Сандра Браун
Сензационно интервю (48)

Епилог

Телефонът на бюрото на Бари иззвъня. Тя погледна часовника. Пет минути оставаха до студиото. Имаше време за един кратък разговор. Можеше да е Грей. Той често се обаждаше, точно преди излизането й в ефир, за да й каже да побърза да се прибере вкъщи.

Усмихната пред тази възможност, тя вдигна телефона.

— Бари Трейвис.

— Видях те по телевизията вчера. Боядисала си си косата?

Беше Чарлен Уолтърс.

— Малко я изсветлих. Харесва ли ти?

— Не. Трябва да я оставиш както си беше.

Бари се засмя. Чарлен беше известна почти колкото нея. Името й се появяваше във всяко съобщение за разпадането на администрацията на Мерит. Сега затворничката се считаше едва ли не за колежка на Бари.

— Как си, Чарлен?

— Имам газове. Хранят ни на обед с фасул.

— Съжалявам, че е така. Слушай, чакат ме за директно…

— Постоянно си на екрана, заради големия шум, който вдигна.

Бяха минали шест месеца от „изравянето“ на Беки Стърджис. Делата на Мерит и Армбръстър все още чакаха висящи. Обвинителите организираха процесите. Защитниците се опитваха да обединят защитата срещу непреодолимите доказателства. Свидетелите искаха да дадат уличаващи показания в замяна на това да не бъдат привличани към отговорност.

— За мен не е удоволствие да разрушавам живота на хората — каза Бари. — Въпреки, че се надявам това да послужи като урок за злоупотребата с властта.

— Не разчитам на това, като знам какви са хората.

Бари погледна към часовника. Три минути. Тя сложи слушалката в гънката на врата си, взе огледало и пудриера от едно чекмедже в бюрото си. Нямаше да има време да се гримира.

— Много ми беше приятно да поговорим, Чарлен, но…

— Ако питат мен, би трябвало веднага да ги обесят. След това, което са направили на Беки, не би трябвало да им се разреши да дишат нито ден повече.

— Ако те са виновни, юридическата система ще ги накаже.

Чарлен изрази със сумтене презрението си към системата.

— Поне на теб като казах за Беки, направи нещо. Позабави се малко, но се размърда.

— Да, добре…

— Не като нея. Тя нищо не направи.

— Е, тя е била в затвора. Както каза, не е имала много…

— Не, Беки, глупачке. Мисис Мерит.

Бари остави огледалото и грабна отново слушалката в ръка.

— Мисис Мерит?

— Нали това ти казвам? Ванеса Армбръстър Мерит. Сигурно е пропуснала нещо. С едно око в часовника и бърборещата на ухото й Чарлен, тя е изпуснала някакъв важен момент.

— Да не искаш да кажеш, че си казала на Ванеса Мерит за Беки Стърджис?

— Ух!

— Кога, Чарлен?

— Кога какво?

— Кога говори с нея — кога й каза за Беки Стърджис и нейното дете?

— Да видя… Беше след като Беки ми каза, разбира се. Трябва да е било скоро след като мисис Мерит стана президентша.

— Чарлен, ако това е някоя от твоите измишльотини…

— Ти си ми приятелка. На приятелите си не разправям измишльотини.

Мозъкът на Бари работеше бясно.

— Нека съм сигурна, че съм разбрала. Ти си казала на мисис Мерит, Първата лейди, за Беки Стърджис — за нейната връзка преди години с Дейвид Мерит?

— Всичко. Точно както казах и на теб. Казах й, че Дейвид Мерит е убил детето на Беки и че сенаторът го е прикрил.

Бари подпря главата си с ръце, защото стаята изведнъж се завъртя.

— Писах й писмо след писмо — продължи Чарлен, — предупреждавах я, че се е омъжила за убиец, но тя не ми обърна внимание. Поне така си мислех. Тогава един ден тя се обади тук, в затвора. Под друго име, разбира се, но ми остави номер, където можех да й звъня. Ние говорихме половин час или повече. Нареди се цяла опашка за телефона, но аз им казах да се разкарат.

Часовникът на бюрото на Бари тиктакаше, но не толкова силно, колкото сърцето й. Опита се да възпре желанието си за повръщане.

Един от асистентите подаде глава през вратата на кабинета.

— Бари, деветдесет секунди.

Бари показа, че е разбрала.

— Чарлен, казала ли си на някого, че Ванеса ти се е обаждала?

— Разбира се, че казах! — възкликна тя. — Но мислиш ли, че ми повярваха?

Жената, която е била гадже на Робърт Редфорд в колежа и е родила незаконно дете от Елвис Пресли? Кой би й повярвал?

— Така че… — Бари не можеше да продължи. — Така че…

— Бари? — асистентът се появи отново. — Добре ли си? Ние сме след една минута.

— Ще дойда направо там — след това продължи с Чарлен. — И след като й каза историята за Беки Стърджис, тя какво ти каза?

— Тя каза да си остане между нас и да спра да й пиша писма. Иначе щяла да изпрати агенти от ФБР. Казах й, че може да дойде тук, да се срещне с Беки и да чуе историята сама, но тя рече — не, няма да дойда. Било се случило много отдавна и вероятно не е вярно. Направо побеснях, аз, която си дадох толкова труд, за да се свържа с нея и тя да не обърне внимание на предупреждението ми! След по-малко от две години тя забременя. След всичко, което й казах, тя продължи и роди дете от този човек. Трябва да е луда.

Ванеса Армбръстър Мерит беше всичко друго, но не луда.

Бари, моля, помогнете ми. Не разбирате ли какво се опитвам да ви кажа?

Ами ако мотивът й е бил обикновена злоба?

Аз не съм убил Робърт Ръштън Мерит. Тя го уби.

За това Дейвид Мерит бе казал истината.

Тя е лудата.

И с думите на Чарлен Уолтърс: Лудите могат да се справят с всичко. Ще се учудиш, само ако разбереш. С почти едва доловим глас, Бари попита:

— След това чувала ли си се с Ванеса Мерит отново, Чарлен?

— Само веднъж. Когато ми подсказа да ти се обадя.