Деби Макомбър
Ангелски очи (1)

Първа глава

Поне би могло да вали! Какъв смисъл да живееш в Сиатъл, ако само ръми? Ейми беше в настроение да се изсипе порой.

Тя си купи порция хрупкава пържена риба и пържени картофи, само защото й беше неудобно да седи до масата за пикник на пълната с туристи крайбрежна улица на Сиатъл, без да консумира нищо. Мекото юнско време съвсем не бе в съзвучие с настроението й и слънцето играеше на криеница през прозирните облаци. Нищо чудно да провали всичко и след малко да грейне с пълна сила.

— Извинете, мястото заето ли е?

Ейми вдигне очи и видя мъж, който сякаш бе излязъл от роман уестърн и докато стоеше пред нея, търсеше форта на апахите. Това й хрумна поради кожената бандана на челото му и вталеното яке от еленова кожа с ресни и сребърни раковини.

— Заповядайте — каза тя и посочи към празното място отсреща. — След малко свършвам.

— Та вие още не сте докоснали храната си.

— Не мога да ям в подобно време — отвърна му Ейми намусено.

Той вдигна дебелите си вежди, докато облягаше крака си върху дървената маса срещу нея.

— Разбирам.

Тя си взе едно дебело пържено картофче и посегна да го лапне.

— Точно две седмици стават, откакто съм си у дома, и нито веднъж не е валяло. Все пак това е Сиатъл, дори не е имало плътна мъгла.

— Времето наистина беше страхотно.

— Предпочитам да вали — отвърна Ейми разсеяно. — Много по-трудно е човек да бъде тъжен, когато слънцето грее, птичките пеят и всички около мен са весели.

Непознатият отпи от кафето си и тя предположи, че го направи, за да прикрие усмивката си. Какъв късмет имаше само — красив непознат да седне отсреща и да се опитва да я развесели.

Той остави чашата си върху масата и отправи поглед към нея.

— Имате вид на жена, пред която някой мъж е прегрешил.

— Това е друга работа — извика Ейми и размаха ръце нещастно. — Всичко би било много по-просто, ако бях родена момче.

Мъжът я изгледа внимателно.

— Сериозно?

— Ами да, тогава нямаше да се забърка тази каша и бих се чувствала прекрасно.

— Ясно.

Тъй като се почувства малко по-добре, тя отчупи късче риба и го разгледа, преди да го сложи в устата си. Беше вкусно, много по-вкусно, отколкото предполагаше.

— Поне нямаше да бъде така трудно, ако баща ми не беше най-прекрасният човек на света.

Тъмните му очи омекнаха.

— В такъв случай няма за какво да се тревожите.

— Не искам да го разочаровам — тя отхапа още едно парче риба. — Все пак съм на двадесет и три години и би трябвало да знам какво искам.

— А знаете ли?

— Само ако знаех — смънка Ейми. — Никой досега не ми е задавал този въпрос.

Новият й приятел се разсмя от сърце. Тя също се усмихна, както й се стори, за пръв път от години.

— Ако ще ви разказвам историята си, бих могла да ви се представя. Казвам се Ейми Джонсън.

— Джош Пауъл — той се пресегна и двамата стиснаха ръцете си.

— Здравей, Джош.

— Здравей — отвърна той и се усмихна широко. — Ще се оправиш ли, Ейми Джонсън?

Тя въздъхна дълбоко, после сви рамене.

— Предполагам — хапна още едно пържено картофче. Когато се пресегна към рибата, забеляза, че Джош беше спрял да яде и я разглеждаше.

— Защо си облякла такъв дебел пуловер? — попита.

— Надявах се да рукне дъжд в съзвучие с настроението ми.

— Сигурно си чула по-нова прогноза. Че се задава неочаквана снежна буря или нещо подобно.

— Не — призна Ейми кисело.

— Честно казано, самият аз съм изненадан от времето — заяви той. — От няколко дни съм в Сиатъл и слънцето ме поздравява всяка сутрин.

— Значи си турист?

— Не точно. Работя в една от големите нефтени компании и чакам виза, за да замина за Близкия изток. До една седмица трябва да излетя оттук.

