Деби Макомбър
Ангелски очи (10)

Десета глава

— Търсиха те по телефона — каза Ръсти Еверет на Джош, когато се върна от обяд.

Сърцето на Джош се разтуптя.

— Каза ли име?

— Да, записах го някъде тук — като всеки тексасец, петдесетгодишният Ръсти започна да рови върху отрупаното си бюро. — По дяволите, нямам представа къде съм го записал. Който и да е, каза, че ще звънне по-късно.

— Не беше жена, нали? — жена с ангелски глас, помисли си Джош. Макар да бе съвсем сигурен, че Ейми никога не би пожелала да го види или да разговаря с него, сърцето му продължаваше да копнее за нея.

— Не, беше мъж.

— Ако откриеш името, кажи ми.

— Добре.

Облегнат на бастуна си, Джош влезе в малкия си офис. Докато се възстановяваше от експлозията, той продължаваше да се води на щат към СънТех. Не обичаше да стои затворен в офис, но не можеше да определи дали това неспокойствие, което не го оставяше, се дължеше на обстоятелствата около работата му или на бездната в живота му без Ейми. Имаше чувството, че можеше да събира тен на пищни плажове в тропически рай и пак да намира много неща, от които да се оплаква.

Колкото и да му бе болезнено да го признае, съществуваше само едно място, където искаше да бъде, и това бе Сиатъл с един същински ангел. Вместо това правеше всичко възможно да се уреди на възможно най-далечното място на планетата, само за да избяга от нея. Проблемът се състоеше в това, че където и да избягаше, спомените не го оставяха.

Постъпи погрешно, като я остави така внезапно и нарочно направи така, че да я заболи, ала за съжаление беше сигурен, че то бе правилно за двамата, дори и тя да не смяташе така.

Беше благороден, но се прояви като гадняр.

Трябваше да я забрави, обаче сърцето, разумът и душата му не му го позволяваха.

Джош избърса с ръка лицето си, облегна се на стола и усети болка в дясното бедро. Болката в крака му беше нищо в сравнение с мъката, от която страдаше сърцето му.

Джош решително се пресегна към геоложкия доклад, който искаше да прочете, ала мислите му бяха далеч от търсене на петрол. Кръжаха около един ангел, който обърна живота му наопаки.

— Джош — провикна се Ръсти от съседната стая. — Имаш посетител.

Джош се изправи и за малко не падна върху стола си от изненада, когато Харолд Джонсън влезе в офиса му.

— Здрасти, Джош.

Бащата на Ейми го поздрави, сякаш двамата се канеха да хапнат приятно.

— Господин Джонсън — отвърна сковано Джош с неудобство.

Двамата се ръкуваха и се гледаха в очите. Единият беше уверен, другият — обзет от съмнения, отбеляза Джош. Без да чака покана, Харолд се настани на стола пред бюрото и кръстоса крака, като че ли имаше намерение да стои дълго. За да е пълна картината, му липсваше само чаша с коняк и кубинска пура.

— Какво мога да направя за вас? — попита Джош и направи всичко възможно гласът му да прозвучи професионално.

— Синко — каза Харолд и бръкна в джоба на костюма си за липсващата пура. — Дошъл съм да си поговорим за дъщеря ми.

Сякаш някой стисна силно стомаха на Джош.

— Няма смисъл. Показах й ясно, а също и на вас, че каквото и да е имало между нас, свърши.

— Просто така?

— Просто така — отвърна с равен глас Джош, лъжейки през стиснати зъби.

Огънче пламна на върха на пурата и Харолд дръпна няколко пъти, съсредоточил изцяло вниманието си върху пурата „Хавана Спешъл“.

— Достойно за възхищение е, че тя предполага същото.

Като че ли нещо не бе наред. Да не би да се бе разболяла? Джош се опита да скрие нарастващата си тревога. Бащата на Ейми не би дошъл, освен ако нямаше сериозна причина.

— Тя добре ли е? — попита Джош, тъй като не можеше да издържа повече.

Харолд се засмя.

— Ще се изненадаш колко добре се преструва, че не съществуваш. Изобщо не е споменавала името ти, след като замина. Весела, щастлива, пълна с ентусиазъм. Ако не я познавах добре, би могла да ме заблуди.

Джош си отдъхна.

— Ще се оправи.

