Сандра Браун
Сензационно интервю (37)

Глава тридесет и седма

Много преди да съмне Клет слезе долу, за да си налее чаша кафе. Всяка вечер преди лягане нагласяваше часовника на кафе машината.

Тази първа димяща чаша винаги възвръщаше скъпите спомени от момчешките години, преди да се бе научил как се пише политика или дори какво означава тази дума, преди да разбере, че някои хора поставят амбицията и алчността над честта. Преди да се превърне в един от тези хора. Неговият баща беше висок, силен, тих човек, за когото да извършиш едно престъпление, за да прикриеш друго, бе немислимо. Имаше само третокласно образование, но лесно се ориентираше в различни ситуации. Не се палеше лесно, но бързо се спускаше да защити правдата.

Беше служил при генерал Патън в Германия. Там беше убит и погребан. Но преди войната бе живял и работил като каубой в едно ранчо с говеда в южен Тексас. Понякога през пролетта позволяваше на малкия Клет да язди заедно с него и другите каубои.

Най-опасните животни тогава бяха гърмящите змии, копете — призраци и побеснелите бикове. Дните на седлото бяха дълги, тежки и прашни. Нощите — обсипани със звезди. Всяка сутрин призори, преди да е започнал работният ден, каубоите се събираха около лагерния огън и изпиваха по чаша горещо, силно кафе.

След войната овдовялата му майка се премести с него в Мисисипи при семейството си. Клет прекара остатъка от детството и младостта си далеч от ранчото с говедата, но и шейсет години по-късно той все още си спомняше смесената миризма на печено свинско, тор, кожа и свитите саморъчно цигари на баща си, когато закусваше под небето. Нямаше кафе с по-отвратителен вкус като онова лагерно кафе.

Но никое оттогава насам не му се бе струвало по-вкусно.

Клет обичаше онези сутрини. Обичал бе и баща си. Спомняше си колко радостен беше да язди до него и как другите мъже, независимо от грубия си говор, се обръщаха към баща му със заслужено уважение. Колко горд бе Клет — момчето да бъде син на баща си.

Тази сутрин, както и всички останали, Клет избягваше да мисли дали неговият баща би бил горд с него.

Той светна в кухнята.

Грей Бондюрент седеше на кухненската маса. Беше си сипал сам чаша кафе.

— Добро утро. Клет.

Гласът му бе абсолютно спокоен. Отпуснатата му стойка не говореше за конфронтация. Но Клет знаеше, че за Грей Бондюрент предателството беше най-страшното престъпление. А Бондюрент беше опасен човек.

Клет се питаше дали спомените за баща му, за лагерните огньове, за събирането на добитъка, не са предвестници на скорошна смърт от ръцете на човек, когото бе оскърбил несправедливо. Засрами се от страха, който го обзе.

Разбира се, той не позволи на чувството да се прояви, докато си наливаше кафе и сядаше на масата срещу неканения гост. Би било губене на време да пита Бондюрент как е влязъл. Сложната алармена система беше включена, но тя не би била пречка за разузнавач.

Клет издържа студения, неумолим поглед на Бондюрент и отпи глътка кафе.

— Предполагам, че да кажа съжалявам, е безсмислено.

— Горе-долу. Спри тази работа, Клет.

— Не мога. Стигна твърде далеч. Извън властта ми е.

— Глупости. Ти започна. Ти можеш да я спреш. Или всичките ти хвалби за властта, която имаш, са били въздух под налягане?

Бондюрент беше достоен противник. Не можеше да бъде залъган с думи. Клет реши да действа направо.

— Какво искаш?

— Искам да намеря Ванеса и да ти я върна. Но няма да мога, ако ФБР ми диша във врата.

— Ванеса не е вече в опасност.

— Вярваш ли?

— Тя е в Тейбър Хауз.

— Знам къде е.

Клет се чудеше как Бондюрент е успял да се добере до тази информация, но знаеше, че няма смисъл да пита.

— Снощи говорих с Декс Леополд. Той е главният администратор там сега. Дадох му да разбере, че е по-добре да ми я върне жива и здрава.

Бондюрент изсумтя презрително, след това се наведе през масата.

— Повярва ли на всичко, което ти казахме Бари и аз за бременността на Ванеса и тъй наречената СВДС?

Клет запази мълчание като истински политик, какъвто беше.

— Ако мислиш, че има някаква истина в онова, което ти казахме, надяваш ли се Дейвид да изостави намеренията си? Ти го познаваш по-добре от всеки друг, Клет, какво мислиш? Ако той наистина е удушил детето, смяташ ли, че ще я остави жива, за да разкаже за това?

