере всички подробности от корпоративния свят, затова й обясни колкото можеше по-простичко.

— Според цените на акциите съдя, че се справя добре.

— Разбирам. Ала от петнадесет минути се мръщиш. Да не би нещо да му се е случило на твоя приятел?

Той хвана вестника и изигра цяло представление, докато го сгъне на четири.

— Боновите му облигации са се снижили.

— А това не е добре, така ли?

— Не е. Тук има една статия, в която се казва, че за момента акциите са понижени, което означава, че стойността им е паднала под номинала. С няколко дългосрочни падежи на боновете, разходът по обратното изкупуване ще бъде много висок.

Леля му Хейзъл се върна към плетката си.

— Добре, но какво означава това?

Джош не желаеше да използва специална терминология, която леля му нямаше да разбере.

— В повечето случаи неприятности. В общи линии това означава, че Джонсън Индъстрис може да бъде погълната. Може да се окаже принудена да продаде контролния пакет акции на компанията, която той е градил цял живот, и тя да премине към друг собственик.

— Струва ми се несправедливо. Ако човек работи усилено, за да гради бизнес, не е справедливо някой да се появи и да му го отнеме.

— Почти нищо в живота вече не е справедливо — каза Джош с едва прикрита горчивина.

— Да ти кажа право, Джош… — леля му отпусна плетката в скута си, бавно поклати глава и стисна устни. — С годините си станал голям песимист. Ако не се радвах толкова, че дойде да ме видиш, с голямо удоволствие бих се помъчила да ти влея малко здрав разум.

Макар че леля му говореше сериозно, той не се сдържа и се разсмя.

— Харолд ще се оправи. Той е силен и има много връзки. Акулите кръжат около него, ала скоро ще започнат да търсят слабо място.

— Да ти кажа право, не ми е приятна мисълта, че твоят приятел ще загуби бизнеса си.

— На мен също — Джош остави вестника настрана и затвори очи, мъчеше се да надвие прилива на отдавна забравено вълнение. Адреналинът бе започнал да тупти в кръвта му още в мига, когато взе вестника. Години наред не си позволяваше лукса да си припомни живота, който загърби. След последното скарване с баща си правеше всичко възможно да забрави колко обичаше да насочи всички мисли към някой проблем, подобен на този, който Джонсън Индъстрис в момента преживяваше. Преди да осъзнае какво върши, вече търсеше на ум начини как би се справил с това трудно положение.

Въздъхна и изхвърли от главата си мисълта да предложи съвет на бащата на Ейми. Връзката между тях беше прекъсната и той нямаше намерение да се връща назад.

— Баща ти изглежда добре — съобщи леля му с явно задоволство. Джош не й обърна внимание. Не желаеше да обсъжда Чанс и леля Хейзъл го знаеше, но тя все пак зачекна темата колкото бе възможно по-естествено. — Пита за теб — Джош изсумтя, преди да размисли. — Той те обича, Джош — настоя на своето Хейзъл. — Ако двамата не бяхте толкова горди, би могъл набързо да сложиш край на това неприятно положение. Ала повярвай ми, ти не си по-добър от него.

Гневът, който обзе Джош, накара кръвта му да кипне и тъй като не можа да овладее, каза направо:

— Може да не съм мултимилионер, но поне не съм мошеник. Баща ми би трябвало да е в затвора сега и ти много добре го знаеш. И двамата смятате, че не е трябвало да обръщам внимание на факта, че Чанс Пауъл е лъжец и измамник.

— Джош, моля те, не желая да отваряме болезнени рани. Само понеже те виждам как прелиташ от единия край на света до другия и как се мъчиш да избягаш от тази трудност с баща си. Вече почти не те познавам… Не мога да проумея как можеш да обръщаш гръб на всичко, което е имало стойност за теб.

Възрастната жена беше побледняла и той мигновено съжали, че бе избухнал.

— Извинявай, лельо Хейзъл, не биваше да повдигам тон. Какво каза, че готвиш за вечеря?

— Гарван — отвърна му тя и очите й блеснаха.

— Моля?

Леля му се засмя тихо и поклати глава.

— Всеки път, когато се опитвам да ти влея малко здрав разум, като че ли попадам в небрано лозе. Независимо какво ще правиш до края на живота си, Джошуа, искам да знаеш, че винаги ще те обичам. Ти си ми почти като син. Прости на една стара жена, че си пъха носа, където не й е работата.

