Сандра Браун
Сензационно интервю (6)

Глава шеста

След седмица усърдни размишления, които не водеха до никъде, страстта на Бари започна да се уталожва. Всичко, което получи като резултат от разследването смъртта на Робърт Ръштън Мерит, беше чувство на безсилие.

Обмисли всяко хрумване, дискутирано с Дейли, но безрезултатно. Беше като в капана на „параграф 22“: историята изискваше цялостно проучване, което не можеше да се проведе, ако не се разгласи самата история.

Ситуацията се влоши, защото се обади и простатата на Хауи. Ревнив заради успеха на сериала й, той й възлагаше репортажи, които другите репортери отказваха да правят — онези, от които зрителите се интересуваха най-малко. Тя ги заснемаше, без да се оплаква, и то колкото бе възможно по-бързо, за да й остава повече време за историята, която изцяло я бе завладяла.

Самата мисъл, че първата Лейди може да е умъртвила собственото си бебе беше вече измяна. Какво бе наказанието за измяна в днешно време? Публично обесване? Разстрел?

Бари бе започнала да се страхува, че тя, а не Ванеса Мерит, страда от психическо разстройство. Чуваше оттенъци в гласовете, каквито в действителност нямаше, долавяше скрито значение в най-обикновени забележки. Трябваше да се откаже от това си намерение и да концентрира усилията си върху репортажите, които Хауи й подхвърляше като милостиня, а не да се опитва да прикачи бъдещето си към звезда, която вероятно ще експлодира и ще остави черна дупка около нея и кариерата й.

Но бе невъзможно да се откаже. Какво би станало, ако след няколко препятствия Бърнстейн и Удуърд се бяха отказали от Уотъргейт?

Когато режисьорът на вечерните новини прекъсна размишленията й, тя седеше в бокса си и преглеждаше бележките си в търсене на нова гледна точка.

— Здрасти, Бари. Въведението на репортажа за тази вечер?

— Какво искаш да кажеш?

— Има шум в записа. Хауи каза, че трябва да го направиш на живо от студиото.

Тя погледна към часовника на бюрото. Оставаха само осем минути до началото на излъчването.

— Ако не си забелязал, намокрих се до кости, точно преди да свършим снимките. Косата ми е още влажна.

— И целият ти грим… — жестовете, които направи около собственото си лице бяха съвсем обезкуражителни. Но или ще трябва да се съгласиш, или ще изхвърлим репортажа. Хауи подметна, че това е големият ти шанс като телевизионна звезда.

— Това не ме вълнува изобщо — въздъхна тя, — но за да не стават скандали — ще го направя — тя грабна чантата си. — Ако някой ме търси, аз съм в дамската тоалетна.

— Оставам тук и ще се моля да стане чудо — извика след нея режисьорът.

След излъчването на новините, Бари се върна на бюрото си и провери съобщенията. Едното беше от маниака, който й се обаждаше от години, за да се оплаква, че производителите на популярно разхлабително слагат омагьосани треви, което му причинява хроничен запек. Другото беше от новопоявила се маниачка, която се идентифицираше като Чарлен и ругаеше Бари за тъпите репортажи. И последното беше от Анна Чен, източникът й за информация в Правителствената болница.

— Анна?

— Здравей.

Гласът на Анна Чен беше сподавен и предпазлив. Бари схвана, че тя не се обърна към нея на име, въпреки че явно я позна по гласа и по навик посегна за лист и молив.

— Въпросът, който дискутирахме няколко дни по-рано… — започна чиновничката от болницата.

— Да.

— Не може да се намери копие.

— Разбирам — Бари чакаше, защото чувстваше, че жената има да каже още нещо.

— Процедурата изобщо не е правена.

Бари преглътна тежко.

— Не е правена? Процедурата по… избор ли е? При ъ-ъ, необикновени обстоятелства не е ли задължителна?

— Обикновено — да. Но при този случай докторът, който се е грижил, е решил, че това не е необходимо. Той е наредил процедурата да не се изпълни и така е станало.

Д-р Джордж Алън, личният лекар на президента е наредил на следователя да не се извършва аутопсия.