Клет мълчеше. Когато заговори, гласът му бе груб.

— Какво искаш?

— Свобода на действие, без да се страхувам, че ще ме арестуват. Не ме интересува как ще го направиш, но трябва да ме откачиш от ФБР.

— Какво предлагаш да…

— Това не ми го пробутвай на мен. Ще измислиш нещо и то трябва да е убедително. Кажи им, че си бил скандално неразбран, изопачен, измамен. Измисли нещо, но да бъде за вярване. Махни ги от гърба ми. В замяна ще получиш Ванеса.

— Ще си я върна във всеки случай.

— Въпросът е дали ще бъде жива.

— Дейвид няма да посмее да стигне толкова далеч. И него съм предупредил.

— Това е още по-голяма причина да действаме бързо.

— Ще следвам моята тактика, благодаря ти.

— Добре, карай по твоя път. Но има още нещо, което трябва да знаеш. Спенс не е изчезнал мистериозно. Той е жив и здрав — във Вашингтон.

— Върви по дяволите! Мислех, че си го убил.

— Е, не съм го убил, въпреки че може би ще съжалявам за това. Той се е върнал. Познах го по почерка. Мислиш ли, че той и Дейвид ще позволят момчетата от ФБР да ме разпитват? Никога. Те ще се опитат да ме убият.

— Значи ти се пазариш за собствената си кожа, а не за Ванеса?

От тази реплика в очите на Клет блесна гневна искра, но той запази спокойствие.

— Спенс няма да остане дълго зад кадър. Той ще се материализира. Когато това стане, пресата ще се разшуми и ще се посмее за твоя сметка. Ще изглеждаш като смахнат, стар глупак, предизвикал фалшива тревога. Янси и ФБР веднага ще обявят, че ти си ги въвлякъл в този фарс.

След това кой ще ти повярва, когато обвиниш Дейвид за нещастията, които се случват на Ванеса? Никой. Ще бъдеш зачеркнат като халюциниращ, изкуфял старец. Дейвид ще спечели по всички линии.

— Лъжеш — Бондюрент не се унижи да отрича обвинението, просто погледна Клет със студените си сини очи. — Казах на Дейвид снощи защо се обадих на Янси и пуснах разследване. Ако Спенс беше още жив, той щеше да ми каже.

— Дали? Или се е преструвал? — Бондюрент се наведе леко напред отново. — Какъвто си предпазлив, Клет, сигурен съм, че си измислил страхотен план за унищожаването на Дейвид заради убийството на внука ти, но той изисква време, а времето е нещо, с което не разполагаме.

Говореше логично, но Клет не беше готов да се съгласи.

— Какво ще стане, ако не направя това, което искаш?

— Тогава на добър час. Ти действаш за своя сметка.

— Аз правя неща за моя сметка от твърде дълго време. Имам добър опит.

— Тогава защо Ванеса не е тук, с теб, а е затворена в някаква болница, без връзка със света, под наблюдението и грижите на вярното кученце на Дейвид, Джордж Алън?

Въпросът беше добър. Клет нямаше отговор. Все още обаче за него бе трудно да се предаде. Отстъплението не беше в природата му.

— Ти блъфираш. Искаш безопасното връщане на Ванеса колкото и аз искам. С или без моята намеса, ти ще се пребориш с ФБР и който и да е друг и ще нападнеш замъка, за да я спасиш.

— Може би веднъж. Не повече.

— Имаш друго момиче, а? Бари Трейвис?

Клет не очакваше, че ще се хване на тази стръв, както и стана.

— В много отношения Ванеса е очарователна жена. Но тя е егоистка.

— Слушай драги — каза Клет, като заклати показалеца си в лицето на Бондюрент, — не желая ти или някой друг да критикува дъщеря ми.

Без да му обръща внимание, Бондюрент продължи:

— Тя отрано се е научила да пази задника си и е имала прекалено добър учител в твое лице. Ванеса винаги мисли най-напред за себе си. Това пролича особено, когато се отказах от поста си в Белия дом. Тя ме остави да понеса товара на клюките за нас, никога не каза дума в моя защита, никога не се застъпи за мен пред Дейвид.

— Тогава защо сега предлагаш да й помогнеш?

— Патриотизъм?

Клет изсумтя.

— Самоизтъкване е по-подходящо. Ти си герой. Да спасиш първата лейди е неудържимо предизвикателство.