Баща й притежаваше няколко нефтени кладенеца, но доколкото се сещаше, те бяха в Тексас и през последните години работеха на загуба. Ако баща й изпитваше дребни финансови проблеми с големите си начинания, това бе нищо в сравнение с онова, което щеше да стане, ако тя се впишеше в картинката. Той хранеше големи надежди по отношение на нея, очакваше много от нея. А тя пропадаше. Нямаше как да не пропадне. Нямаше никакъв усет към бизнеса. В колежа няколко пъти я бяха посъветвали да смени специалността си. И Ейми беше на същото мнение. Тя учеше усърдно, ала дори тогава сметнаха, че никак не бе сигурно дали ще я приемат да следва петгодишната обединена програма за бакалавър и магистър по бизнес администрация. Беше на трето място в списъка на резервите. Тогава баща й направи дарение за нова библиотека и ето ти чудо, Ейми и останалите в списъка бяха приети с отворени обятия в престижния университет за бизнес.

— Силно впечатление ми направи това, което видях в Сиатъл — продължи Джош.

— Хубав град, нали? — отговори тя с лека усмивка. Наведе се напред и облегна лакти върху масата. — Смяташ ли, че ще успея, ако се направя на тежко болна?

— Моля?

— Няма — отговори си сама. — Няма да мине — доколкото познаваше баща си, той би свикал консулт, би извикал лекари от целия свят и тогава тя би била принудена чудотворно да оздравее.

Джош я погледна развеселено.

— Не — съгласи се сухо. — Искаш ли да ми разкажеш?

Подпряла брадичка върху дланта си, тя се взираше в пространството и се чудеше дали би си помогнала, ако поговореше за своя случай с непознат. Поне той би бил непредубеден.

— Може би баща ми е един от най-енергичните хора, които познавам. Когато си около него, сякаш и ти се зареждаш с енергия. Направо те завладява, все едно, че през тялото ти минава ток.

— Познавам този тип хора.

— Аз съм единственото му дете — продължи тихо Ейми. — Сигурно си забелязал, че нямам същите качества като татко.

— Трудно е да се каже, познаваме се само от няколко минути, — заувърта Джош, — но, доколкото виждам, не ти липсва енергия.

— Повярвай ми, с татко изобщо не си приличаме.

— Добре — махна той с ръка. — Продължавай.

— Неотдавна станах магистър по бизнес администрация…

— Поздравявам те.

— Недей, моля те. Ако зависеше от мен, бих останала в студентското градче колкото се може по-дълго, бих се кандидатирала за докторат, за каквото и да е. Ала за съжаление не ми дадоха тази възможност. Баща ми смята, че големия момент за мен е настъпил.

— И?

— Иска да се заема с фамилния бизнес.

— А ти не искаш, така ли?

— За Бога, не! Знам, че татко би ме изслушал, ако имах голямо желание да стана зидар или медицинска сестра или каквото и да било друго. Тогава бих могла да разговарям с него и да му обясня всичко. Но не знам какво да направя, а дори и да знаех, не съм сигурна дали би имало някакво значение.

— Нали току-що каза…

— Така е, ала знам, че баща ми, да е жив и здрав, ще ме изгледа с големите си сини очи и аз ще се удавя от чувство за вина — тя замълча, колкото да си поеме дълбоко дъх. — Аз съм зеницата на окото му. За него слънцето изгрява и залязва с моите приумици. Не мога да го разочаровам — той си е решил, че трябва да го наследя.

— А ти никога не си му казвала, че не искаш, така ли?

Ейми сведе очи и се засрами да признае, че е била такава страхливка.

— Намеквала съм му, но не събрах сили да му го кажа.

— Защо не поговориш с майка си, нека тя да го подготви. В такъв случай баща ти не би се шокирал, когато говориш с него.

Ейми отново поклати глава.

— Боя се, че не може да стане. Майка ми почина, когато бях едва десетгодишна.

— Разбирам, това усложнява нещата.

— Моя е вината — изпъшка тя. — Знаех си, че ще дойде ден, когато ще трябва да му кажа истината. Отдавна го знам. Още когато влизах в гимназията, усетих, че той крои големи планове за мен. Тогава се опитах да обърна нещата, ала не успях.

— Да обърнеш нещата? — повтори Джош. — Не те разбирам.