— И аз така предполагам. Непрекъснато е заета. Всъщност това момиче ми взе акъла сутринта, след като ти замина. Рано-рано слезе по стълбата, облечена с най-хубавия си делови костюм, и заяви, че вече е време да се грижи за прехраната си. Счетоводството никога не бе предполагало какво ще му се стовари — възрастният мъж се разсмя, едновременно доволен и горд. Ако намерението на бащата на Ейми бе да го шокира, постигна го възхитително. — Това момиче има характер — продължи Харолд.

— В такъв случай защо сте тук? — запита Джош.

— Дойдох да видя ти как се справяш, синко.

— Бихте могли и да ми позвъните по телефона.

— Опитах, но приятелят ти ми каза, че си на обяд и тъй като съм в града, реших да намина, за да си поговорим, преди да се прибера.

— Как разбрахте къде да ме намерите?

Харолд дръпна от пурата си.

— Криеш ли се?

— Всъщност не — обаче Джош не бе споменал къде в Тексас ще работи.

— Трябва да кажа, че изглеждаш добре.

— Благодаря — каза Джош, прикривайки възмущението си. Повечето дни се чувстваше така, сякаш най-голямото му желание бе да се скрие под някоя скала. Поне там щеше да бъде тъмно и студено и вероятно щеше да спи, без да сънува Ейми. Последното, от което имаше нужда, бе да се срещне с баща й или да си признае, че умира от нетърпение да научи как е тя.

— Всъщност изглеждаш толкова добре, колкото и дъщеря ми — Джош въздъхна и сведе очи към доклада, надявайки се Харолд Джонсън да разбере намека. — Между другото — поде по-възрастният мъж, а в ъгълчетата на устните му играеше усмивка, — едва ли знаеш нещо за един бански костюм, който намерих на дъното на моя басейн в деня, когато си замина.

Джош се обърка. В разстояние от пет минути Харолд Джонсън го направи два пъти.

— Ами… Ейми и аз плувахме.

— Явно някой от двамата е решил да се къпе гол — добави Харолд и неочаквано се разсмя.

Веселото му настроение обърка Джош още повече.

— Ние… Ами… Знам, че не изглежда добре.

— Това бяло парченце плат сигурно е било на дъщеря ми, макар че, трябва да призная, нямах представа, че тя има такъв бански.

— Господине, искам да знаете… Аз не съм…

— Няма защо да ми обясняваш, синко. Дъщеря ми вече е жена и ако нищо не се е случило, причината едва ли е в това, че не се е опитала, така мисля аз — Джош не беше се изчервявал от детските си години, ала усети, че сега се изчервява. — Трябва да е била изключително изкусителна хапка за теб, за да си тръгнеш по този начин.

Джош преглътна трудно и кимна.

— Вярно.

Харолд Джонсън отново дръпна от пурата си, после я отдалечи от лицето си и внимателно разгледа края й, сякаш за да провери дали гори. После заговори с безучастен глас.

— Едно време познавах един Пауъл.

Джош застина.

— Това е често срещано име.

— Този Пауъл беше много способен борсов агент с фирма на Уолстрийт. Да си чувал някога за Чанс Пауъл?

Ледени тръпки минаха по гърба на Джош.

— Чувал съм — призна предпазливо.

— Предположих, че си го чувал — Харолд кимна, сякаш информацията, с която разполагаше, се потвърждаваше. — Той е един от най-добрите борсови агенти в страната. Доколкото разбирам, вече има офиси в петдесет щата. През последните години му се случи пълен обрат в бизнеса. Разбирам, че неотдавна едва не загубил всичко, но оцелял, а също и бизнесът му — Джош не добави нищо към това. Откакто се бе разделил с баща си, полагаше всички усилия да не следи какво му се случва в професионален или личен план. — Доколкото знам, той има само едно дете — син — ако Харолд търсеше някой, който да попълва празнините, щеше да остане разочарован. Джош седеше с изправен гръб и със стиснати от нетърпение устни. Харолд сдъвка края на пурата. — Преди няколко години „Джърнъл“ писа за сина на Чанс. Предполагам, че не си чувал за него?

— Може и да съм чувал — Джош смело издържа на погледа на по-възрастния мъж, решен да не отстъпи и милиметър.

— В статията се казваше, че момчето обещавало да стане един от най-добрите бизнес умове в страната. Завършил с отличие Масачузетския технологичен институт, произвел буря сред деловите среди и показал изключителна интуиция. После, без някой да разбере защо, стегнал багажа си и изчезнал.

— Сигурно е имал причини.