— Няма нищо романтично в това, Клет. Умряло е невинно дете. Не трябва ли убиецът да бъде наказан? Искам също така да приключа с близостта си с президентския екип на Дейвид. Искам да приключа веднъж завинаги, а това никога няма да стане, ако неговата администрация не падне и не се извадят на показ срамните й части. А това, че не съм привързан към Ванеса не означава, че тя заслужава да умре.

— Свети Грей — възкликна Клет иронично.

Бондюрент се изправи на крака, с което показа, че е направил пазарлъка, за който бе дошъл. Изглеждаше необикновено силен, застанал от другата страна на масата. Клет несъзнателно се сравни с него. Силата на по-младия здрав и стегнат мъж го накара да се усети стар, размекнат и слаб.

— Какво ще е решението, Клет? Да се заема ли с освобождаването й?

— Ще помисля.

— Не е достатъчно. Позвъни на Бил Янси — сега — или изчезвам и животът на Ванеса остава само в твоите ръце. Ти си лош и хитър, може да успееш да събориш Дейвид и да останеш жив. Тя — не.

Клет никога не се предаваше. Никога. Но знаеше от времето, когато играеше футбол, кога е по-благоразумно да паднеш назад и да ритнеш.

 

 

Тя тръгна от пресния гроб и се насочи към колата, когато двама мъже закрачиха от двете й страни.

— Мис Трейвис?

— Да?

Показаха й значките си на ФБР.

— Искаме да ви зададем няколко въпроса.

— Сега? — попита тя недоверчиво. — Ако случайно не сте забелязали, това е погребение.

— Забелязахме — каза единият. — Съжаляваме за мистър Фрип. Не можахме да ви открием и за това предположихме, че ще бъдете тук.

— Нечувствителността ви е непростима — каза тя.

Много малко хора бяха присъствали на кратката черковна служба на погребението на Хауи Фрип, което беше като тъжен коментар на целия му живот. Главната част от присъстващите бяха колеги от WVUE, повечето от които бяха използвали погребението, за да спечелят още един час обедна почивка. На бъбриви групички те бързаха към колите си, изпълнили моралното си задължение, сега се чувстваха свободни и приятно в компанията на колегите си.

Сълзите на Бари не бяха преструвка. Тя истински тъгуваше не само за ужасния начин, по който умря Хауи, но защото нямаше да има изкупление за престъплението и защото никой в действителност не го интересуваше.

Един от агентите я побутна, за да я накара да му обърне внимание.

— Въпреки, че това не е подходящо време, мис Трейвис, ние все пак бихме желали да говорим с вас.

— След като сте ме оградили от двете страни, какъв избор имам? Но нали нямате нищо против, ако се отдалечим малко от гроба?

— Изобщо не.

Когато стигнаха до колата й, тя изтри още веднъж очите си и се обърна към тях.

— Казах на полицията всичко, което знаех за убийството на Фрип. Те ме разпитаха на самото местопроизшествие.

— Ние не сме за това тук — каза един от агентите.

— Не? — каза тя, като демонстрира изненада и почуда. — Тогава за какво?

— Грей Бондюрент.

— О, за него ли — произнесе тя с посърнал глас. Скръсти ръце на гърдите си и зае отегчено раздразнена поза. — Какво желаят да узнаят джентълмените за някогашния национален герой?

— Като начало — къде е той?

— Не знам. Не искам да знам. Гадняр е!

Агентите размениха поглед.

— По наше сведение, мис Трейвис, вие двамата сте прекарвали доста време заедно — каза единият.

— Това е вярно, но по-точно — прекарвахме. До вчера, когато той се оказа един от най-търсените за престъпление в Съединените щати. Като че ли си нямам достатъчно проблеми — каза тя, като въртеше многозначително очи. — Първо гръмна къщата ми и уби кучето ми. След това ме замеси в скандала със сенатор Армбръстър. Този инцидент ми коства работата.

Е, имаше и малък роман, добре де, знаете — каза тя скромно. — Хванах се нещо с този мъж. Но коя жена не би била привлечена от него? Той е национален герой, за Бога. И много секси. Тези очи, които… — тя потрепери.

Както и да е, карахме много добре, когато вчера се появи снимката му по новините. Щях да умра от страх. Казах му да изчезва и той си отиде — тя въздъхна със съжаление. — Трябваше да знам, че е твърде хубаво, за да трае дълго.

— Кога го видяхте за последен път?

— Както казах — вчера.

— По кое време?

— Хм, да помисля. Някъде следобед.