— Опитах се да го оженя. Представях си, че ще се влюби отново и новата му съпруга незабавно ще му роди две или три момчета наследници и тогава мен биха ме оставили на мира. Жалко, че е толкова зает с бизнеса си, за да се занимава с жени.

— А ако ти се омъжиш?

— Едва ли… — Ейми замълча и се стегна, когато предложението стигна до мозъка й. — Джош, идеята ти е чудесна. Защо не съм се сетила? — тя захапа долната си устна, докато размишляваше върху плана, предлагащ онази клауза за бягство, от която имаше нужда. — Ако баща ми пожелае да приеме някакво извинение, това би подействало. Той е голям романтик и ако желае нещо повече от това, да ме види в бизнеса — то е да има внуци — сините й очи блеснаха въодушевено и Ейми се усмихна на Джош. Но тогава се осъзна и изпъшка. — Обаче има една пречка — тя вдигна ръка и я прокара по устните си, докато разсъждаваше върху единствената слабост на идеята.

— Какво искаш да кажеш с това, че има пречка? — повтори той нетърпеливо.

— Не съм влюбена.

— Това не е чак толкова трудно. Помисли. Не може да няма поне един мъж, когото познаваш и за когото би се омъжила, нали?

— Всъщност няма — призна Ейми неохотно. — Докато бях в колежа, ходех по срещи, ала не често и никога не е имало някой, за когото сериозно да се замисля дали не бих искала да прекарам живота си с него.

— Ами сред съучениците ти? Минали са пет години, нещата са се променили, може би е време да подновиш приятелствата си.

Тя пак се намръщи, после със съжаление поклати глава.

— И този номер няма да мине. Посещавах католическо девическо училище — затвори очи, готова да прехвърли потенциалните мъже, за които би се омъжила. За съжаление не се сети за нито един.

— Ейми — прошепна Джош, — добре ли си?

Тя кимна.

— Мисля в момента. Не — заяви натъртено, усетила поражението си, — няма такъв. Аз съм осъдена.

— Винаги би могла да си поговориш искрено с баща си. Ако той е толкова прекрасен, както твърдиш, тогава ще ти бъде благодарен, че си искрена с него.

— Вярно, но какво да му кажа?

— Истината. Би могла да му предложиш да подготви някой негов подчинен да заеме мястото му.

Въпреки че той говореше съвсем сериозно, Ейми се разсмя.

— Когато го казваш, изглежда така лесно, ала нямаш престава колко ще ми е трудно да му го кажа.

— Но трябва, Ейми — тя съвсем нямаше нужда от хладния глас на разума. Както и да се запознае с красив млад непознат. Когато човек е изпаднал в депресия и се чувства нещастен, реши Ейми, като че ли всичко се разпада. — Поговори с него — отново я посъветва Джош. Колкото и да й се искаше да спори с него, той беше прав. Ейми издържа на погледа му, сякаш можеше да попие неговата решителност. — Колкото по-бързо свършиш това, толкова по-добре — добави той тихо.

— Знам, че си прав — изрече тя тихо. — Трябва да го направя бързо, преди да се окажа седнала зад бюро, чудейки се как съм попаднала там.

— Какво лошо има да го направиш сега?

— Сега? — изгледа го изненадано Ейми.

— Да, сега.

Тя понечи да му възрази, но осъзна, че наистина това бе най-подходящият момент. Както се бе запалила, можеше да отиде пеша до корпорацията и да поговори с баща си. Ако отложеше разговора за вечерта, дотогава можеше да не й останат сили.

— Напълно си прав. Ако ще говоря с баща ми, трябва да го направя веднага — Ейми скочи на крака въодушевено и подаде ръка на Джош. — Благодаря ти за съвета.

— Няма защо — той й се усмихна и допи кафето си. — Желая ти късмет.

— Благодаря, ще имам нужда от него — преметна дръжката на чантата си през рамо, изхвърли в кошчето остатъка от обяда си и тръгна по тротоара с решителни крачки. Когато стигна до улицата, се обърна и видя, че Джош я наблюдава. Тя вдигна ръка за сбогом, той също й махна.