Бари натисна молива толкова силно, че острието се счупи.

— Сигурна ли си?

— Трябва да си вървя.

— Само още няколко въпроса…

— Съжалявам.

Анна Чен затвори. Бари натъпка бележките си в чантата, грабна шлифера и чадъра и изхвърча от стаята.

 

 

Всъщност не очакваше Анна Чен да я чака в стаята си в болницата. Но въпреки това остана разочарована, когато откри, че кабинетът бе тъмен и заключен. Обратно в колата си, тя се зае с клетъчния телефон.

— Имаш ли телефонен указател? — попита тя в мига, в който Дейли вдигна слушалката.

— Добър вечер, също така.

— Нямам време за учтивости.

Схванал настойчивостта й, той попита:

— За частните телефони?

— Да. Потърси там адреса на Анна Чен. Ч-е-н.

— Коя е тя?

— Не мога да ти кажа.

— Ох! Информатор. Какво има?

— Много е дълго за телефон.

— Видях те в новините тази вечер — каза той.

Бари чуваше преобръщането на страниците.

— Как изглеждах?

— Виждал съм те и в по-лоша светлина.

— Толкова зле?… Стигна ли до Чен?

— Няма Анна, но има А. Чен.

— Издиктувай го. Телефонен номер и адрес, моля те.

 

 

Чиновничката от болницата живееше в наскоро трансформирано здание на Адамс Морган, населено със страхливи, етнически пъстроцветни граждани. Реставрацията на сградата не бе включила асансьор, поради което Бари се задъха, докато стигне апартамента на третия етаж. Тъй като не желаеше да даде възможност на Анна Чен да се скрие, тя не позвъни по телефона предварително. С успокоение чу, че вътре работи телевизор.

Тя позвъни на вратата. Телевизорът беше загасен веднага. Усещаше, че я разглеждат през шпионката на вратата.

— Моля те, Анна, трябва да говоря с теб.

Измина доста време, преди да се чуе изщракване на ключалки и вратата да се отвори няколко инча, защото отвътре бе закачена верига. През процепа Бари можа да види само половината от хубавичкото лице на Анна Чен.

— Какво правиш тук? Не трябваше да идваш.

— Тъй като съм дошла, може ли да вляза?

— Какво искаш?

— Какво искам! Не е ли очевидно? Искам да попитам защо не е била извършена аутопсия…

— Сега затварям вратата. Моля да не ме безпокоиш отново.

— Анна! — Бари вмъкна крака си в отвора. — Не разбирам. Не можеш просто да ми позвъниш и да ми изтресеш такова нещо и след това да не…

— Не разбирам за какво говориш.

Бари не можеше да повярва.

— Анна, какво става? Не разбирам.

И тогава разбра. Хубавите бадемовидни очи на жената бяха изпълнени с ужас.

Бари сниши гласа си до шепот и попита:

— Наредили са ти да не говориш с мен?

— Моля те, просто си върви.

— Някой предупредил ли те е да не говориш с мен? Заплашваха ли те? Кой, Анна? Началствата в болницата? Някой от надзорните медицински служби? Д-р Алън? — все още шепнешком, тя продължи настоятелно. — Няма да бъдеш назована като мой източник. Кълна се. Само ми кимни, ако съм права. Д-р Джордж Алън е наредил на следователския отдел да не извършва аутопсия. Дали заповедта не е дошла от самия президент?

Уплашената млада жена отново се опита да затвори вратата, която сега стягаше като в менгеме крака на Бари.

— Анна, моля те, кажи какво знаеш?

— Не знам нищо. Върви си. Остави ме на мира.

Азиатката натисна с всичките си деветдесет и пет паунда вратата. Бари мъдро реши да изтегли крака си. Тя остана в коридора, загледана в месинговите цифри на вратата, като се питаше, кой по дяволите, бе запушил устата на Анна Чен. И защо.

 

 

Ванеса Мерит загаси телевизора в личния си апартамент. Тя безцелно се бе разхождала по каналите, когато случайно хвана Бари Трейвис в новините на WVUE. Как можа това момиче да излезе толкова глупаво? Защо не схвана намека?