Той остави вестника настрана, отиде и седна на ръкохватката на фотьойла й. После се наведе и я целуна по бузата.

— Ако можеш да ми простиш за острия език, значи сме квит.

 

 

Тази нощ Джош не можа да спи. Лежа по гръб с двете си ръце под главата и се взираше в празното пространство. Всеки път щом затвореше очи, виждаше как Харолд Джонсън седи от другата страна на бюрото му и обсъждат финансовите трудности, които изпиташе. Бащата на Ейми като че ли се намираше в най-деликатното положение в своята делова кариера. Силната му личност би могла да отблъсне всички, освен най-кръвожадните акули. Джош обаче нямаше представа колко дълго Харолд щеше да успее да ги държи далеч от себе си. Заради Ейми се надяваше, че нищо друго няма да му се случи.

Първото, което му дойде на ум, бе да влезе във връзка с баща й и да му предложи няколко неща. Ала Харолд Джонсън нямаше нужда от него, нито пък Ейми. Според баща й тя имала сериозна връзка с друг. Всъщност той намекна, че скоро можела да се омъжи.

Джош не го разпитва, макар че бе готов да даде дясната си ръка, за да научи името на мъжа, който й беше направил такова впечатление след неговото заминаване.

Много бе вероятно да не познаваше този човек, пък и какво значение би имало, ако го познаваше.

Когато тръгна от Сиатъл, той се надяваше Ейми бързо да се влюби в някой друг, така че сега нямаше причини да се притеснява. Нали искаше точно това да се случи. Тогава защо се самоизяждаше от съжаления и съмнения?

Отговорът беше очевиден. Никога нямаше да престане да обича Ейми. За пръв път след разговора с баща й си призна какъв глупак бе бил да повярва, че точно това искаше. Само при мисълта, че тя можеше дори да целуне друг мъж го обхващаше такъв гняв, че стискаше юмруци в безсилна ярост.

Ако това не бе достатъчно лошо, само като си представеше как Ейми се люби с новия си приятел, се чувстваше така, сякаш цепеха кожата му на ленти. Иронията се състоеше в това, че тя сама му го бе казала. Застанала най-горе на стълбата, му го изкрещя, спомни си го Джош мрачно. Ако можеш да живееш с мисълта, че друг ще ме прегръща, ще ме целува и ще се люби с мен, тогава замини…

Той си тръгна, но Ейми се оказа права. Тази мисъл му причиняваше много повече мъки, отколкото раните от експлозията.

Преследваха го и думите на Харолд Джонсън. Докато разговаряха, баща й го погледна в очите и каза: Този млад мъж има навика да избягва предизвикателствата и възможностите, които му се предлагат.

Тогава Джош само дето не се защити. Предпочете да пусне забележката му покрай себе си, вместо да започне спор. Сега истината, която се съдържаше в думите на по-възрастния човек, му нанесе тежък удар и той се почувства беззащитен.

Джош не можеше да отрече, че бе обърнал гръб на баща си и на живота, който едно време му харесваше и от който все бягаше. Дори любовта му към Ейми не бе достатъчно силна, за да го накара да се справи с тази болка. Той остави Ейми и след това се оказа принуден да се справя с друга, още по-силна болка. Животът му приличаше на празна черупка — сякаш изпълняваше всички задължения само по навик, ала отхвърляше ползите.

Според своето кавалерско разбиране безгрижно бе отхвърлил най-хубавото нещо, което някога му се беше случвало.

Любовта. Любовта на Ейми.

Стиснал очи от горчиво съжаление, Джош лежеше в леглото и се опитваше да реши какво да направи. Дали изобщо да прави нещо.

Нямаше представа дали отново така лесно би могъл да влезе в живота на Ейми, след като брутално я беше напуснал. Отговорът беше толкова труден, колкото и въпросът.

Може би най-добре да я остави с щастието, което бе намерила за себе си.

Съмнения го обстрелваха непрекъснато от всички страни докато не осъзна, че няма да може да заспи. Отхвърли завивките, стана от леглото, облече се и отиде в хола. Леля му беше оставила вратата към стаята си леко открехната и той я чу как похърква. Вместо да се раздразни, успокои го мисълта, че тя му бе близка роднина. Не я посещаваше толкова често, колкото би трябвало, и реши да го прави занапред.

