Сандра Браун
Сензационно интервю (47)

Глава четиридесет и седма

— Когато се върнах в съзнание, видях сенатор Армбръстър.

Мекият, провлачен говор на Беки Стърджис като че ли запълваше цялото телевизионно студио. Техническият персонал бе замрял зад камерите. Те бяха погълнати от нейната история, както милионите зрители. Тя гледаше надолу към ръцете си, стиснати здраво в скута й.

— Когато дойдох на себе си, надявах се, че се събуждам от ужасен кошмар, но беше истина. Моето бебе беше мъртво. Малкото му телце още лежеше на пода, където го беше хвърлил Дейвид. Имаше много кръв. Предполагам, че беше моя. Дейвид ме беше ударил лошо.

— Дейвид Мерит, президентът?

— Да, мадам. Само че тогава той не беше президент.

Тя носеше шал, за да скрие вдлъбнатината на слепоочието си, където скалпът й бе грозно зашит над обезобразения череп. Съвсем ясно съзнаваше отблъскващия си вид. Когато Бари се срещна с нея първия път, тя беше в затворническо облекло. Тази вечер носеше семпла рокля. Освен шала нямаше никакви украшения.

— След като ме удари първия път, не си спомням нищо, докато не се събудих от коленичилия до мен сенатор Армбръстър, който проверяваше пулса на врата ми. Той се стресна, че все още съм жива, защото Дейвид му бил казал, че съм мъртва.

— Казал е на сенатор Армбръстър, че вие сте убили бебето.

— Не съм — извика тя буйно. — Дейвид го уби. И аз казах на сенатора истината. Той беше много любезен. Каза ми да не се притеснявам и че ще се погрижи за всичко.

— Какво направи той?

— Извика лекар, който пристигна, заши раната ми и ми даде нещо за успокояване на болката.

— Не ви заведе в болница?

— Не, мадам.

— Кога повикаха полицията?

— Сенатор Армбръстър се обади в кабинета на шерифа. Когато полицаите дойдоха там… — тя започна да плаче.

Бари не продължи. Даде й време да се съвземе, преди да започне отново.

— Сенатор Армбръстър ги излъга. Каза им, че аз съм убила детето си. Каза им да ме арестуват. Те ме закараха в полицията и започнаха да ме разпитват. Караха ме да подпиша признание, че съм извършила непредумишлено убийство. Аз отказах. За известно време.

— И след това подписахте?

— Да, мадам. Само така щяха да ме оставят на мира. Главата ме болеше страшно. Повръщах. Беше ми зле. Така подписах документ, който твърдеше, че съм убила детето си. Но аз не бях убийцата. Дейвид Мерит го уби и си тръгна, мислейки, че е убил и мен.

Почти без намесата на Бари, Беки Стърджис разказа за целия съдебен процес. За няколко дни съдията я осъдил на доживотен затвор. Прехвърлили я от местния затвор във федералния, където прекарала до преди два дни, когато Бари научила за нейното съществуване от Чарлен Уолтърс. Министърът на правосъдието Янси влезе във връзка с властите в Мисисипи и издейства да бъде доведена във Вашингтон.

Бари се намеси:

— Мислите ли, че сенатор Армбръстър е повярвал на Дейвид, а не на вас? По ваше мнение сенаторът смятал ли е, че помага на правосъдието като ви праща в затвора?

— Не знам — отвърна тя честно. — Но подозирам, че той ме е измамил, за да спаси Дейвид от неприятности.

— Сигурна ли сте, че Дейвид Мерит ви е смятал за мъртва през всичките тези години?

— Не знаех до вчера. Предполагам, че сенаторът е измамил и него.

За да не наруши обективността, Бари се въздържа от подчертаването на очевидното: Сенатор Армбръстър бе държал Беки Стърджис като запасно средство, в случай, че му се наложи да я използва срещу своя зет.

— Била сте в затвора през цялото това време, мис Стърджис?

— Да, мадам. Два пъти ми бе отказвано помилване.