Харолд Джонсън кимна.

— Сигурен съм, че е имал. И то много основателни, за да се откаже от такова успешно бъдеще.

— Сигурно никога не се е интересувал от пари — предположи Джош.

— Това очевидно е така, защото научих, че няколко години служил в Корпуса на мира — Харолд Джонсън държеше пурата си в ръка и сведе очи, сякаш бе дълбоко замислен. — Жалко, че толкова добър ум за бизнес се похабява. Всъщност не бих имал нищо против да го взема във фирмата си. Обаче не знам дали той ще размисли. Какво смяташ?

— Сигурен съм, че няма — отвърна спокойно Джош.

— Много жалко — въздъхна Харолд Джонсън. — Животът му би бил много по-различен, ако пожелае. Вместо — спря той и изгледа смръщено Джош — да погубва таланта си.

— Да го погубва ли? Смятате ли, че, помагайки на нещастни хора, съм… Е, прахосал живота си?

— Съвсем не. Сигурен съм, че през годините, докато е работил в Корпуса на мира, е допринесъл много. Ала явно момчето има талант и в други области. Срамота е, че не служи там, където му приляга най-много — той продължително изгледа Джош право в очите. — Струва ми се, че този млад човек си е създал навика да бяга от предизвикателства и възможности.

— Според мен го съдите несправедливо.

— Вероятно — съгласи се бащата на Ейми. Джош замълча. Той разбираше какво му казва по-възрастния мъж, но такива не му минаваха. Харолд продължаваше да дъвче пурата си, явно предпочиташе вкуса на хубавия кубински тютюн, вместо да го пуши. — Преди няколко години се запознахме с Чанс Пауъл и, честно да ти кажа, хареса ми — продължи Харолд.

— Честно казано — натъртено изрече Джош, — на мен не ми харесва.

По-възрастният мъж го изгледа упорито.

— Съжалявам да го чуя.

Джош преднамерено погледна часовника си с надеждата, че гостът му ще разбере намека и ще си тръгне, преди разговорът да премине към друга тема. Харолд обаче не си тръгваше, ала това едва ли изненада Джош.

— Често ли се бъркате в живота на други хора, или това ви е ново хоби? — попита той, преглъщайки горчивия сарказъм.

Смехът на по-възрастния мъж изпълни малкия офис.

— Длъжен съм да призная, че тази слабост ми е от скоро.

— Защо се появи сега?

Харолд се наведе напред да загаси пурата си и я натисна ненужно силно в стъкления пепелник в ъгъла на отрупаното бюро на Джош.

— Онова, което е между Чанс Пауъл и неговия син, си е тяхна работа.

— Напълно съм съгласен с вас. Тогава защо повдигате въпроса?

Всякакъв хумор в очите на Харолд изчезна.

— Защото ти и Ейми ще направите най-голямата грешка в живота си и ми е ужасно трудно само да седя и да гледам.

— Това, което става между нас, също е наша грижа.

— Съгласен съм — Харолд въздъхна и се изправи, като гледаше почти с извинение Джош. — Прав си, разбира се, нямах никакво право да идвам тук. Ако Ейми знае, сигурно никога няма да ми прости.

Напрегнатото лице на Джош се отпусна.

— Няма нужда да се тревожите, няма да й кажа.

— Добре.

— Тя е силна жена — каза Джош, като се изправи и се ръкува с мъжа, на когото безкрайно се възхищаваше. — От всичко, което ми казахте, разбирам, че вече е започнала да се оправя. Сигурно скоро ще тръгне и по срещи — усмивката на устните му показваше увереност в думите му, но представата Ейми да бъде с друг мъж причиняваше такива неща в сърцето му, че той дори не желаеше да мисли за тях. По-добре никога да не знае. — Преди да се осъзнаете, тя ще си намери приличен съпруг, който ще я направи много по-щастлива от мен — добави Джош.

Харолд Джонсън потърка челюстта си.

— Там е проблемът. Боя се, че вече го е намерила.

 

 

Ейми седеше в кабинета на главния счетоводител на Джонсън Индъстрис. Лойд Дикинс щеше да дойде след малко, в това време тя огледа спретнатия му офис. Мебелите му приличаха на човека, отбеляза тя. Стаята му бе обзаведена с тежки обемисти мебели, за разлика от ултрамодерната мебелировка на нейния офис. Снимка на съпругата му и на семейството му стоеше върху шкафа и, съдейки по рамката й, беше правена преди няколко години. Тази едничка снимка даваше представа за живота на Лойд извън компанията. Вероятно необходимостта от личен живот, старанието му да разделя тези два свята, беше причината Ейми да харесва толкова Лойд. Явно баща й беше на същото мнение.