 

 

Един час по-късно Ейми седеше на заден ред в киносалона в сиатълския аквариум, беше се отпуснала назад на седалката, ала така, че да не падне на пътеката. Беше покрила очите си с ръка. Всеки момент щеше да започне документален филм за бедствието в планината Сейнт Хелън.

Този ден беше настроена за бедствия. След като отиде до сградата Рейние на Пето Авеню, тя се върна на крайбрежната улица, където бе паркирала колата си. Чувстваше се още по-нещастна при мисълта да се прибере вкъщи, затова реши да гледа документалния филм.

Беше заредена с решителност, когато стигна до четиридесететажната сграда, където се намираше корпорацията Джонсън Индъстрис. Спря на тротоара пред нея и вдигна очи към вертикалните ребра от лъскаво стъкло и бетон. Почти половината хора, които работеха вътре, бяха част от конгломерат, който съставяше предприятието на баща й.

Направи грешка, когато започна да смята. Сметна по двеста души на етаж, което правеше двадесет хиляди души, които при пълна натовареност работеха в сградата Рейние. От тях десет хиляди души бяха служители на Джонсън.

От всичките тези хиляди хора само десет души или още по-малко се равняваха с Ейми или я надвишаваха за поста, който баща й беше избрал за нея.

Всъщност тя нямаше да започне от най-ниското стъпало. О не, за нея се готвеше много по-високо място в корпоративната стълбица. Баща й имаше намерение да я назначи за асистент, да мине през всички главни отдели на компанията, докато изучи най-важните аспекти на всеки отдел. Естествено, Харолд Джонсън имаше намерение да остане президент и главен изпълнителен директор, докато Ейми опознаеше работата, макар че това й изглеждаше като примка, на която щеше да се обеси.

В залата притъмня и тя чу, че някой се приближи и седна до нея.

— Разбирам, че разговорът с баща ти не е минал успешно.

Ейми свали ръка от лицето си. Беше Джош.

— Не — прошепна.

— Какво стана?

Тя размаха ръце, разсъждавайки как да му обясни.

— Дълга история.

Мъжът пред тях се извърна и ги изгледа, явно го интересуваха повече подробностите около природното бедствие, отколкото да слуша за грижите на Ейми.

— Вече съм гледал този филм — каза Джош. — Искаш ли да излезем и да поговорим? — тя кимна. Както предположи, слънцето грееше, небето беше лазурно синьо. Дори чайките бяха във весело настроение. — Искаш ли сладолед? — попита той, когато стигнаха до тротоара. Не дочака отговора й, а купи две огромни фунийки сладолед и отиде при нея при големия весел фонтан. Ейми стоеше до него, чувстваше се още по-жалка, отколкото на обед. — Разбирам, че си говорила с баща си?

— Не — смънка тя. — Госпожица Уедърел, секретарката му, не ме пусна — Ейми облиза едната страна на фунийката и въпреки всичко усети плътния вкус на ваниловия сладолед. — Май никога не съм обръщала внимание, че тази жена прилича на сушена слива.

— На сушена слива ли? — повтори Джош.

— Може някога да е била сочна жена, но след като е узряла, с годините се е съсухрила. Може да е и от флуоресцентното осветление — тя беше сигурна, че след шест месеца щеше да изглежда точно като госпожица Уедърел. Щеше да се чувства като затворничка, на която са отрязани всички възможности да избяга.

— И тя не ти позволи да говориш с баща ти?

— Той беше на важно съвещание — Ейми се обърна към Джош и сви рамене. — Направо ме уби.

— Ейми…

— Знам какво ще ми кажеш и си съвсем прав. Довечера ще говоря с него. Обещавам.

— Добре.

Той имаше вид, че се гордее с нея и това я предразположи.

— Как се случи, че дойде в киното? — попита тя. Беше повече от съвпадение.

— Видях те, че влизаш и ми стана любопитно да разбера какво е станало — беше свалил коженото си яке и го бе преметнал през рамо, държеше го с един пръст. Очите му бяха хлътнали, носът му изпъкваше, без да контрастира с изявените му мъжки черти. Светлорусата му коса беше по-дълга от модерното, ала добре поддържана. Ейми си помисли, че производителите на календари и плакати непрекъснато търсеха мъже с подобна изявена мъжественост, мъже като Джош. — Какво има? — попита той неочаквано.