— Защо? Според вашето досие сте била съвсем примерна затворничка.

— Не знам защо, мадам. Комисията просто ме отхвърляше.

Бари не продължи, за да остави известно време на аудиторията да достигне до друго очевидно заключение: Армбръстър се беше погрижил Беки Стърджис да не бъде помилвана никога.

— Преди няколко години вие сте били в една килия с жена на име Чарлен Уолтърс. Разказала сте й историята си. Беки Стърджис кимна.

— Беше след като Дейвид стана президент. В началото Чарлен не ми повярва, мислеше, че си измислям. Но когато бебето на Мерит умря в Белия дом, тя повярва. Особено след като гледа вашия сериал за СВДС. Това е накарало Чарлен да мисли, че може би Робърт Ръштън Мерит е едно от онези бебета, които са били убити, но убийството е прикрито със СВДС.

— Мис Стърджис, това е най-трудният въпрос, който ще ви задам тази вечер. Сигурна съм, че всеки би искал да знае защо не сте се опитали да се борите. През всичките тези години в затвора защо не привлякохте вниманието на някой, че сте била обвинена несправедливо и принудена да подпишете фалшиво признание?

Тя трепна, като че ли напълно приемаше незначимостта на целия си живот.

— Никой не си спомни за мен, когато изчезнах. Никой не дойде да ме види. Не бях живяла в този град дълго. Предполагам, че хората са си помислили, че съм си отишла, така както съм дошла. Нямах семейство. На кого да кажех?

— Нямахте ли адвокат?

— Имах, мадам. Назначиха ми един в онази нощ в кабинета на шерифа, но той непрекъснато твърдеше, че е най-добре да подпиша признанието. Каза ми, че могат да ме обвинят в предумишлено убийство и ако загубя, да ме осъдят на смърт.

Освен това не бях добре тогава. Имах силно главоболие, заради което лежах в затворническата болница дни наред. Понякога паметта ми се губеше. Чак след две години почувствах, че главата ми е в ред.

Тогава започнах да пиша писма до адвоката си, но той отговаряше рядко. След това спря изобщо да отговаря. Опитвах се да се свържа по телефона, но винаги ми казваха, че не е на работното си място. По това време Дейвид беше вече конгресмен. Тъй че не виждах смисъл да продължавам. Кой би ми повярвал срещу Дейвид Мерит и Клет Армбръстър?

— Това е добър въпрос, мис Стърджис. Защо да ви вярваме? Какво доказателство имате, че Дейвид Мерит е убил вашето дете, пребил ви е и ви е оставил, като е смятал, че сте мъртва?

— Никакви. Но мога да докажа, че той е бащата на моето бебе — каза тя гордо. — В деня, когато бе убито детето ми, аз отрязах кичур от косичката му и изрязах ноктите му. През цялото време ги пазих в една картонена кутийка. Сега са у мистър Янси. Той каза, че могат да се изследват, за да се докаже дали Дейвид е бащата. Не исках да се разделям с тях, защото това е всичко, което имам от детенцето си. Но мистър Янси обеща да ми ги върне веднага, след като лабораторията приключи с тях. Хората може да мислят, че лъжа, но моето дете ще им каже истината.

Бари не успя да измисли по-подходящ завършек на интервюто.

— Благодаря ви, мис Стърджис.

Тя се обърна с лице към камерата в студиото, която се приближи към нея, за да я даде отблизо.

— Според министъра на правосъдието, предварителните тестове на ДНК от косата и ноктите сочат, че баща на сина на Беки Стърджис е Дейвид Мерит. Ще мине време, преди да се направи преглед на процеса и признанието й. Юристите посочват, че трябва да й се гарантира отдавна просрочения процес. Все още не е изяснено дали Дейвид Мерит ще бъде обвинен в убийство, въпреки че вече е обвинен във възпрепятстване на правосъдието заедно със сенатор Армбръстър.

Сенатор Армбръстър е поставен под домашен арест. Днес следобед той официално подаде оставка от сенатското си място. Президентът Пайч положи клетва, след като Конгресът обвини в държавна измяна Дейвид Мерит и поиска оставката му.