В действителност, тя не искаше да бъде разкрита тайната й, но не знаеше докога би могла да издържи да я пази за себе си. И в двата случая се страхуваше, че това може да я убие.

Сипа си още една чаша от забраненото вино. По дяволите, със забележките на доктора, на баща й и на съпруга й. Как биха могли да знаят от какво се нуждае и от какво не? Те не можеха да разберат колко бе страдала. Бяха се съюзили срещу нея. Те…

Мисълта й се загуби, преди да успее да я завърши. Това й се случваше често. Изглежда не беше в състояние да задържи мисълта си повече от няколко секунди. За какво мислеше сега?

Бебето, да. Винаги. Но имаше и още нещо…

Когато очите й, блуждаейки, отново се спряха на телевизора, тя си спомни. Бари Трейвис. Тъпата кучка. Защо не беше схванала? Или се е изплашила твърде много, за да започне да действа? Глупава ли беше, или страхлива? Както и да е, резултатът бе същият. От тази посока не бива да очаква помощ.

Ванеса си мислеше, че много хитро е избрала да използва репортер като средство. Идеята й беше хрумнала, когато забеляза Бари на неотдавнашна пресконференция на източната поляна на Белия дом. Нали тя беше задала невероятно тъп въпрос на една пресконференция, с който предизвика спонтанен смях?

Слабото доверие, с което се ползваше Бари Трейвис я правеше най-подходящият избор за целите на Ванеса — да направи няколко намека на някой безотговорен репортер, някой, който щеше да поеме топката още във въздуха, щеше да започне да задава въпроси, които биха изглеждали в началото нелепи, но на които евентуално същинските играчи щяха да потърсят отговорите. Ако Ванеса разпространеше историята си по някоя от големите телевизионни мрежи, тя се излагаше на голяма опасност. А по този начин щеше да се разчуе, но не директно от нея.

Или поне така се бе надявала. Бари Трейвис се оказа неудачен избор. Беше не само дръзка, но и неинтелигентна. Така че накъде да се обърне?

Противно на навиците си, тя протегна ръка към телефона.

— Татко!

— Здравей! — отговори сенаторът. — Канех се да ти позвъня по-късно. Как си?

— Чудесно.

— Тиха вечер вкъщи?

— Дейвид държи реч на някакъв синдикален конгрес. Забравих къде.

— Искаш ли да мина и да ти правя компания?

— Не, но ти благодаря — не можеше да пие толкова много в присъствието на баща си.

— Не трябва да оставаш сама, мила.

— Дейвид се връща през нощта. Ще бъде късно, но обеща да ме събуди.

След пауза, по време на която тя ясно си представи намръщеното му лице, той каза:

— Може би трябва да се видиш с твоя гинеколог. Виж дали няма да ти даде хормони или нещо друго — той приписваше всички женски болести на хормонален дисбаланс.

— Това ще нарани Джордж.

— Да върви на майната си Джордж — гръмна гласът на сенатора. — Ние говорим за твоето здраве. Джордж е добър приятел и аз приемам, че е компетентен лекар за „рутинни неща“ като разстройство и грип. Но ти се нуждаеш от специалист. Нужен ти е психиатър.

— Не, татко. Не, нямам нужда. Всичко е под контрол.

— Загубата на малкия Робърт ти се отрази много силно.

Ванеса отпи глътка от виното, за да намали угризението, което предизвикаха думите му.

— Дейвид няма да одобри. Първата лейди не може да страда от такива заболявания.

— Може да се уреди без много шум. И между другото, кой би си мислил лошо за теб, ако си отишла да получиш помощ, когато най-много се нуждаеш от нея? Ще говоря с Дейвид за това.

— Не!

— Детенце…

— Моля те, татко, не го тревожи. Аз ще се справя. Просто ще ми трябва малко повече време, отколкото сме мислили.

Беше се научила да прави политика от такъв майстор в занаята като сенатор Армбръстър. И когато стигнаха до лека нощ, тя го бе накарала да й обещае, че няма да се разправя с Дейвид за нейното здраве.

