Сандра Браун
Сензационно интервю (41)

Глава четиридесет и първа

Спуканата водопроводна тръба в склада на третия етаж на Тейбър Хауз предизвика желания ефект. Сестри и помощен персонал се струпаха начаса до вратата на протеклия килер. Чуваха се най-различни мнения. Една сестра каза, че е видяла техник в склада няколко минути преди да изригне гейзера, но не можаха да го открият, за да помогне за спирането на теча.

Бари не знаеше какви бяха намеренията на Грей, когато я остави на стълбището. Когато се върна няколко минути по-късно, гащеризонът и кепето ги нямаше и той отново беше с костюм и вратовръзка. Една водопроводна тръба внезапно се бе спукала. Не беше трудно да се досети какво беше правил.

— Хайде — беше всичко, което каза.

Тя го последва към третия етаж.

Заради бъркотията в южното крило никой не ги забеляза, когато тръгнаха към северното крило. Но щом завиха зад един ъгъл, видяха двама агенти от службата по охрана на пост пред стая 300.

Ето кога ще ни застрелят — помисли си Бари.

Но Грей беше невъзмутим.

— Добър вечер, джентълмени — произнесе той отсечено, вървейки право насреща им.

Те го познаха веднага.

— Мистър Бондюрент! — извика единият.

— Как сте? — Грей се усмихна мрачно.

— Мислех, че сте се оттеглили. Кога се…

— С удоволствие ще ви разкажа всичко по-късно. Но ние трябва да преместим незабавно мисис Мерит. В другото крило стана малка авария. Мисля, че не е сериозно. Само предпазна мярка. Президентът не иска да рискува.

Той вдигна ръка, като че ли за тишина и натисна с пръст портативния радиопредавател.

— Долу са готови — каза той. — Сестра? — посочи с кимане вратата на Бари.

— Да, сър — тя се плъзна покрай двамата агенти.

— Извинете, сър, но никой, освен доктор Алън…

С дясната си длан Грей му нанесе саблен удар в ларинкса. Още един светкавичен удар, и той падна. Другият се бе обърнал, за да задържи Бари. Грей го удари с карате удар по врата. Той също падна. Бари отвори вратата и я задържа, докато Грей ги завлече вътре.

Всичко стана за секунди. Грей бързо свали фалшивия си радиопредавател и затърси предавателя на някой от агентите.

Заслуша се за миг, след това се наведе и заговори в малкия микрофон, закачен под ревера на лежащия в безсъзнание агент.

— Някакво раздвижване в другото крило, това е всичко — той спря да се изкашля и почисти гърлото си. — Спукана водопроводна тръба.

Заслуша се отново.

— Не, тук всичко е под контрол.

Той изключи предавателя. На Бари каза:

— На покрива има още един агент.

— Няма ли да забележи промяната в гласа?

— Надявам се — не.

Грей бързо прехвърли радиопредавателя в собствения си джоб, за да се информира за действията на агента на покрива, след това залепи с лепенки устите на агентите и ги овърза с ръце и крака зад гърба с тръбички за кръвопреливане. Засега те бяха извън играта. Но колко време щеше да мине преди някой да забележи, че не са на поста си?

Бари отпъди тези мисли. Грей вече се беше приближил през слабо осветената стая към болничното легло, където Ванеса лежеше неподвижно. Отслабналото й тяло едва личеше под завивката.

Бари се приближи от другата страна на леглото.

— Мисис Мерит?

— Ванеса? Можеш ли да ни чуеш? — извика Грей по-силно, като побутна рамото й. — Ванеса?

Клепачите й трепнаха и се отвориха. Когато видя Грей, като че ли дъхът й спря за момент. — Ти дойде?

— Ще те измъкна оттук.

— Грей… — когато очите й се затвориха отново, тя се усмихваше слабо. Толкова беше упоена, че не трепна, когато той свали лепенката и измъкна катетъра от вената й.

Бари не се нуждаеше от много време, за да види, че Ванеса е сериозно болна. Очите й изглеждаха като тъмни кратери върху лицето. Устните й бяха безцветни. Грей я подхвана под коленете и раменете и я вдигна от леглото. Изглеждаше като дете в ръцете му.