Бившият президент е арестуван в дома си, където ще остане, докато министърът на правосъдието Янси успее да организира две цялостни разследвания — едното свързано с престъплението в Мисисипи, другото — със смъртта на Робърт Ръштън Мерит.

Твърде рано е да се каже какъв ще е крайният резултат от тази невероятна история.

Дали ще се докажат или не, престъпленията, в които го обвиняват, е въпрос, но Дейвид Мерит все пак е избягал от сцената на престъплението в Мисисипи, за да избегне да свидетелства и от възможността да бъде обвинен. Това само по себе си е федерално престъпление, достатъчна причина да сложи край на президентстването му.

Аз съм Бари Трейвис. Лека нощ.

 

 

— Хей. Влизай — Бари отстъпи и покани Грей в хотелския апартамент, който бе наела като временно жилище.

— Благодаря. За мен е чест да съм в една стая с теб. Сега си много известна.

— Известността ми не впечатлява обслужването по стаите. Цяла вечност се бавят да ми донесат сандвичи — тя погледна часовника си. — От четирийсет минути чакам. И умирам от глад.

— Нещо не е в ред с осветлението ли?

— Няма нищо. Така ми изглежда по-спокойно — апартаментът беше в полумрак, с изключение на настолната лампа до прозореца. Пердетата бяха дръпнати и разкриваха красотата на нощната столица.

Бари току-що бе излязла от продължителен горещ душ, увита цялата от ушите до коленете в бял хавлиен халат, подарък от хотела. Косата й беше още мокра, прибрана зад ушите.

— Видях интервюто — нехайно подхвърли той.

Тя го погледна в очакване, задържала дъха си.

— Добро беше, Бари.

Докато се изчервяваше под одобрителния му поглед, тя започна да подценява успеха си:

— Не съм направила нищо. Самата история показа всичко.

— Ако не беше ти, нямаше да има история.

— Ако не бяха Мерит и Армбръстър нямаше да има история. Не ми беше особено приятно това, което Беки Стърджис трябваше да каже на света.

— Къде е сега тя?

— На хотел. Пазят я. Ще бъде върната утре в затвора и ще остане докато се направи преглед на делото от съдия в Мисисипи.

— Интервюто беше толкова вълнуващо, че ще има призиви за освобождаването й.

— Най-малкото, ще й бъде гарантиран процес със съдебни заседатели. Не вярвам да я признаят за виновна. Но ако я признаят, вероятно ще бъде осъдена за срока, който вече е излежала.

След известно замисляне, той попита:

— Какво направи CNN, за да те вземе?

— Дадоха ми най-високата цена, която някога са давали. Какво можех да кажа? — тя мигаше невинно. — Мога да бъда купена.

В този момент й донесоха сандвича.

— Аманда Алън се обади — продължи тя. — Джордж показва признаци, които дават надежда на докторите. Тя е оптимистка. Много го обича и ще му прости всичко, ако той оживее.

— Това и очаквах от нея — каза той. — Как е Дейли?

— Сега му плащам сметката за хотел. Не иска да се върне в онази мрачна къща. И без това е тъжно, че умира. Не трябва да умира там. Освен това не мисля, че някой от нас би се върнал в нея, без да си спомни последните ужасни дни, които прекарахме там.

— Къде ще живее?

Тя си отчупи от кората на хляба.

— Намислила съм да си купя къща. Някъде в предградията. Със стая за „свекървата“, за Дейли. Застраховката, която ми изплатиха за къщата, е повече от добра и със заплатата, която съм договорила, ще мога да купя почти всичко, което искам. Мога да си взема куче, да му прави компания, когато не съм там. Мисля, че съм готова да обикна друго, въпреки че никой не може да измести Кронкайт от сърцето ми.

— Споделила ли си идеята с Дейли?

— Той изсумтя нещо от рода на „ставам за обект на милосърдие“, но ще пререши въпроса — каза тя и се усмихна.