Той стоя на тъмно няколко минути, премисляйки какви възможности има за Ейми и баща й. Нужно му беше време, за да обмисли добре нещата.

В ранните часове на сутринта включи телевизора с надеждата да намери някой филм, който да му помогне да заспи. Поигра си с дистанционното, докато попадна на канал, който денонощно предаваше бизнес новини. Статията в „Уолстрийт Джърнъл“ бе отпреди една седмица. Много неща биха могли да се случат за седем дни. Едва ли би научил нещо ново, но въпреки всичко изпитваше любопитство.

— Джош, какво правиш по това време през нощта? — запита леля му с тон на майка, която се кара на дванадесетгодишния си син. Стоеше с ръка пред устата си, докато се прозяваше. Беше облечена с бледолилав кадифен пеньоар, здраво завързан около кръста й, меката й коса прибрана в тънка черна мрежичка.

— Не можах да заспя.

— Искаш ли да ти стопля мляко? На мен винаги ми помага.

— Само ако към него добавиш какао и пиеш заедно с мен.

Леля му се разсмя и тръгна към кухнята.

— Докато го правя, искаш ли да ти разкажа приказка за лека нощ?

Джош се ухили.

— Нямам нищо против.

Тя си подаде главата иззад ъгъла.

— Боях се, че точно това ще кажеш.

Той се изправи, готов да я последва. Тръгна към телевизора с намерението да го изгаси, когато чу новината. За миг застана като вдървен от шок, не му беше възможно да повярва това, което чу.

— Лельо Хейзъл — извика, щом се осъзна. — Не прави горещ шоколад.

— Защо? — попита тя, ала се закова на място, когато се обърна и го погледна. — Джош, какво се е случило? Мило момче, блед си като призрак.

— Моят приятел. Онзи, за когото ти говорих снощи — получил е сърдечен удар и вероятно няма да оживее.

През по-голямата част от вечерта Джош си мислеше какво би трябвало да направи. В него се бореха нерешителност и несигурност, той се опитваше да реши дали не бе по-добре да остави Ейми и баща й да се оправят, както могат. В същото време бе започнал да се чуди дали би могъл да живее, ако Ангелските очи не бяха до него.

Сега въпросът се разреши от само себе си. Оставаше му само една възможност, и тя бе да се върне. След като Джонсън Индъстрис бе станала уязвима още преди Харолд да получи сърдечен удар, сега положението й беше още по-деликатно. Акулите винаги се спускат към най-слабата плячка, а Джонсън Индъстрис лежеше пред тях безпомощна. Джош може да бе загубил тренинг на уменията си, но ги имаше и знаеше, че може да помогне.

Ейми също би имала нужда от него сега. Баща и дъщеря винаги са били особено близки и тя би била загубена, ако Харолд умре.

— Джош… — прекъсна мислите му леля му, сложила ръка на рамото му. — Какво ще правиш?

Очите му блеснаха, когато се наведе и шумно млясна леля си по бузата.

— Това, което трябваше да направя отдавна — ще се оженя.

— Да се ожениш ли? Ала за кое момиче? — изгледа го изненадано тя с тъмнокафявите си очи. Развълнувана, опипа косата си. — Всъщност не ме е грижа, стига да получа покана за сватбата.

 

 

Ейми седеше като захвърлена парцалена кукла и се взираше в стената пред стаята на баща си в болницата. Той се намираше в интензивно отделение и й позволяваха на всеки час да постои при него по няколко минути. Тя живееше за тези кратки мигове, когато можеше да подържи ръката му и с нежност да докаже любовта си, надяваше се да му вдъхне малко сила. От три дни баща й лежеше в кома неконтактен.

През тези дълги и досадни дни Ейми нито веднъж не напусна болницата. Нито за да отиде да поспи, нито за да хапне, нито да се преоблече. Боеше се, че щом го остави, той щеше да издъхне и тя нямаше да бъде там, за да предотврати смъртта.