— Нищо — отвърна тя и веднага се съвзе. Не беше осъзнала, че се взира в него така очебийно.

— Сладоледът ти се топи — кимна й Джош.

Ейми бързо отхапа няколко хапки. Фериботът, боядисан в бяло и зелено, наду сирената си, докато наближаваше кея. Джош насочи вниманието си към него.

— Известно ли ти е, че щатът Вашингтон има най-голямата фериботна система в света? — попита тя, за да поддържа разговора.

— Не, не знаех.

— Когато си представиш, че има Филипински острови, този факт прави впечатление — Ейми осъзна, че бърбори, за да запълва времето, но й се искаше да измести разговора от себе си и своите проблеми. — Нашият аквариум е единственият в света, построен на пристанището — каза, добавяйки още един факт като за туристи. — Ходил ли си вече на пазара Пайк Плейс?

— Няколко пъти и всеки път все повече ми харесва.

— Той е най-големият постоянен селскостопански пазар в страната.

— Явно знаеш много интересни подробности.

Тя се усмихна и кимна. После затвори очи и въздъхна бавно.

— Действително обичам този град.

— Тук е домът ти — изрече тихо Джош и Ейми усети такъв копнеж в гласа му, че отвори очи и го изгледа.

— Искаш ли да се поразходиш с мен? — попита той неочаквано. Подаде й ръка.

— Разбира се — веднага вплете пръсти в неговите и й стана приятно от допира с него. Джош се прояви като приятел в момент, когато тя имаше нужда. Двамата почти не се познаваха — освен че научиха имената си, поговориха малко и все пак Ейми сподели с него проблемите си повече, отколкото с когото и да било друг. Дори най-близките й приятели от колежа нямаха представа колко я беше страх да започне работа при баща си. Обаче Джош Пауъл знаеше. Един непознат. Неочакван приятел.

Четиридесет минути се разхождаха по крайбрежната улица до центъра на Сиатъл и хълма Куин Ан. Застанаха в подножието на Космическата игла, която бе построена за световното изложение преди двадесет години и остана като една от известните забележителности на града. Приела като свое задължение да му съобщи повече важни подробности, тя му разказа всичко, което си спомняше за Космическата игла, макар и да не беше много. Завърши с въпроса:

— Къде живееш?

— Моля?

— Откъде си?

Той спря и я изгледа напрегнато.

— Какво те кара да ми задаваш такъв въпрос?

— Ами… Не знам. Когато споменах колко обичам Сиатъл, ти ми отговори, че е понеже живея тук. Сега искам да знам къде е твоят дом.

Джош се взря в далечината.

— По света, работил съм на много места. В Близкия Изток, в Южна Америка, в Австралия, в Европа.

— Ала къде е домът ти, където можеш да си събуеш обувките и да вдигнеш крака нависоко?

— Където се случи — отвърна той хладно.

— Но…

— Преди няколко години напуснах дома си, както казват хората. Нямам намерение да се връщам там.

— О, Джош, колко тъжно — гласът й прозвуча като през микрофон — тихо и разтреперано.

— Ейми… — той спря, после се разсмя тихо. — Не го приемай като трагедия — бръкна дълбоко в джобовете си, отдалечи се малко и с това сложи край на темата. После спря и я изчака на пътеката да го настигне.

Тя погледна часовника си и въздъхна.

— Трябва да се връщам вкъщи — каза неохотно.

— Кажи ми какво ще правиш довечера.

— Нищо особено — настръхна Ейми. — Вероятно ще погледам малко телевизия, ще почета…

— Нямам предвид това и ти го разбираш.

— Добре, добре, ще говоря с баща ми.

— Тогава утре по обяд ще се срещнем в ресторантчето за риба и ще ми разкажеш какво стана.

— Така ли?

— Точно това очаквам от теб.

Сърцето й се разтуптя, ала може би защото скоро щеше да се изправи срещу баща си и в момента вероятността да накара дракона да прибере ноктите си беше почти нищожна. Но реакцията й вероятно се дължеше и на факта, че отново щеше да види Джош.

— Имаш ли въпроси?

— Един — тя спря и вдигна към него умолителен поглед. — Ще се ожениш ли за мен?

— Не.

— От това се боях.