За да се успокои, изпи с виното още един валиум, след това се понесе към банята и облече нощница и халат. Изправена на възглавници в леглото, тя се опита да се справи с част от личната си кореспонденция, но не можеше да контролира писалката. Опита се да почете от новия бестселър, за който всички говореха, но откри, че трудно фокусира очите си и не може да схване смисъла на думите. Беше на път да се откаже, когато някой почука на вратата й. Тя стана от леглото и пресече стаята.

— Ванеса?

Тя отвори вратата.

— Здравей, Спенс.

— Спеше ли?

— Четях — Спенс постоянно й досаждаше. Тя прекара пръсти през косата си. — Какво искаш?

— Президентът ме помоли да проверя как си.

— Наистина ли? — попита тя саркастично.

— Съжалява, че трябва да те остави сама тази вечер.

— А защо тази вечер трябва да е различна?

Спенсър Мартин дори не премигна. Необходимо беше нещо много по-голямо от нахалство, за да го предизвикаш. Дори и предизвикан, той не го показваше. Това беше част от подготовката му.

В администрацията на Никсън имаше Гордън Лиди. През средата на дланта му минаваше белег, защото я бе държал над пламък на свещ, докато месото бе почнало да се стопява. Лиди нямаше нищо в повече от Спенсър Мартин. Той беше белязан по свой собствен начин. И незаменим за президента.

— Мога ли да ти донеса нещо? — попита той със студена любезност.

— Какво например?

— Каквото и да е.

— Не се затруднявай.

— Не ме затрудняваш, уверявам те. Как се чувстваш?

— Дяволски хубаво. Ти как се чувстваш?

— Ти си разстроена. Нека се обадя на д-р Алън да намине.

— Нямам нужда от него — извика тя. — Нуждая се от… — тя спря, за да събере сили. — Нуждая се от някой тук до мен, който да проумее какво означава за една майка детето й да е мъртво.

— Ванеса, не се горещи. Защо да мислиш постоянно за това. Какъв е смисълът да обсъждаме факта, че твоят син…

— Кажи името му, копеле такова — тя се наведе рязко напред и сграбчи реверите на отлично ушитото му сако. — За теб и Дейвид е трудно да го наричате с името му, нали? Съвестта ти не позволява. Произнеси го! — изкрещя тя. — Произнеси го веднага!

Агент от охраната се втурна в стаята.

— Мистър Мартин, нещо не е в ред ли?

— Първата лейди не се чувства добре — каза той. — Позвъни на доктор Алън да дойде веднага.

Спенс я придружи до спалнята й и затвори вратата.

— Ще ме заключиш в стаята ми ли, Спенс?

— Не. Ако искаш да правиш театър пред персонала, разчитай на мен — каза той спокойно, сочейки към вратата.

Ванеса потъна в нацупено мълчание, но предизвикателно си наля още една чаша вино. По времето, когато докторът пристигна, тя пиеше следващата.

— Пияна е, Джордж — заяви Спенс.

Тя се опита да се пребори с д-р Алън, когато той поиска да я прегледа.

— Ванеса, лечението ти не позволява да се пие толкова.

След това Спенсър му нареди да й даде нещо, за да млъкне.

— Не мога, наистина. Трябва да увелича дозата, за да има ефект.

— Не ме интересува какво трябва да направиш — каза мъжът.

Ванеса оголи ръката си.

— Дай ми проклетото успокоително! Единственото време, когато се чувствам спокойна, е когато спя. И, както каза и Спенс, не ми се спи — пияна съм.

Докато лежеше под въздействието на лекарството, Дейвид нахлу стремително в стаята. Очевидно бесен заради сцената, която беше предизвикала, докато го е нямало.

Много лошо, мистър президент, помисли си тя, въпреки че се чувстваше толкова отпусната, че не можа да артикулира думите.

Тримата — той, Спенс и д-р Алън проведоха напрегнат, но тих разговор в края на леглото й. По едно време чу Спенс да казва: „Ние не можем да оставим това да продължава“.

Какво ли означаваше това? Тя беше поискала забравата на съня, но сега се бореше да се разсъни.

Когато дойдоха за нея малко преди разсъмване, тя спеше дълбоко.