— Бари — изкомандва той, — вземи пистолета.

Беше го оставил на леглото, когато вдигна Ванеса. Бари погледна към оръжието и се поколеба да го докосне. Дългият заглушител, монтиран върху дулото, го правеше да изглежда още по-заплашително. Оръжието й се стори тежко и неудобно.

— Внимавай — каза той. — Готов е за стрелба. Асансьорът за персонала е в края на коридора. Ще използваме него, за да стигнем до партера — той погледна към двамата лежащи в безсъзнание агенти. — Ако сте от верните — съжалявам — промърмори той. — Но ако сте хора на Спенс — пада ви се.

Когато тръгнаха към вратата, Бари попита:

— А скритите камери?

— Не съм забелязал никакви, а ти?

Тя поклати глава.

— А ако някой се опита да ни спре?

— Застреляй ги — каза той решително. После махна с ръка. — Провери коридора.

Тя отвори вратата и погледна навън. Коридорът беше празен, въпреки че зад далечния ъгъл се чуваха смях и приказки, сигурно около наводненото помещение. Очевидно отсъствието на агентите от охраната все още не бе забелязано.

— Чисто е — прошепна тя на Грей.

— Повикай асансьора.

Тя изтича по коридора и натисна бутона. Осветените цифри на таблото показваха, че той е на първия етаж.

Най-после асансьорът дойде празен. Влязоха в него с Ванеса.

Нищо не се случи.

Нищо — няколко безкрайни мига.

Накрая вратата се затвори и те започнаха да слизат.

Бари се загледа в процепа, където двете крила на вратата се срещат. Ами ако някой чакаше долу асансьора? Щеше ли да може да го убие?

Беше доволна, че куражът й не бе поставен на изпитание. Когато стигнаха партера, никой не чакаше. Тя излезе и провери коридора.

— Има цяла тълпа в общата стая — каза тя на Грей. Оттам долитаха разговори. — Сигурно имат почивка.

— Тръгни в другата посока — каза той. — Това не може да е единственият изход. Ще минем през друга врата и ще заобиколим.

— Забелязах френски прозорци в солариума.

Те затичаха по коридора, френските прозорци в солариума бяха затворени, но дръжките им се намираха от вътрешната страна. Тя се поколеба.

— Може да са свързани с охранителната система.

— Ще си опитаме късмета.

Тя завъртя дръжката и отвори прозореца. Изведнъж се разнесе оглушителен писък. Бари се обърна към посоката, откъдето дойде звука и автоматично стреля с пистолета.

Тропическа птица в бяла висока клетка издаваше оглушителни крясъци, куршумът бе попаднал в огромната бостънска папрат. Перата около врата на птицата се бяха изправили като яка, тя махаше шарените си криле и продължаваше да надава крясъци.

— Мръсница! — извика ядосано Бари.

Те излязоха от зданието, тичайки, въпреки че болничният персонал очевидно бе привикнал към изблиците на птицата. Придържайки се към тъмните части, те заобиколиха добре поддържаната градина и стигнаха до паркинга.

— Задръж — каза Грей.

Тя спря и се обърна. Дишаше тежко.

— Нещо в паркинга на служителите? — произнесе Грей в микрофона.

Другият агент от охраната! Бари почти го беше забравила.

Очите й автоматично се вдигнаха към покрива, но не видя нищо. Грей й направи знак да върви и тя се обърна и затича отново. Грей се носеше след нея, но тя го чу да казва с престорено учудване:

— Не, тя не е била обезпокоена — след това извика: — По дяволите! Той ни е разкрил, Бари.

Останалият път до фургона тя тича, без да се крие. Метнаха се от движение във фургона и положиха Ванеса на пейката покрай стената.

— Дръж се! — извика Грей. Секунди по-късно моторът беше запален. След още няколко секунди остра сирена наруши потъналите в тишина околности на Тейбър Хауз.

 

 

— Изключителен пай, Аманда. Благодаря.

Дейвид й се усмихна. Тя вдигна празната му чиния за десерт и я остави на таблата за сервиране.

