Сандра Браун
Сензационно интервю (21)

Глава двадесет и първа

Телефонът на Клет Армбръстър иззвъня и го събуди от дълбок сън. Той се обърна и погледна часовника на нощната масичка.

— По дяволите — позвъняване в този час предвещаваше нещо извънредно спешно. — Да?

— Сенатор Армбръстър?

В очакване на припрения говор на някой от помощниците си, той не бе подготвен за мекия, дрезгав женски глас, подходящ повече за секс, отколкото за съобщаване на лоши вести. Изпадна в паника. Доста време беше минало, откакто се бе отказал от услугите на професионалистки, но първата мисъл, която мина през главата му беше, че някоя от бившите му приятелки е била принудена да съобщи всичките си бивши клиенти заради страшния вирус.

— Кой е?

— Бари Трейвис. Приятелка на Ванеса. Репортерка.

Сенаторът гневно изрита завивките, свали тежките си крака от леглото и седна. Бари Трейвис да се нарича приятелка на Ванеса беше наистина прекалено. Още по-прекалено беше от нейна страна да се нарича репортерка. Изобщо не можеше да си представи защо Ванеса й беше дала последното си интервю.

— Какво искате?

— Трябва да говоря с вас. Става въпрос за Ванеса.

— Знаете ли кое време е? Как открихте частния ми номер, между другото? От канцеларията ми не ви ли казаха, че няма да обсъждам дъщеря си с представители на пресата?

— Това не е такова обаждане, сър.

— С кого си мислите, че си имате работа? Лека нощ.

— Сенаторе! Моля, не затваряйте.

Тревогата в гласа й го накара да преосмисли намерението си. Той взе безжичния телефон със себе си в тоалетната, изправи се над клозета и се облекчи.

— Какво има? Друга експлозия ли?

— Трябва да ви видя спешно.

— За какво?

— Не мога да ви кажа, докато не се срещнем.

Той се изсмя и дръпна водата на казанчето.

— Трудно се издържа в очакване на неизвестното.

— Уверявам ви, сенатор Армбръстър, че това не е журналистически трик, нито нещо смешно, което да се отхвърли с лекота. Ще се срещнете ли с мен?

Той се почеса по главата.

— Ох, Исусе! Сигурно ще съжалявам, но се обади в канцеларията ми утре и си запиши час.

— Вие не разбирате. Необходимо е да ви видя веднага. В момента.

— В момента? Посред нощ — по дяволите!

— Моля ви. Аз съм във вагон-ресторантчето в Шинлин, на ъгъла на Линкълн стрийт и Пол Медоу Роуд. Ще ви чакам.

Тя затвори и сенаторът обсипа стените на спалнята си с псувни. Тръшна телефона на масичката, наведе се и си наля малко Джак Даниелса Изгълта го на една глътка. Твърдо възнамеряваше да не обръща внимание на позвъняването и да си легне отново. Но се разколеба. Какво, по дяволите, би могла да знае тази репортерка за Ванеса, което не може да чака до сутринта?…

Той се загледа злобно в телефона, като че ли му беше смъртен враг. Нямаше да може да заспи. Освен това в гласа й се чувстваше настойчивост, която му се струваше искрена.

Стана и се облече. След десет минути вече шофираше към Шинлин.

Спомените го върнаха назад в една друга нощ преди осемнайсет години. Беше се оттеглил за няколко дни на почивка във фермата си в Мисисипи. Ритъмът на живот тук беше бавен и безгрижен.

 

 

Събуди го непрекъснатото звънене на звънеца. Икономката излезе от стаята си зад кухнята, завързвайки колана на халата си, но Клет пръв стигна до входната врата.

На прага стоеше Дейвид Мерит, от когото се стичаше вода като от полуудавена котка и с почти толкова отчаян вид. Светлината на една светкавица освети дълги, кървави бразди по бузата му.

— Какво, по дяволите, се е случило? — възкликна Клет.

— Съжалявам, че те вдигнах, но трябваше да те видя незабавно.

— Какво не е в ред?

Дейвид погледна многозначително към икономката. Клет й направи знак и тя се върна в стаята си.

После заведе Дейвид в кабинета си, запали лампата с абажур на бюрото и наля на младия човек бренди. Той обърна питието наведнъж.

— Хм, обикновено не пиеш по този начин — отбеляза Клет, подавайки на Дейвид носна кърпа, за да изтрие кървавите драскотини от лицето си. — Каквото и лошо да ти се е случило, казвай.

Клет се пресегна от коженото си кресло и взе пура. Дейвид се изправи и започна да крачи.

— Онова момиче.

— Така си и представях — каза Клет и угаси клечката, с която бе запалил пурата си.

— Срещнах я тук, когато бяхме миналото лято.

— Местно момиче? Къде я срещна? Как й е името? Кои са близките й?

— Казва се Беки Стърджис, но ти сигурно не я познаваш. Тя е боклук, едно нищо. Намерих я в един хотел покрай магистралата. Беше пияна. Излязохме навън, танцувахме. Флиртувахме, започнахме да се целуваме. Нещата се развиваха бързо. Трябваше да излезем навън, иначе щеше да стане неприлично. Едва се измъкнахме от вратата и тя ме дръпна към себе си. Направихме го там, до стената на сградата.