Чуха се забързани крачки по излъскания под на болничния коридор, но Ейми не се обърна, за да види кой приближава. Толкова много хора идваха и седяха заедно с нея, подчинените му искаха информация, негови приятели и делови партньори задаваха въпроси, на които тя не желаеше да отговаря. И отпращаше всички. Сега се чувстваше съвсем самотна и ужасно уморена.

Крачките забавиха ход.

— Ейми…

Сърцето й едва не спря.

— Джош? — тя не разбра точно как стана, но се озова в здравата му прегръдка, обвила врата му с ръце и заровила лице в гърдите му, вдъхваше от силата му както сухата пустинна земя поглъща дъжда.

За пръв път, откакто баща й получи удар, Ейми си позволи да се разплаче. Сълзите й рукнаха от очите. Раменете й се разтресоха от ридания и тя се хвана за Джош с всички сили.

Ръцете му бяха в косата й, той опря устни до слепоочието й, шепнеше й думи, които Ейми не чуваше поради собствените си ридания. Това нямаше значение, Джош беше до нея, а тя имаше нужда от него. Бог си знаеше работата и й го бе изпратил.

— Аз съм виновна — вайкаше се Ейми с мъка, извираща от дъното на душата й, докато се опитваше да обясни какво се бе случило. — Всичко стана заради мен.

— Не, ангелче, не е така, сигурен съм, че не е.

Явно никой не разбираше, а тя нямаше сили, за да обяснява. Ейми отстъпи, избърса сълзите си, от което нямаше смисъл, защото нови избликнаха и се спуснаха по страните й.

— Аз му го причиних… Аз… Скарахме се и аз ужасно се разсърдих, почувствах се безкрайно наранена и му казах, че искам да напусна къщата и… И тогава това се случи…

Той я хвана за раменете, натисна ги леко и я накара да седне на стола. Приклекна пред нея и взе ръцете й между своите, потърка ги. Тогава тя осъзна колко й беше студено. Разтреперана и подсмърчаща, се наведе напред и облегна чело на силното му рамо.

Джош веднага я прегърна.

— Ще се оправи — увери я тихо той.

— Няма… Ще умре. Знам го и никога няма да мога да му кажа колко съжалявам.

— Ейми — каза Джош, хвана главата й с две ръце и вдигна лицето й нагоре. — Баща ти толкова много те обича, не мислиш ли, че той вече знае, че съжаляваш?

— Ами… Вече не съм сигурна.

Тя леко се залюля и щеше да падне, ако Джош не я бе задържал.

Той каза нещо, което Ейми не можа да разбере, и здраво я прихвана за кръста.

— Кога си яла за последен път? — тя примигна, не можеше да си спомни.

— Ангелче — изрече Джош нежно, — сега повече от друг път трябва да се грижиш за себе си. Онова, от което баща ти има нужда, е да се събуди и да те види с широка усмивка на лицето и очи, пълни с обич — Ейми кимна. Точно така си представяше мислено сцената, когато си позволяваше да вярва, че той щеше да оживее. — Ще те заведа вкъщи.

— Не — възрази машинално тя и поклати глава решително.

— Ще накарам Мануела да ти сготви нещо, за да хапнеш, после ще те завия в леглото и ще те оставя да спиш. Когато се събудиш, ще говорим. Има много неща да обсъждаме, Ангелски очи.

Някакво вътрешно гласче подсказваше на Ейми, че не бива да слуша Джош, че не бива да му вярва. Обаче беше преуморена и изтощена, за да послуша хладния глас на разума.

Сигурно бе заспала в колата на път към къщи от болницата, защото следващото, което разбра, бе, че бяха паркирали пред дома й и Джош заобикаляше колата, за да й помогне да излезе.

Той не й позволи да върви, а нежно я вдигна на ръце — тя тежеше колкото дете — и я понесе към входната врата.

— Мануела! — извика Джош. При звука на гласа му пълничката икономка притича в антрето. Тя го погледна и измърмори нещо тихо и пламенно на испански. — Можеш ли да приготвиш нещо леко на Ейми и да го донесеш в стаята й? Тя всеки момент ще припадне.

— Веднага — каза Мануела, избърсвайки ръце в синята си престилка.

— Не съм гладна — почувства се длъжна да ги уведоми Ейми. Признаваше, че се чувства доста изморена и много й се спеше, ала не беше болна. Всъщност баща й имаше нужда от грижи. Само като си спомни как лежи бледен и толкова болен в болницата, й бе достатъчно, за да се задави и да се разридае.