Лойд беше приел Ейми в счетоводния отдел, макар тя да бе убедена, че той хранеше резерви по отношение на нея. В себе си тя не го обвиняваше. Беше дъщеря на шефа и, ако евентуално щеше да заеме поста на баща си, макар това да предстоеше в бъдеще, трябваше да бъде запозната с всяка страна от управлението на компанията.

— Извинявай, че те накарах да ме чакаш — смънка Лойд, като връхлетя в стаята.

Ейми бе готова да се закълне, че този човек никога не вървеше. Но и не тичаше. Движенията му бяха резки, забързани и тя предполагаше, че оттам се създаваше впечатлението, че той непрекъснато тича от едно място на друго. Беше висок и слаб, винаги усмихнат.

— Няма нищо, чакам само минута — отвърна Ейми на извинението му.

— Успя ли да прочетеш доклада на Емерсън? — попита той и седна на мястото си зад бюрото. Пресегна се към папката и разлисти страниците. Полетата бяха пълни с бележки и коментари.

— Прочетох го снощи и тази сутрин отново.

Лойд Дикинс кимна, явно доволен.

— Много време посвещаваш на този проект. Честно казано, Ейми, не знаех какво да очаквам, когато баща ти ми каза, че идваш в моя отдел. Ала след тези три седмици искам да ти кажа, че спечели уважението ми.

— Благодаря — бе работила упорито, за да чуе това, и когато чу похвалата, остана доволна.

— Сега — продължи той и се облегна на стола си. — Кажи ми какво мислиш?

През следващите десет минути тя направи точно това. Когато свърши, Лойд добави своите бележки, изрази мнението си и после свика съвещание на отдела следобеда.

Когато Ейми се върна в офиса си, откри, че няколко души се бяха обаждали по телефона. Тя остави бележката на Чад за най-накрая. Чад Мортън работеше в отдела по маркетинг и се отнасяше чудесно към нея. Беше очарователен, изискан, мил и най-важното, с нищо не й напомняше за Джош. Всъщност двамата коренно се различаваха и това напълно я задоволяваше. Ако имаше намерение да забрави Джош, трябваше да има връзка с някой, който бе негова пълна противоположност.

Чад беше мъж, който би бил доволен да пуши лулата си пред камината до края на живота си. Подхождаше му картофено пюре с ростбиф, гореща вана и BMW.

— Чад, Ейми е — изрече тя в слушалката. — Получих съобщението ти.

— Здрасти, Ангелско лице — Ейми затвори очи, защото внезапно и неочаквано я прониза болка. Принуди се да прехапе езика си, за да не го помоли да не я оприличава по никакъв начин на ангел. Това бе израз на Джош и тя правеше всичко възможно да не мисли за него. — Свободна ли си довечера за вечеря? — продължи Чад. — Бети и Боб ми позвъниха и искам да знам дали може да се видим с тях в клуба в шест часа. След това може да отидем да потанцуваме.

— Разбира се — веднага отговори Ейми, — защо не? Сигурно ще бъде приятно — беше открила, че бе много важно да има с какво да се занимава. Ако не можеше да изучи всичко от бизнеса на баща си, срещаше се с хора с енергията на дебютантка с гардероб, пълен с бални рокли.

Вече почти не се задържаше вкъщи. Всяка стая бе свързана с незаличими спомени за Джош и за дългите седмици, докато той се възстановяваше. Би дала какво ли не, за да заличи напълно времето, прекарано край леглото му, но в същото време пазеше спомените дълбоко в сърцето си и всяка минута, прекарана с него, смяташе за скъпоценна.

Беше объркана и огорчена, макар и да се преструваше, че не бе така.

Струваше й се, че Джош бе оставил отпечатък във всяка стая в дома им. Не можеше да влезе в библиотеката и да не почувства колко бе празна и това пронизваше дълбоко душата й.

Само, когато се осмелеше да се приближи до басейна, чувстваше по-скоро присъствието, отколкото отсъствието му, затова веднага се обръщаше обратно, за да не изживява отново всичко.