— Благодаря, Дейвид. Радвам се, че ти хареса. Искаш ли още?

— Не, благодаря — той се потупа по колана. Всяка калория се отразява.

Без да се изсмее, тя го попита дали иска още кафе. Той прие и докато тя му сипваше повторно, той не спря да я наблюдава. След това тя се извини, взе със себе си таблата и ги остави сами с Джордж в приятната всекидневна.

— Аманда никога не ме е харесвала, нали? — попита Дейвид.

— Искаш ли нещо към кафето? — Джордж беше застанал до барчето с напитки и си наливаше солидно количество B&B в кафето.

— Не, благодаря.

Президентът се беше самопоканил тази вечер. Двамата синове на Джордж реагираха с очакваната възбуда. Президентът Мерит беше поискал да види домашните им и беше написал на всекиго бележка, която да занесат на училище на другия ден и да се похвалят на съучениците си.

След като ги отведе да спят, Аманда предложи да им сервира кафето във всекидневната. Държанието й граничеше с враждебност, но Дейвид бе свикнал с хладината й и не се учудваше.

Джордж се върна на дивана с чашата си. Едва тогава Дейвид забеляза, че ръцете на доктора трепереха така, че порцеланът потракваше.

— Защо толкова нерви, Джордж? Ако не те познавах, щях да си помисля, че имаш гузна съвест.

С отчаян шепот Джордж попита:

— Защо си тук тази вечер?

— Не съм ли добре дошъл в дома на един от най-близките си и скъпи приятели?

— Нямах това предвид.

— Радвам се да го чуя — Дейвид бавно разбърка кафето си. — Сега като сме сами, ще можем да поработим.

— Каквото и…

— Искам мнението ти за бюджета за здравеопазването, който отпуска Конгреса. Ценя мнението ти по въпроса.

Силно изненадан, Джордж заекна:

— Аз… аз съм запознат само с основните положения.

— Което ти дава база за мнение. Какво мислиш?

Когато телефонът иззвъня, Джордж буквално изхвърча от дивана, за да отговори.

— Ало! Доктор Алън е на телефона — от другия край говореха. — Да, тук е.

Той се обърна и протегна слушалката към Дейвид.

— Спешно е — прошепна.

— Пусни спикърфона.

Джордж му хвърли учуден поглед, но се подчини.

— Президентът слуша — каза Дейвид.

Говорещият го информира, че първата лейди е била взета от Тейбър Хауз.

— Какво искате да кажете с взета?

— Отвлечена, мистър президент. Отвлечена.

Дейвид бавно се изправи на крака.

— Какво? — извика той напрегнато.

Нещастният вестоносец повтори съобщението.

— Къде са от проклетата охрана? — излая той.

— Агентите са били обезвредени, мистър президент. Мисис Мерит е била изнесена от стаята и откарана с кола. Болничната охрана и личната й охрана направиха най-доброто, което можаха, но не успяха да спрат похитителите. Бариерата се счупила от връхлитането на колата и те изчезнали.

Високият разговор бе привлякъл Аманда от другия край на къщата. Дейвид забеляза, че тя не изглежда прекалено изненадана от новината.

— Някой пое ли отговорността? Терористична група?

— Грей Бондюрент и Бари Трейвис са били идентифицирани като извършители, мистър президент.

При тези думи Дейвид остана без дъх.

— Велики Боже! — той зарови пръсти в косата си. — Как е успял Бондюрент да я измъкне?

— Той се приближил смело към агентите от службата за охрана, които пазели стаята на мисис Мерит, сър, и заявил, че действа по ваше нареждане.

— Не е по мое нареждане — изкрещя Дейвид, побеснял от такова предположение. — Трябва да се отнасят с него както с всеки друг престъпник. Разбрано ли е?

— Абсолютно, мистър президент. Съобщихме на ФБР. Местните подкрепления на полицията вече откриха колата. Оставена е била на един паркинг на няколко мили от болницата. Нямаше никаква следа от първата лейди или нейните похитители. Явно са се прехвърлили на друга кола, сър.

— Връщам се незабавно в Белия дом. Можете да се свържете и с колата ми при нужда — каза Дейвид, вече посъвзел се.

