Сандра Браун
Сензационно интервю (24)

Глава двадесет и четвърта

— Суха си като житно стъбло през август.

Дейвид се опитваше, но въпреки неприятното усещане, Ванеса не протестираше. Удоволствие й доставяха напразните опити да проникне в нея.

— Всичките ми сокове свършиха, Дейвид. Ти ги пресуши.

— Не, използвала си ги, за да смазваш Бондюрент.

Той пъхна ръка между телата им и си помогна да влезе. Тя прехапа устни, за да не извика и да му създаде удоволствие, че я е наранил. Тази пародия на любов не беше дори секс. Беше демонстрация на надмощие. Трябваше да я убеди във върховния си авторитет.

Обидите му вече бяха загубили онова въздействие, което имаха някога. Повторенията бяха отслабили ефекта им.

След още една серия вулгарности, той стигна до оргазъм. Когато се отдели от нея, самодоволно се смееше.

— Преди да се поздравяваш, Дейвид, не забравяй, че не носиш живот в себе си. — Тя измъкна кърпичка от кутията на нощното шкафче и избърса течността между бедрата си. — Ти си стерилен, нали помниш?

— Млъкни.

— Дори да знаех за тайната ти вазектомия, сигурно щях да си взема любовник, просто за да усетя как се прави любов с мъж, който може да създаде живот.

— Ако кажеш това още веднъж, аз ще…

— Какво ще направиш, Дейвид?

— Не мисля, че искаш да знаеш.

— Заплашваш ли ме? Или искаш заплахи? Добре. Какво да кажем за нощта, в която умря Робърт Ръштън?

— Защо продължаваш да ровиш, Ванеса? И за двама ни е по-добре да погребем случая, както погребахме детето.

Тя стана от леглото и се изправи с лице към него. Без дрехи, физическите последици от скорошните й мъчения бяха ужасна гледка. Беше изгубила много от теглото си. Тазовите кости гротескно стърчаха от вдлъбнатия корем. Кожата й бе загубила еластичността си и висеше отпусната там, където по-рано е имало хармонично развити мускули.

В друг случай тя би била извън себе си заради грозните промени в тялото й. Но сега не обръщаше внимание на нищо, освен на разяждащата я ненавист към мъжа, който лежеше по гръб в леглото.

Беше почти в безсъзнание, когато я транспортираха от Хайпойнт във Вашингтон, А тази сутрин — опъната като струна. Играеха си с опиатите. Това вършеше Джордж за Дейвид. Играеше си с медикаментите й като я държеше ту добре, ту зле, според поръчката на мъжа й. Колко дълго би издържал организмът й?

Сега по-стабилна и в състояние да разсъждава ясно върху ситуацията, тя не бе сигурна дали предпочита да е в будно състояние. Сблъскваше се с шокиращата действителност — по-точно, с ненадейната смърт на сестра Гастон, която беше спряла плановете на Дейвид за нея.

Тя издържа пресконференцията като добре обучен политик, каквато всъщност беше. Застанала между мъжа си и баща си, с лице към светлините, камерите и микрофоните, които откакто се помнеше, бяха част от живота й, тя се питаше дали някой от гледащите можеше да разбере ужаса, който я бе обхванал. И дали някой бе забелязал бижутата, които носеше. По-точно дали някой бе забелязал бижуто, което не носеше.

Дейвид не бе забелязал. Окуражена от този малък успех, тя каза:

— Мислиш, че всеки ти вярва, че малкият Робърт е умрял от СВДС.

— Което е за предпочитане пред истината за него, нали? Нима ти не предпочиташ всеки да повярва в лъжата? Ти харесваш ролята на първа лейди. Какво би се случило с теб, ако светът научи истината?

— Ти не мислиш какво би се случило с мен — каза тя презрително. — Мислиш какво би се случило с теб. За да се подсигуриш, че истината никога няма да излезе на бял свят, доктор Алън е на път да ме убие с лекарства, нали?

— Халюцинираш, Ванеса.

— Не, тази нощ виждам нещата ужасяващо ясно — тя се разсмя нерадостно. — Много лошо, Дейвид. Ти не успя. Ти не успя. Аз съм все още тук. По-слаба, може би, но с твърдото намерение да направя животът ти истински ад, точно както ти направи моя.

— Да, всеки може да види какъв ад е животът ти — той седна и се огледа в луксозната обстановка. — Ти живееш в най-престижната къща. Омъжена си за най-важният човек на света. Толкова хора се грижат за всяка твоя прищявка. Ти дори не знаеш имената на хората, които правят живота ти толкова удобен и безпроблемен.

Модни дизайнери се редят на опашка, за да те помолят да им разрешиш да те облекат. Ти пътуваш със самолет номер едно и имаш достъп до няколко яхти. Цяла флота от лимузини е на твое разположение. Цялата нация и половината от останалия свят те обожава — той протегна ръка да я погали по бедрото. — Никак не е чудно, че се чувстваш толкова нещастна, Ванеса.