Когато се прибра вечерта, тя се изненада, че баща й седеше в библиотеката пред камината, вдигнал крака, завити с одеяло. Толкова необичайно й се стори, че почива, че сърцето й спря внезапно в коридора.

— Татко — каза и влезе в стаята. — Кога се върна? — Все още озадачена, ала доволна да го види, Ейми се наведе и с обич го целуна по бузата. Няколко дни го нямаше, тъй като бе заминал по работа и го очакваше едва на другия ден.

— Кацнах преди един час — отвърна Харолд и й се усмихна мило.

Тя свали палтото си и се сви на стола до него.

— Очаквах, че ще се върнеш утре. Чад се обади, ходихме на вечеря, а после на танци. Нямаш нищо против, нали?

Известно време той не й отговори, сякаш търсеше точните думи. Това също бе необичайно за него и настроението му я учуди.

— Доста често се виждате с Чад Мортън, нали? Имам чувството, че двамата скитосвате из града всяка вечер. Няма да се изненадам, ако той скоро повдигне въпрос за женитба.

Ейми отбягваше този въпрос. Всъщност и на нея й минаваха същите мисли. Действително много често се виждаше с Чад. Той я покани още първият ден, когато тя започна да работи в Джонсън Индъстрис, и оттогава почти всяка вечер прекарваха заедно.

— Имаш ли нещо против? — попита Ейми многозначително. — Чад би бил отличен съпруг. От добро семейство е и изглежда мил.

— Това е вярно, но ти не го обичаш.

— Кой е казал нещо за любов? — отвърна тя и се насили да се засмее слабо. Според нея много надценяваха влюбването. Ако би завързала връзка с мъж, предпочиташе да бъде някой като Чад. Той изобщо не я вълнуваше, ала никой не можеше да оспори, че беше стабилен. В живота си имаше нужда от мъж, на когото можеше да разчита и който да я обича през следващите петдесет години, без да проявява изисквания, без да задава въпроси. Допълнителен плюс беше и това, че нямаше опасност някога да се влюби в него до уши както в Джош Пауъл. Вярно, не го обичаше, но така й беше удобно. Баща й се пресегна за чашата си с коняк, а Ейми си сипа бяло вино заради удоволствието, че щеше да прекара малко време с него. Двамата вече рядко сядаха да разговарят и вината основно беше нейна. Всъщност тя избягваше подобни моменти. Най-много се боеше, че той щеше да каже нещо за Джош, а на нея не й се говореше за него. — Може да не обичам Чад, ала той е почтен — продължи Ейми простичко, надявайки се, че това щеше да успокои въпросите, които горяха в тъмносините очи на баща й.

— Почтен — повтори Харолд с тъжна усмивка. От устата му думата прозвуча банално и слабо, сякаш описваше самия човек.

— Чад работи при теб — вметна тя.

— Така е.

— Как мина пътуването? — попита Ейми, за да промени темата на разговора. Не беше казала дали би приела предложението на Чад, ако го направи, и наистина очакваше да го направи скоро. Изобщо не беше решила как би постъпила, как би отговорила на подобен въпрос. Много зависеше от това, какво бе мнението на баща й. Тъй като двамата мъже щяха да работят заедно в бъдеще, би било добре, ако се харесваха и уважаваха… Както Джош и баща й.

Отново Джош. Тя затвори очи при мисълта за него, като за миг забрави, че бе излязъл от живота й и нямаше да се връща.

Баща й отново се поколеба, преди да й отговори.

— Пътуването беше интересно.

— Така ли? — баща й рядко се затрудняваше, ала тази вечер не бързаше.

Погледът му я привлече като магнит.

— От Атланта отлетях за Тексас.

Ейми завъртя кристалното столче на чашата между дланите си, сърцето й направо подскачаше. Джош беше казал, че се отправя към Тексас, но щатът бе голям, пък и…

Тя примигна няколко пъти с отчаяна надежда, че бе разбрала погрешно баща си, ала само като го погледна, подозренията й се потвърдиха. Гърлото й пресъхна, а езикът й сякаш се залепи за небцето.

— Ти си разговарял с… Джош, така ли? — без никакво колебание Харолд Джонсън кимна, но гледаше предпазливо, сякаш очакваше Ейми да му се скара. Тя стисна очи от силното чувство на обида и предателство. — Как можа? — извика и скочи на крака. Не я сдържаше на едно място, остави чашата с виното си настрана и започна да крачи из стаята отривисто.

— Дава си вид на смел, също както и ти правиш през последните три седмици.