— Да, мистър президент.

Когато разговорът приключи, Дейвид се обърна към Джордж.

— Как можа да допуснеш това да стане?

— Грешката не е моя! — извика докторът. — Аз дори не съм бил там. Трябва да има някакъв пробив в охраната.

— Това е най-малкото — извика Дейвид. — Изглежда, че всеки път, когато оставя Ванеса на твоите грижи, нещо ужасно се случва.

От прага на вратата Аманда се обади:

— Ако има някой виновен, това си ти, Дейвид.

— Аманда! — възкликна Джордж.

Дейвид изпита желание да я стисне за гърлото, но трябваше да признае смелостта й.

— Остави, Джордж — спря го той рязко. — Трябва незабавно да тръгна за Белия дом. Идваш ли с мен?

— Разбира се.

Те тръгнаха по пътеката, обградени от охрана, която очевидно бе алармирана във връзка със случая. Лимузината чакаше на завоя. Една кола отзад, една — пред лимузината, и четири моторизирани полицаи образуваха колоната.

Дейвид провери дали стъклото, което го отделя от шофьора, е вдигнато, след това се обърна към Джордж и се разсмя.

— Казах ти, че ще го направи. Не ти ли казах, че Грей е достатъчно благороден, достатъчно луд, за да режисира драматично спасяване?

Джордж Алън гледаше в пространството.

— Да, Дейвид. Така ми каза.

— Знаех, че той ще се опита да я измъкне оттам. И когато хората на Спенс съобщиха, че старият човек — Уелш — е бил използван за примамка тази нощ, предположих, че акцията им е започнала.

— Изглежда, че си точен във всички сметки.

— Ти изпълни ли твоята част, Джордж?

— Да. Точно преди да си тръгна тази вечер.

— И ще подейства?

— Ще подейства. Тя ще умре от токсичното ниво на литиума.

Това, разбира се, ще бъде изводът от аутопсията, но нито докторът, нито президентът биха били заподозрени, защото когато Ванеса е попаднала в ръцете на Грей Бондюрент и неговата съучастница Бари Трейвис, те са пили заедно кафе с пай. Трейвис и Бондюрент ще бъдат обвинени в отвличане и убийство.

Като неин интимен приятел, Грей би трябвало да знае, че лекарството на Ванеса трябва да се контролира внимателно.

Малка доза литиум и психическото й състояние не би могло да се контролира. По-голяма — може да причини припадък, кома или смърт, особено ако е комбиниран със седативите, давани й в болницата, за да й осигуряват покоя, от който се е нуждаела.

— Те ще искат да узнаят откъде Грей се е снабдил с лекарството — отбеляза Джордж.

— Човек с неговите възможности? — каза Дейвид, отхвърляйки го като проблем. — Един добър прокурор няма да се затрудни да убеди съдебните заседатели в находчивостта на Грей да унищожи всички улики.

— Не съм наясно с мотивите им — каза Джордж. — Ако са се наели с трудната задача да спасят Ванеса, защо ще я убиват?

Джордж проявяваше понякога такава недосетливост, че Дейвид се питаше как е успял да завърши медицинското си образование. Притежаваше и дразнещата склонност да усложнява всичко.

— Грей е отхвърленият от Ванеса любовник. Той показа на цялата страна, че е засегнат. В началото се задоволи да напусне Вашингтон и да ближе наранената си гордост в усамотение. Но са го измъчвали противоречиви чувства. Само смъртта на Ванеса е можела да му донесе удовлетворение.

— А Бари Трейвис?

— Тя е влюбена в Грей. Била е щастлива да елиминира съперницата си. След инцидента в Шинлин те се превръщат във врагове номер едно и номер две, на обществото. Обществеността ще е подготвена да повярва, че са способни на такова гадно престъпление.

Президентът облегна назад главата си и се усмихна.

— Такъв брилянтен план, Джордж. И толкова перфектен! Спенс винаги казваше, че е по-добре не да унищожаваш неприятелите си, а да ги оставиш сами да се унищожат. Лошо е, че не е тук да види това. Щеше да е очарован.