Би било лицемерно да порицава протежето си за сексуална недискретност. Когато беше на годините на Дейвид, той самият бе вършил такива лудории. С възрастта беше разбрал стойността на дискретността и правилната оценка на обстоятелствата. Независимо от това, той смяташе, че е длъжен да го скастри.

— Доста големи държавни мъже са били отхвърляни като кандидати за Белия дом, защото са бъркали мозъка с оная си работа. Бъркали са с кое се чука и с кое се мисли.

— Знам — сопна се Дейвид. — Господ ми е свидетел, мислех, че е безобидна. Беше хубава, сексапилна и свободна. Живееше сама, работеше като диспечер в мандра и не беше споменавала за семейство.

Клет изсумтя скептично.

— Ако е толкова безобидна, какво те доведе до вратата ми по това време, окървавен и в такова състояние, като че ли ще разлееш коняка си върху безценния ориенталски килим на скъпата ми покойна съпруга?

— Аз… аз я убих.

Клет отпусна така устата си, че пурата едва не падна в скута му. Постепенно той се съвзе и възстанови мислите си, поне за да стане от креслото и да налее още коняк, — този път за себе си. Изпи го почти толкова жадно, колкото и Дейвид. Клет виждаше как мечтите му за младия човек се разтапят като бучка захар.

Дейвид Мерит се бе отличил толкова като доброволец в кампанията на Армбръстър, че много скоро му предложиха платена длъжност. Когато Клет се срещна за първи път с него, Дейвид току-що бе освободен от военноморските сили. Беше дисциплиниран и интуитивен. Не му беше необходимо почти никакво наставничество. Изпълняваше всяка задача самоуверено и експедитивно. Не след дълго Клет го натовари с по-големи отговорности.

След избирането в Сената покани Дейвид да се присъедини към екипа му във Вашингтон. През последните две години Дейвид доказа, че е ценен сътрудник и бързо издигащ се в политиката. Клет кроеше големи планове за него, защото виждаше, че той притежава онова, което е нужно на политиците.

Клет впрегна цялата си воля да не стане и да не зашие шамар на този глупак.

— Предполагам, че си имал основателна причина, за да я убиеш — произнесе той пресипнало.

— Кълна се в Бога — беше инцидент.

— Не се кълни в Бога, — изрева Клет. — Закълни се пред мен, момче.

— Кълна ти се, Клет.

Той се вглежда дълго в лицето на Дейвид, но не откри лицемерие или преструвка в изражението му. Беше просто изплашен млад човек.

— Добре — кимна Клет. — Какво се случи?

— Започнах да се виждам с нея, когато идвахме тук.

Клет въртеше пурата от единия ъгъл на устата си до другия.

— На Коледа?

— Да, сър.

— На Великден?

Дейвид кимна.

— Докато си ухажвал Ванеса? И си ни правил на глупаци двамата — изкрещя той.

— Погрешно ме разбираш, Клет — каза Дейвид развълнувано, с пресекващ глас. — Ти знаеш какви са чувствата ми към Ванеса. Аз я обичам и искам да се оженя за нея, но…

— Но си почувствал нужда да го сложиш на някакво си момиче, което се напива и се чука край баровете. Това ли е твоята представа за сексуален живот?

Избухването проясни главата на Клет. Той се върна на стола си и изчака да се уталожи гневът му, докато бясно дърпаше от пурата си. Дейвид предвидливо му даде време да се успокои.

— Кажи ми останалото.

— При последното ни идване тук: тя ми се обади да отида у тях. Когато отидох там… — той спря и прокара ръката си по лицето. — Не можех да повярвам.

Клет го гледа известно време.

— Подай ми бутилката бренди — Дейвид изпълни нареждането, макар че Клет изглеждаше готов да го удари с кристалното шише. — Искаш да ми кажеш, че е била бременна?

— Вече — не. Родила преди две-три седмици. Момче.

— То е твое?

— Откъде, по дяволите, да знам? — извика Дейвид, повишавайки за първи път гласа си. — Възможно е, но също така е възможно да е на дузина други мъже. Тя твърдеше, че било мое.

— Било? Минало време?

— Тя започна да ме тормози да отида да видя бебето, като настояваше, че е мое. Страхувах се, че ако не отида, тя ще направи нещо наистина налудничаво.

Така че отидох там онази нощ да й дам малко пари. Мислех си, че това е най-малкото, което мога да направя. Но… но тя беше извън себе си, Клет. Хвърли парите в лицето ми, каза, че не мога да откупя бягството си от отговорност, че ще се съгласи единствено на женитба.

Всяка дума беше като нов удар върху ковчега на политическото бъдеще на Дейвид Мерит. Сега Клет се страхуваше, че може да повърне вечерята си върху ценния ориенталски килим на починалата си съпруга.

— Казах й направо, че за женитба изобщо не може да става въпрос — продължи Дейвид. — Че вече съм сгоден за друга, жената, която обичам.

Той спря и погледна към Клет.