Тя го перна през ръката.

— Защо не ми разби сърцето преди години, Дейвид? Когато бях млада и безпомощно влюбена, защо тогава не унищожи любовта ми и да приключиш с мен?

— Защото ми беше забавно да бъда чудовището в приказния ти живот. Мислиш, че си нещастна, Ванеса, но не знаеш какво е нещастие. Нещастие е да си беден и да не можеш да направиш нищо, за да промениш бедността. Нещастие е да живееш с двама вонящи пияници, които не крият, че те презират, само защото си се родил и те бият за удоволствие.

Ти си се родила богата. Всяко, проклето нещо, което си поискала някога, ти е било поднасяно на сребърен поднос. Никога не ти се е налагало да се молиш, или да пестиш, или дори да желаеш едно нещо през целия си живот.

— За това ли ме наказваш? — извика тя, без да може да повярва. — Защото като дете съм имала по-големи възможности от теб?

— Не — каза той равнодушно — наказвам те, защото си разтвори краката за човек, на когото вярвах и наричах приятел. — Тая — посочи той към бедрата й — го накара да ме предаде — гласът му се бе повишил и в него звучеше ярост:

— Ти първи ме предаде — изкрещя тя. — С дузина други жени. Може би стотици. Един Господ знае броя им — ръцете й се свиха в юмруци от мъка и отчаяние. — Аз те боготворях, Дейвид. Бях на шестнайсет, когато ти бе привлечен в кампанията на татко. Не можех да чакам да порасна, за да мога да се омъжа за теб. Винаги съм те обичала. Единствената причина да наруша брачните клетви беше да те нараня.

Въпреки другите жени исках нашия брак да продължи. Дори след като научих за вазектомията и разбрах, че бебето не е твое, аз исках да започнем отново на чисто. Исках да сме влюбени отново.

Дейвид започна да се смее, поклащайки глава тъжно и снизходително.

— Ванеса, никога не съм те обичал. Наистина ли си мислиш, че ако името ти беше каквото и да е друго, а не Армбръстър, щях да се прикова за цял живот към една глупава, празноглава и болнава кучка като теб?

Тя пое дъх и след това се разрида. Питаше се как е могла изобщо да се излъже до такава степен, виждайки студената му, непоклатима безсърдечност. Какъв невероятен талант притежава да очарова хората — нея, баща й, нацията от гласоподаватели.

— Ти си зъл — каза тя.

— А ти си луда. Всеки, който те познава, го знае — той я блъсна настрана, когато стана от леглото и посегна към халата си.

Ванеса се хвана за гърба на един стол.

— Аз не съм толкова глупава и празноглава, колкото изглежда си мислиш. Няма да те оставя да се измъкнеш. Ти се опита да ме убиеш.

— Внимавай, Ванеса — каза той меко. — Да заплашваш президента на Съединените щати е сериозно престъпление.

— Не ме е грижа какво ще ми направят. Аз ще те разсипя.

— Така ли?

Когато той тръгна към нея, тя едва се сдържа да не трепне от страх, но не отстъпи.

Докато не я удари през лицето с опакото на ръката си.

Тя политна към стената и се хвана за челюстта, която сякаш се разпадна под кожата.

— Никога не ме заплашвай отново, Ванеса. Няма да направиш нищо. Ще продължиш да бъдеш баналното, послушно нищожество, каквото винаги си била, първо за баща си, после за мен.

И като стана дума за Клет, не си въобразявай, че можеш да ме унищожиш, без да повлечеш и него надолу. Участвал е във всяка мръсна операция във Вашингтон от времето на администрацията на Джонсън. Не можеш да провалиш мен, без да съсипеш милото татенце.

Така че обади се на всички проклети репортери, и намекни за вълненията в Белия дом, но се приготви да видиш и края на Клет Армбръстър.

Той закрачи към вратата, но оттам нанесе последния си удар:

— Някога имаше хубавичък задник. Сега нямаш дори него.

 

 

Той тръгна бързо по коридорите към своята спалня, като кимаше разсеяно на агентите от охраната, които му пожелаваха лека нощ. И макар че беше спечелил рунда с Ванеса, — а спорът не беше приключил — той излезе от там ядосан. Проблемът какво да се прави с нея оставаше нерешен.

Проклетата сестра!

Леглото му беше оправено за през нощта. Нощната лампа светеше слабо. Стаята изглеждаше уютна и привлекателна. Той си помисли да извика една от своите редовни посетителки — синдикална журналистка, яростна защитница на женските права в печата. Тя мислеше, че като се промъква тайно в Белия дом върши нещо много опасно и обикновено го възнаграждаваше добре за вълненията си. Но цивренето на Ванеса унищожи желанието му. А това още повече го разяри.