Изяде четвърт от сандвича си и бутна настрана чинията.

— Мислех, че умираш от глад.

— Разбрах, че не съм гладна.

— Какво не е в ред, Бари?

— Нищо — каза тя нетърпеливо. След това додаде. — Не знам.

— Ти си там, където винаги си искала да бъдеш, на върха на професията, а всяка телевизионна мрежа да се бори да подпише договор с теб. Можеш сама да си определиш цената. Направи интервюто на века. Мислех, че ще те намеря натряскана с шампанско.

— И аз така си мислех, че ще направя — каза тя унило. — Но ще се учудиш колко депресиращо е да си човекът, отговорен за падането на президента.

— Ти не си отговорното лице, Дейвид сам си причини всичко.

— Прав си, разбира се. Тук горе — каза тя и се чукна по главата — аз знам, че си прав. Може би съм раздвоена заради Хауи. Той стана жертва, а не би трябвало. И се чувствам отчасти виновна.

— Спенс е виновен.

Тя въздъхна отчаяно.

— Предполагам, че това е нещо като съжаление със задна дата. След тежък труд родих бебето, но не съм сигурна дали го обичам още — отклони погледа си и каза: — Като говорим за това, Ванеса ми се обади днес следобед.

Грей я погледна въпросително.

— Благодари ми, че съм водила интервюто с Беки Стърджис толкова спокойно, когато бих могла да изстискам всичко от историята и да я направя доста по-пикантна — тя спря и помисли за момент. — Предполагам, че въздържаността ми показва, че съм вече зряла. Израснах много, струва ми се.

— Без всякакво съмнение.

— Както и да е. Ванеса се изнася от Белия дом тази нощ. Естествено, тя е потресена от историята с Беки Стърджис. Продължава да повтаря, че не може да разбере как нейният баща е могъл да участва в нещо толкова долно и престъпно — мои думи, не на Ванеса. Той не само е прикрил престъплението, но й е позволил да се омъжи за Дейвид. Той я е насърчавал. Тя се чувства предадена.

— Как стоят нещата с Клет? — попита Грей.

— Тя твърди, че никога няма да му прости.

— Той заслужава да бъде отхвърлен, но това ще го убие.

Бари кимна.

— Обещала е на Бил Янси пълно сътрудничество, когато започне разследването за смъртта на Робърт Ръштън. Сега, след като не се страхува за живота си, тя може да каже истината. Дейвид е убил детето, но идеята да се обяви за причина СВДС е на Спенс.

— Неговият почерк. Силата на Спенс се дължеше на това, че не усложняваше нещата.

— Ванеса била ли е влюбена в него?

— В Спенс? Не. Тя искаше от него онова, което е искала от всеки мъж — внимание и закрила. Но от злоба е накарала Дейвид да опита собствения си специалитет, защото го е направила с мъж, в чиято лоялност Дейвид изобщо не се е съмнявал. Но когато Спенс й обърна гръб, тя преживя много тежко отхвърлянето.

— И се обърна към теб?

— За приятелство.

Бари стана и обиколи неспокойно масичката.

— Не съм сигурна, че това е било всичко, което е търсела.

— Но това е всичко, което получи.

— Би могъл да ми кажеш.

— Нямаше нищо за казване.

— Точно това трябваше да ми кажеш.

— Не съм искал Ванеса и никога не съм я имал. Това е. Доволна ли си?

— Да. Толкова ли беше трудно?

Той сложи пръсти върху устните си, след това я загледа, докато тя отклони поглед.

— Какво? — попита го накрая.

— Мисля, че това, което наистина ти разваля настроението е, че не съм се заклел във вечна любов.

Тя се изсмя неестествено.

— Ти отново се ласкаеш. Лош навик, Бондюрент.

— Като теб, Бари — отвърна той спокойно. След това се присегна, хвана колана на халата й и бавно я притегли към себе си. — Къщата, която възнамеряваш да купиш, колко голяма ще бъде?

— Защо?