— Не можете ли по-точно?

— Не. След като видях съобщението по новините, не съм гледала часа.

— Какво правихте?

Тя му хвърли многозначителен поглед.

— Разбирам. Имали сте… среща?

Тя се изкикоти.

— Колко старомодно казано.

— Къде стана това?

— Някакъв мотел. Не си спомням името.

— Района?

— Беше някъде по шосето — това си спомням. Въобще не внимавах къде отиваме.

— Нямате ли представа в каква част на града сте били?

Тя наведе глава, захапала със зъби долната си устна и загледа отчаяно.

— Аз… ъ… Господи, толкова е притеснително. Грей, мистър Бондюрент, караше колата, разбирате ли. И аз… ох! Трябва ли да ви казвам, че по пътя за този мотел аз всъщност не седях изправена на седалката и че главата ми се намираше под таблото на колата?

Агентите размениха отново поглед. Веждите им се бяха вдигнали почти до основата на косите им.

— Не съм сигурна, че мотелът е имал име — продължи тя. — Той избра мястото. Между нас казано, беше долнопробен. Познавате този вид места. Стаите се наемат на час. Чистите чаршафи не са задължителни. И отгоре на всичко ченгетата да те търсят за разпит… Ох, извинявайте, момчета. Не исках да ви обидя. Във всеки случай Бондюрент минаваше евтино. На първата ни среща ме заведе в една градинка. Можете ли да си представите? Ако не беше толкова добър в леглото и с тези сини очи и тъй нататък, щях да приключа още там.

Един от агентите се покашля.

— Говорил ли е мистър Бондюрент някога за Спенсър Мартин?

— Разбира се. През цялото време. Те са били приятели.

— Каза ли нещо за мистър Мартин, че е ходил в Уайоминг да го види.

— Да. Мисля, че съм била там само ден или два преди мистър Мартин. Аз ходих там, като мислех, че ще направя нещо от Бондюрент, нещо от рода на „какво става сега с него“. Но ние просто бяхме като ударени от гръм, разбирате, нали? Той ме последва обратно във Вашингтон. И преди да успея да направя предаването за него, ме уволниха. Сега откривам, че той може да е по-опасен, отколкото съм си мислила.

— Мислила сте го за опасен?

Тя се усмихна като ангел на агента.

— За либидото ми.

— Ох.

— Изразявал ли е някога някаква враждебност спрямо мистър Мартин или президента?

— Не. Всъщност той се видя скоро с президента — тя намигна. — Но обзалагам, се момчета, че вие вече знаете за това, нали?

— От вчерашния следобед не знаете нищо за Бондюрент?

— Не. Съжалявам. Мога ли сега да вървя? — тя тръгна към вратата на колата си. — Освен това няма какво повече да ви кажа. Да си имаш работа с мистър Бондюрент дори в ограничен периметър е един от няколкото лоши избора, които направих напоследък. Сигурна съм, че сте запознати с някои от най-шумните ми провали. А този желая да забравя. Колкото по-бързо, толкова по-добре.

— Ако го чуете…

— Няма. Когато му казах да хваща пътя, той започна да се хвали. Нали знаете, „как смееш да ме напускаш, аз съм най-надареният…“.

— Ако все пак той влезе в контакт с вас, моля, обадете се.

— Сигурно ще се обадя — тя взе картата, която й подаваше агента и я сложи в чантата си. — Не искам да имам неприятности заради него. Ако той се свърже с мен, бъдете сигурни, че ще ви се обадя.

Те й благодариха за отделеното време и се върнаха към своя седан. Бари ги гледаше как се отдалечават, без да изпитва чувство на неприязън. Тези двамата бяха от добрите. Вършеха си работата, както им е било наредено от началниците.

 

 

Не така се държеше екипът, който наблюдаваше квартала на Дейли. Още не бяха щурмували къщата, за да търсят Грей, което потвърждаваше подозрението им, че тези. „агенти“ принадлежат към личната армия на Мерит вътре във ФБР и командвана от Спенс Мартин, които не желаеха Грей да бъде хванат и разпитван.

По всяко време президентът и неговият съветник можеха да изкомандват мъжете да атакуват и да елиминират тази досадна банда от саботьори, живеещи в къщата на Дейли. Защо не го правеха още?

Това беше въпрос, който тормозеше всички. Грей мислеше, че не предприемаха нищо, защото имат нещо по-значително предвид, по-широко обхватна схема, в която той, Бари и Дейли сами да влязат в капана.

Страхуваше се, че ще излезе прав.