Той си наля чаша вода, добави малко уиски и занесе чашата в банята. Изми си зъбите, изплакна ги и се изплю в умивалника. Тъкмо посягаше към силно разреденото уиски, и забеляза в огледалото движение зад гърба си.

Когато се обърна, чашата се изплъзна от ръцете му и стана на парчета на пода. Хвана се за гърдите и политна към мивката.

— Мистър президент! Да не си видял призрак!

— Исусе… — Дейвид приседна на шкафчето. Трепереше. — Мислех, че си умрял.

Спенсър Мартин се бе облегнал нехайно на касата на вратата. Видът му бе ужасен. Бе небръснат и изглеждаше като че ли не се беше къпал от седмици.

Като се съвзе от първоначалния шок, Дейвид извика:

— Къде, по дяволите, се ската? Изглеждаш като парцал. И миришеш.

— Преди да уредя бягството си, трябваше да лежа няколко дни.

— Бягство — откъде?

— Мисля, че първите заселници са наричали това място изба. Беше просто една дупка в земята — под плевника на твоя и моя приятел — Грей Бондюрент. — Спенс подсвирна. — Можеш ли да си представиш? Този гадняр се опита да ме застреля.

Дейвид слушаше Спенс да описва как двамата са закусили.

— Той призна, че Бари Трейвис е била при него, но очевидно ме е подозирал от самото начало. Стреля, преди аз да успея — устните му се свиха в тънка, горчива линия. — Ще съжалява, че не ме е убил, когато шансът е бил в ръцете му. А може би не е целял да ме убие?

— Какво се случи след това?

— Превърза раненото ми рамо, съблече ме гол, върза ръцете и краката ми към тялото като на гъска и ме пъхна в избата. Ръцете ми бяха стегнати, но можех да стигам до храната и водата с уста. Ако ги разпределях добре, щяха да стигнат за две-три седмици. Точно преди да затвори капака — врата, той ми напомни, че имам изключителен опит в оцеляването. „Така че оцелявай, копеле такова“.

Мястото беше около 8 квадратни стъпки. Таванът — на около четири инча над главата ми. А между тавана и пода на плевника имаше една стъпка пръст. Разбира се, не знаех за това, докато не излязох оттам.

— А капакът?

— Дървен. Но беше кръстосал два стоманени пръта върху него. Предполагам, че са останали от строежа на къщата.

— Аз изпратих човек там.

— Някой от моите? — когато Дейвид кимна, Спенс продължи. — Тогава той е некадърник. Трябваше да провери всеки квадратен инч на това място.

— Как излезе?

— Нека ти спестя сега подробностите. Има време — ще ти разкажа всичко.

— Той е тук, знаеш ли?

— Предполагах.

Дейвид разказа на Спенс за посещението на Грей Бондюрент, след това го въведе в събитията, станали по време на отсъствието му.

— Проклет късмет — изруга той по повод смъртта на Хейне Гастон. — Джордж постепенно увеличаваше дозата литиум на Ванеса, но записваше онова, което би трябвало да й се дава. Когато е поръчал по-силен седатив, сестрата се възпротивила. Той се опитал насила да я изгони. Тя получила силен инфаркт и умряла. След това любимата ти репортерка и моят…

— Знам — прекъсна го Спенс. — Прочетох статията в Поуст и не можех да повярвам, че още е жива. Никой не би могъл да се спаси от такава експлозия, Дейвид.

— Кучето й влязло в къщата преди нея.

— Да не говорим повече за късмет.

— След случая в Шинлин, Клет се е заел с нея. Тя бе унизена публично и професионално е съсипана. Да се надяваме, че е научила урока си.

— Да се надяваме, но май трудничко схваща…

— Прав си — Дейвид кимна тържествено. — А за Грей?

— Засега мисля завръщането ми да бъде наша тайна, нали?

— Но сигурно са те видели да влизаш тази вечер.

— Ще кажа на охраната, че запазването в тайна на завръщането ми е въпрос от национално значение за сигурността на страната. Моите хора ще пуснат слуха, че е имало заплахи за живота на първата лейди — нещо от този сорт.

— Добре. Става.

Спенс го погледна.

— Значи ти все още държиш?

Дейвид, мислейки за съвсем прясната сцена с Ванеса, каза:

— Повече от всякога. Бях с нея тази нощ. Тя все още е обзета от мисълта за смъртта на бебето. Проблемът си остава.

Спенс, загледан право в собственото си отражение в огледалото над мивката, каза:

— Тогава ни чака много работа.

— Най-напред най-важното — Дейвид се, изправи. — Не мога да ти кажа колко много ми липсваше. Сега, за Бога, вземи си баня.