— Господин Джош — извика Мануела, докато той носеше Ейми нагоре по стълбата.

— Какво, Мануела?

— Много се молих да се върнете.

Ейми не беше сигурна, че разбира за какво говорят. Думите се носеха около нея като гъста мъгла и тя не проумяваше почти нищо от тях. Надигна глава, за да погледне икономката, но Мануела вече тичаше към кухнята.

Джош влезе в стаята й, сложи я на края на леглото и свали обувките й.

— Искам да се изкъпя — каза му Ейми.

Той я остави да седи на леглото и пусна водата във ваната, после се върна и прегледа чекмеджетата на скрина й, докато намери нощница. Внимателно я поведе към банята, сякаш тя имаше нужда от помощта му. Вероятно беше така, защото Ейми не се и сети да протестира.

За неин ужас трябваше да го остави да й помогне да разкопчее блузата й. Стоеше като вдървена и безучастна, докато Джош й помогна да свали горните си дрехи.

Няколко минути по-късно Мануела се появи забързана в спалнята й с поднос. Намръщи се и измърмори нещо на своя майчин език, избута Джош от стаята и помогна на Ейми да се досъблече.

Той крачеше напред-назад, когато Ейми отново се появи. Беше измила и изсушила косата си, измила зъбите си и бе облякла меката бархетна нощница с картинка на котка отпред от любимия й анимационен филм.

Джош веднага отиде до нея и я обгърна през кръста със силните си ръце.

— По-добре ли си? — попита нежно.

Тя кимна и забеляза как погледът му се снижи към устните й и се задържа там. Той искаше да я целуне, разбра го от начина, по който бе присвил очи. Сърцето й се разтуптя, когато осъзна колко много й се искаше да направи точно това. Без да бърза, целенасочено, Джош наведе глава.

Отворените му устни се допряха до нейните. Бавно, сякаш много неохотно, ръцете му се спуснаха към бедрата й и я притиснаха между леко разкрачените му крака.

Ейми въздъхна от огромното удоволствие и го прегърна през врата, наслаждаваше се на усещането на езика му, който разтвори устните й и се плъзна в устата й, после бавно се оттегли, след това отново се плъзна напред в онзи вълнуващ ритъм, на който я беше научил преди месеци.

— Ейми… Не — изстена, докато я галеше и не можеше да се спре. Тя усети натиска от втвърдената му мъжественост върху корема си, въздъхна, потърка се в него и също не можеше да се спре. — Мануела ти донесе супа — настоя той и я поведе към леглото. Като загубена овчица Ейми послушно го последва дотам, където я очакваше подноса с вечерята й. Джош я накара да седне на края на матрака и после придвижи масичката и подноса към нея. След три лъжици тя се почувства сита. Той я придума да хапне още малко, ала Ейми отказа, като затвори очи и поклати глава. Джош отдръпна подноса и вдигна завивките, готов да я завие. — Хайде сега да поспиш — каза, наведе се и отново я целуна.

— Пак ли ще си тръгнеш?

— Не — прошепна той и отстрани косата от слепоочието й.

Тя хвана ръката му и я вдигна към устните си.

— Обещай ми, че ще си тук, когато се събудя… Имам нужда от това, Джош.

— Обещавам — Ейми затвори очи. Чу го, че отива към вратата и вече нарушава обещанието си. Това й подейства като неочаквана плесница и тя се разхълца. Той като че разбра мъката й. — Ще отнеса подноса в кухнята. Връщам се след няколко минути, ангелче, обещавам ти — Ейми не му повярва и когато малко по-късно се раздвижи, откри, че Джош седи на стол, наведен напред, и я разглежда. Той се пресегна и я погали по лицето. — Затвори очи, скъпа — настоя нежно. — Ти само дремна — тя се отдръпна колкото можеше по-далеч на леглото и потупа по празното място, канейки го да легне до нея. — Не, Ейми — каза Джош и пое дълбоко дъх. — Не мога.

— Имам нужда от теб.

Той се наведе напред, а по свитото му лице се четеше нерешителност.