Ейми не го слушаше.

— Това се отнася до моя живот, никога не съм оспорвала, нито пък съм се съмнявала в онова, което правиш. Обичам те… Имах ти доверие — гласът й така трепереше, че нямаше представа как баща й разбра какво му говори. — Как можа?

— Ейми, моля те, седни.

— Няма! — кресна тя. Усещането за предателство беше така силно, че реши, че не може повече да остане в една стая с него. Винаги бе смятала баща си за свой най-верен приятел. Към него се обръщаше, когато изпаднеше в беда. От детските й години той я съветваше. Беше като компас, който я насочваше в живота. До този момент никога не се бе съмнявала в онова, което той върши. — Защо се свърза с Джош? — запита Ейми. — Искал си да ме унизиш още повече ли? Това ли е причината? Истинско чудо е, че не ти се е изсмял в лицето… А може би го е направил и така ти се пада.

— Ейми, скъпа, не по тази причина се срещнах с Джош. Трябва да го знаеш.

Бясна, тя набързо избърса сълзите си, които веднага рукнаха от очите й и оставиха мокри следи по бузите й.

— Сигурно си му казал, че вехна по него? Несъмнено си повдигнал самочувствието му, като си му казал, че съм луда по него… И че никога няма да престана да го обичам.

— Ейми, моля те…

— Не ме ли унизи достатъчно, като замина? — викаше тя. — Кой ти е дал правото да сипваш сол в раните ми? Не мислиш ли, че съм достатъчно наранена? — без да изчака отговор, Ейми изхвръкна от библиотеката, до такава степен обхваната от справедлив гняв, че отиде направо в стаята си.

Не мина и минута, и баща й почука на вратата.

— Ейми, моля те, искам да поговорим.

— Не… Върви си.

— Трябва да ти обясня. Права си, сигурно не е трябвало да се виждам с Джош, без да те попитам преди това, ала имаше нещо, което исках да обсъдя с него.

Въпреки че беше бясна, тя отвори вратата на стаята си и скръсти ръце на гърдите си.

— Какво толкова си имал да обсъждаш с Джошуа Пауъл… Ако не намесваш мен? — баща й стоеше на прага, пот беше бликнала на бледото му чело и над горната му устна. Сигурно не бе трябвало да тича по стълбите след нея. Лицето му беше станало сивкаво, трудно дишаше, но Ейми реши да не обръща внимание на това, беше прекалено сърдита. — Татко? — повтори тя и сложи ръце на хълбоците си. — Защо си разговарял с Джош?

На устните на баща й се появи сянка на усмивка.

— Имам чувството, че и това няма да ти хареса — той постоя нерешително и избърса с ръка челото си. — Отидох да му предложа работа.

— Какво си направил? — Ейми направи всичко възможно, за да не избухне. Скова се за миг, после зарови лице в ръцете си.

— Не е толкова лошо, колкото ти се струва. Джошуа Пауъл е много квалифициран. Просто исках да…

— Знам какво се опитваш да направиш — извика тя. — Искал си да го купиш! — по-рано гласът й трепереше. Сега цялото й тяло се разтресе от яд и гняв. Краката й се подкосиха.

Обаче това я накара да се втурне към гардероба и да отвори вратите му с всичка сила. Измъкна куфарите си и ги тръсна върху леглото.

— Ейми, какво правиш?

— Напускам къщата, Джонсън Индъстрис и теб.

Спокойният и разумен неин баща изглеждаше напълно смазан. Ако преди цвета на лицето му бе изчезнал, сега той побледня като платно. Гледаше отчаяно.

— Скъпа, няма смисъл да се ядосваш толкова… Джош отказа.

Тя не можа да понесе това допълнително унижение.

— Естествено, че ще го направи. Преди не ме искаше. Какво те накара да помислиш, че сега ще ме поиска? — Ейми продължаваше да вади дрехи от чекмеджетата и в бързината ги хвърляше в отворения куфар.

— Ейми, моля те, не прави нищо прибързано.

— Прибързано ли? — повтори тя и изхлипа. — Трябваше преди години да се изнеса, ала смятах, че между нас има нещо като доверие, като взаимно уважение, обич… До тази вечер ти вярвах…

— Ейми…

Той едва изговори името й и тогава тя забеляза, че нещо не бе наред. Нещо ставаше. Ейми се обърна, видя как баща й се хвана за гърдите, обели очи и се свлече на пода в безсъзнание.