— Предложиха ми работа в Министерството на правосъдието. Нещо като свободна практика. Звучи интересно. Ще прекарвам доста време във Вашингтон и ще се нуждая от място, където да отседна.

— Разбирам — сърцето й се разтуптя. Апетитът й се върна. Всъщност беше гладна като вълк. — А какво ще стане с Рокет, Трамп и Док?

— Ще намеря човек да наглежда и тях, и мястото, докато ме няма. Ще разполагам с доста свободно време. Ще се връщам често в Уайоминг.

— Планирал си всичко.

— Напълно.

Той дръпна краищата на колана, отвори халата, плъзна ръцете си вътре и обхвана кръста й. Очите му я държаха като закована.

— Веднъж ти ми каза да не гледам през теб, сякаш не значиш нищо. Ти значиш, Бари. Изхвърли целия емоционален боклук, който са ти оставили родителите ти. Твоят баща е изневерявал не на някой друг, а на себе си. Ти значиш твърде, твърде много.

След това я дръпна върху коленете си, обви с ръка врата й, притисна я по-силно и я целуна, като вмъкна еротично езика си в устата й.

С пръсти поглади върховете на гърдите й и след това ги обви, докато тя го освобождаваше от неговите дрехи. Устните му целунаха единия връх, докато тя го поемаше в себе си.

Този път тя водеше. Откъде се беше научила така? С какво умение успя да му създаде такова огромно удоволствие? От какъв езически прародител бе наследила това тъмно познание?

Нищо в нейния опит не можеше да се сравни с начина, по който тялото й отговаряше на неговото, или на потребността й да му доставя удоволствие. Оргазмът му дойде секунди след нейния.

— Ще започнеш ли да викаш, както последния път?

— Само ако спреш.

— Няма да стане, по дяволите — изръмжа той. Хвана бедрата й и ги нагласи срещу себе си. Тя изохка от прекрасния натиск дълбоко в нея.

— Исках да кажа… освен, ако не ме спреш… ще викам.

Устата му обхвана нейната в нова целувка, която свърши на върха на едновременния им оргазъм. Той зарови лице между гърдите й. Меките й, накъсани въздишки оставяха еротични следи в тъмнината.

След това тя се отпусна върху гърдите му. Останаха така дълго време. След това се дръпна, махна влажната коса от лицето й, проследи линиите на лицето с длан и погали мокрите й устни.

Никога не беше проявявал толкова много нежност. Сълзи се появиха в очите й. Прошепна само една дума.

— Бондюрент.

— Знаеш ли — каза той, — самият ти глас ме възбужда. Става ми неудобно.

Тя се засмя меко, наведе се напред, за да захапе врата му.

— Значи, ще бъде точно ако кажа, че ме харесваш физически.

Когато не й отговори, тя се обърна, за да го погледне в очите. Той намигна, за да покаже, че не е улучила.

— Влюбен си в мен? — осмели се тя.

Той я погледна и сините очи потвърдиха отговора.

— Наистина? — прошепна тя.

— Не се вълнувай толкова. Никога няма да запомня рождения ти ден, или свети Валентин, или годишнините. Не съм от тези, които носят цветя и са винаги мили.

Тя сложи ръце на бузите му.

— Ще ми изневеряваш ли?

— Не — тонът му не оставяше и следа от съмнение. — Никога.

— Тогава нямам нужда от цветя и внимание.

— А от секс?

— От секс се нуждая.

По-късно лежаха напречно на широкото легло. Хладната и гладка кожа на корема й се опираше в неговия. Брадичката му почиваше до главата й, ръцете му я бяха обгърнали, а с едната държеше като собственик гърдата й. От време на време палецът му минаваше по нежния овал.

Тя се унасяше в сън. Изведнъж, точно преди да заспи, тя прошепна името му.

— Хммм?

— Искаш ли да чуеш нещо иронично? — той не каза нищо, но тя усети от неподвижността му, че я слуша. — Аз обичах баща си. Отчаяно.

Той прошепна меко в косата й.

— Знам.