— Ох, ангелче, какво искаш от мен… — изправи се и седна до нея. — Ако спя до теб, ще легна върху завивките. Разбираш ли? — искаше й се да възрази, но не събра сила. Джош бавно положи глава на възглавницата, докато я гледаше в лицето с такава любов и нежност, че тя неочаквано се просълзи. Една срамна сълза се търкулна от ъгълчето на окото й, потече по носа й и капна върху възглавницата. Той изтри втората сълза с пръст и продължи да я гледа в очите. — Моята сладка Ейми — прошепна. — Откакто те срещнах, животът ми се промени — тя се опита да се усмихне, ала всъщност едва успя да помръдне устни. Затвори очи и вдигна леко главата си в очакване на целувка. — Значи така ще ме накараш да си платя за греховете? — прошепна Джош гърлено. Ейми рязко отвори очи и откри, че той я гледа много напрегнато. — Не можеш ли да разбереш колко искам да се любя с теб? — продължи Джош тихо и езикът му разтвори устните й за дълбока страстна целувка, от която тя се разтрепери. Ейми вдигна ръка и я пъхна в основата на врата му, после го целуна. Макар че жадуваше да я докосне, както лежеше на леглото до нея, той не събуди сексуални желания, а само дълбоко чувство на обич и сигурност.

Джош сложи ръка на кръста й и я притисна към себе си. Отново я целуна, още веднъж езикът му навлезе в устата й, изпита вкуса й, изследва вътрешността й, след което тя остана задъхана, прилепнала до него.

Под завивките той плъзна ръка в пазвата на нощницата й, докато напипа гърдите й и смело хвана с ръка пълната й гърда.

Ейми въздъхна доволна, като си спомни какви чудесни неща вършеше той с гърдите й.

— Искам да ме опиташ — помоли се тихо. — Както правеше преди.

Цялото му тяло се стегна.

— Ейми, не…

— Моля те — примоли се тя и леко захапа устните му, а в същото време и ги смучеше, както желаеше Джош да смуче пулсиращите й зърна. За свое учудване се наложи да прекъсне, за да се прозине.

— Ще ти дам всичко, което желаеш, че и повече — обеща той и сложи главата й на рамото си. — След малко. Първо затвори очи и си почини.

Тя кимна с едва забележимо движение на главата. Затвори очи и, докато разбере какво става, заспа.

По някое време по-късно се размърда. Примигна няколко пъти в просъница и не можа да разбере къде се намира, но след като осъзна, че бе в стаята си, въздъхна доволна. Обхвана я топло усещане за уют и пак затвори очи. Тогава усети как голямата мъжка ръка с шокираща и чувствена фамилиарност се плъзга нагоре от кръста й и спира върху гърдата й.

Ейми извика изумено, отвори очи и вдигна глава от дебелата пухена възглавница. Джош спеше до нея и тя притисна уста с ръката си, докато спомените й се върнаха, оформящи липсващите части на гигантския пъзел.

— Не! — извика и яростно го бутна по рамото. — Как смееш да лягаш на леглото ми, нямаш право да си тук! — той отвори тъмните си очи и се намръщи, явно озадачен от действията й. Повдигна се на лакът и се загледа в нея. — Моля те, върви си — смънка Ейми през стиснати зъби, правейки всичко възможно да сдържа гнева си.

— Ангелски очи, ти ме покани да легна до теб, не помниш ли?

— Не! — с едно движение тя отхвърли завивките. За свое изумление откри, че нощницата й се беше вдигнала и се бе увила около кръста й, така че се виждаше крак, бедро и хълбок. В бързината да избяга едва не се спъна в собствените си крака. — Моля те, излез от стаята ми… Или ще бъда принудена да позвъня на полицията.

— Ейми? — Джош седна и сънено потърка очи, струваше му се, че сънува кошмар. — Ела на себе си.

— Върви си — рече тя натъртено и отвори вратата, за да е сигурна, че той ще разбере правилно молбата й.

— Не помниш ли? — убеждаваше я Джош. — Целувахме се, прегръщахме се и ти ми каза…

— Явно е било грешка, сега си върви — кресна Ейми и, без да иска, използва неговия израз. Не беше в настроение да спори или да обсъжда разумно каквото и да било. Само знаеше, че мъжът, когото с всички сили се опитваше да забрави, се намираше в нейното легло и, ако се съдеше по вида му, нямаше намерение да тръгва оттам.