— Наистина, формално не съм предложил на Ванеса и не възнамерявам, докато не свърша колежа, но тя знае колко много я обичам. Така или иначе бяхме се разбрали, че…

— Продължавай нататък — грубо го прекъсна Клет. — Какво се случи, когато каза на тази пачавра, че женитба няма да има?

— Тя се разяри — Дейвид седна и покри лицето си с ръце. Накрая ги свали и ги отпусна между коленете. — Използваше едно чекмедже за детска люлка. Виковете й изплашиха бебето. То започна да пищи и изглежда това я докара до истерия. Каза, че няма намерение сама да отглежда детето и тогава, тя… тя стисна ръце около шията му и започна да го души. Опитах се да изтегля ръцете й, но не успях. Удуши го.

— Исусе! — изохка Клет. — Тя го е убила.

Дейвид кимна.

— Не можех да повярвам. Докато викаше, изведнъж утихна. Беше мъртво.

— Защо не се обади на полицията?

— Тя не ми даде възможност — извика той. — Кучката се нахвърли върху мен. Оттам са драскотините ми. Трябваше да се защитавам. Сборичкахме се, тя загуби равновесие и падна върху ъгъла на закованата за пода маса. Трябва да е получила фрактура на черепа. Цялата стая беше в кръв. Тя също е мъртва.

Той стисна очи, но не можа да задържи сълзите. Започна да плаче високо, раменете му се издигаха и падаха като на дете.

— Една грешка. Една грешка и сега всичко, което си направил за мен, всичко, което изработихме занапред, е разрушено. И Ванеса. Господи — изхленчи той. — Какво ще си помисли Ванеса за мен? Как ще се отрази това на съвместното ни бъдеще?

Клет бе изразходвал твърде много време и грижи, за да подготви Мерит за президентството, за да захвърли сега всичко, заради едно момиче, което нямаше да липсва на никого и за бебе, което не е трябвало изобщо да се ражда. Ако всичко, с което трябваше да се съобразят бяха политическите последствия от престъплението на Дейвид, Клет би прочистил цялата мръсотия, за да запази инвестициите си.

Но с намесването на Ванеса в инцидента Дейвид си осигури бързата реакция на Клет. Той нямаше да сломи сърцето на дъщеря си. Няма да позволи да научи, че човекът, когото е обожавала от години и за когото се е надявала да се омъжи, е имал дете от някакъв парцал и след това по случайност я е убил.

В грандиозните схеми на Клет Беки Стърджис и нейното бебе не значеха нищо, докато Дейвид Малкъмб Мерит бе предназначен за велики неща. Много скоро той щеше да притежава повече власт, от който и да е друг в света. Защо всички тези възможности да се пожертват заради една грешка? Защо надеждите и мечтите на Ванеса да не се осъществят, нали тя изобщо не бе виновна?

Клет никога нямаше да допусне това да се случи.

— Добре, момче, съвземи се — той се приближи към Дейвид и сърдечно го тупна по гърба. — Вземи душ, изпий още едно бренди и върви да спиш. Не казвай нищо на никого. Никога!

Дейвид погледна към него с мрачно изражение.

— Искаш да кажеш…

— Аз поемам грижа за това — въздъхна Клет.

Дейвид се надигна веднага.

— Не мога да те накарам да направиш това, Клет. Двама души са мъртви. Как ще…

— Остави да се погрижа за подробностите — той мушна Дейвид в гърдите с късия си показалец. — Моята работа е да ликвидирам проблема. Твоята работа е да вкараш в ред живота си. Разбра ли ме, момче?

— Да, сър.

— Никакво безразборно чукане из околностите. Когато ти се наложи, ще идеш при професионалистка. Тя ще се потруди над теб сериозно, а ти ще ми изпратиш сметката.

— Да, сър.

— Не можем да накараме да те изберат за президент и след това да изпълзят отнякъде тълпи курви, размахващи молби за бащинство, нали? — засмя се Клет.

Дейвид отвърна срамежливо на усмивката.

— Не, сър.

— Сега, къде живее това момиче.

Клет се погрижи за проблема още същата нощ. Както беше казал Дейвид, всичко беше оплескано, но думата невъзможно не съществуваше в речника на Клет. След по-малко от четиридесет и осем часа случаят Беки Стърджис беше история.

Дейвид никога не прояви любопитство да разбере как Клет бе направил да изчезнат двата трупа, без да му се задават въпроси. Никога не попита и как бе успял Клет да заличи изцяло съществуването на Беки Стърджис. Поучил се от съвета на Клет, Дейвид се държеше като че ли такъв инцидент не се бе случвал. В продължение на осемнайсет години не го бяха споменавали. До преди няколко дни в Овалния кабинет, когато Клет му намекна за него.

Смъртта на собствения му внук беше тежко напомняне за друга млада жена и нейния новороден син. В двата инцидента имаше достатъчно общи черти, за да затормозят съзнанието му.

Една мисъл минаваше с обезпокоителна честота в главата му:

Дали не майката, а Дейвид Мерит бе убиецът на онова бебе преди осемнайсет години? И ако е така, дали е убил отново?