Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Exclusive, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 74гласа)

Информация

Сканиране
Bridget
Разпознаване и корекция
svetleto(2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2011)

Издание:

Сандра Браун. Сензационно интервю

ИК „Коала“, София, 2001

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 945–530–033–7

История

  1. —Добавяне

Глава деветнадесета

Да се каже, че президентът беше разстроен би било твърде слабо казано.

Мерит информира по телефона Джордж Алън за изненадващата визита на Грей Бондюрент. Представи я така, сякаш бе възхитен да види стария си приятел, но Джордж можеше да чете между редовете. Дейвид не искаше Грей да души из Вашингтон и да рови отблизо в смъртта на Робърт Ръштън Мерит.

Джордж беше убеден, както беше убедена нацията, че детето е умряло от СВДС. Когато се бе втурнал в детската стая на Белия дом в онази нощ, след като го бяха извикали от вкъщи, той бе приел думата на Дейвид, че двамата с Ванеса са открили детето мъртво в неговата люлка.

Джордж не бе задавал много въпроси. Той улесни погребението на бебето, така както му бе наредил президентът. Край на историята.

Но това не беше краят. Ванеса намери някаква репортерка, която почна да рови и която, според Дейвид, се бе срещнала с Грей Бондюрент.

— Какво е станало с ъ-ъ-ъ… репортерката? — попита Джордж. — Чух в новините, че къщата й била разрушена от експлозия.

— Да, и аз го чух. Разбира се, че е нещастие, но личните й проблеми, слава Богу, отнеха вниманието й от нас — след малка пауза той добави. — Всичко това е по вина на Ванеса. Ако тя не се беше срещнала с нея най-напред, сега нямаше да ни тормози. Впрочем, как е Ванеса днес?

Така президентът елегантно премина към истинската цел на обаждането си. Джордж, временно освободил се от паниката, му даде данните за състоянието на жена му.

След това Дейвид даде нарежданията си.

Той не ги изговори в думи, но не бе необходимо. Посланието беше ясно за всеки, който искаше да го открие, а Джордж искаше.

Джордж остави слушалката и покри овлажнялото си лице с ръце. Целият трепереше. В ушите му бучеше. Чувстваше се слаб и му се гадеше.

Помисли си да позвъни на Аманда. Решителна и ведра, тя бе като остров на спокойствието сред хаоса, в който бе превърнал живота си. Понякога само звукът на гласа й му вдъхваше надежда, въпреки че бъдещето изглеждаше като минно поле, водещо към катастрофа. А това беше основната причина, за да не й се обади. Защо трябва да я натоварва с последиците от своите грешки?

Вместо да звъни на жена си, той взе един валиум.

Това беше мръсна работа, която Дейвид обикновено възлагаше на Спенс. Спенс не би се разлюлял така, нито би се нуждаел от валиум. Джордж се питаше с какво ли държи Дейвид Спенс, за да изисква такова сляпо послушание. Или беше обратното? Спенс е кукловодът, а Дейвид — куклата? А може би — и това изглеждаше най-вероятно — Спенс не се нуждаеше от причина, за да извършва нещата, които вършеше.

Жестокостта беше негова хранителна среда. Той никога не бе обичал жена, нито познаваше женска любов. Никога не бе виждал раждане на дете, което е създал от любов. Не бе държал в ръцете си нов живот, нито се бе просълзявал от детска усмивка. Никога не бе изпитвал вина или угризение.

Джордж можеше да е страхливец, но беше по-добър човек от Спенс Мартин.

Но въпросът беше спорен. Изглежда Спенс бе изчезнал. С внимателно подбрани думи Дейвид намекваше, че Грей е отговорен за необяснимото отсъствие на Спенс. Джордж се надяваше, че ако Грей го е убил, то поне е накарал да страда безсърдечното копеле.

Грей беше умен и се измъкна навреме. Джордж искаше да притежава същата смелост. Грей каза: „Аз напускам“ и това беше всичко. Но той нямаше примка около врата.

Джордж беше с примка и тя все повече се затягаше.

Той стисна гърбицата на носа си, докато го заболя. След това свали ръката си и се загледа към затворената врата на малкия, облицован с ламперия кабинет. Можеше да остане така час-два, загледан във вратата, но след това трябваше да изпълни нарежданията на президента. Колкото повече го отлагаше, толкова повече щеше да мисли за него, а колкото повече мислеше, толкова по-долно и недостойно му се струваше.

Той се изправи бавно и колебливо като деветдесетгодишен старец. Пристъпвайки едва-едва, пресече коридора.

Миризмата на болнична стая го стисна за гърлото.

Хейне Гастон беше грижовна болногледачка — ежедневно къпеше пациентката си и сменяше бельото на леглото. Но болничната стая си е болнична, а болестта си има миризма.

Доктор. Джордж Алън се доближи до леглото.

— Как е тя?

— Сега спи — сестрата гледаше със симпатия към пациентката.

Джордж прегледа Ванеса набързо. Преслуша сърцето й, отчете кръвното налягане и температурата — всичко, без да я поглежда в лицето. Очите й бяха затворени, слава Богу. Не би могъл да я гледа в очите. След това, питаше се той, как изобщо би погледнал Аманда.

— Преди малко се раздвижи и започна да плаче — докладва сестрата. — Помоли ме да й помогна да стане. Доктор Алън, ако се чувства достатъчно силна, не виждам…

— Благодаря ви, мисис Гастон.

— Докторе, сигурна съм, че разбирате повече, но…

— И аз съм сигурен, че разбирам повече — той я погледна строго. — Няма да разреша повече такива разсъждения, мисис Гастон.

— Мисля само какво е най-добро за пациентката.

— А аз не мисля ли?

— Разбира се, докторе. Не влагам този смисъл — тя се отдръпна. — Но имам голяма практика.

— Заради нея бяхте ангажирана за това място. Но вие преминавате допустимите граници.

— Мисис Мерит е изцяло под действието на седативи. Ако ме питате…

— Не ви питам! — извика Джордж.

— Освен това мисля, че литиумът е опасно висок.

— Вижте докладите от лабораторията. Кръвното съдържание на литиум е точно такова, каквото трябва да бъде.

— Тогава не вярвам на лабораторията, нито на докладите.

Сърцето на Джордж заби в ребрата. Краката му се подкосиха, а очите и лицето му почервеняха.

— Мисис Гастон, вашите услуги не са ни необходими повече. Съберете веднага вещите си. Ще намеря някой да ви върне още тази вечер във Вашингтон — изрече той студено.

Тя скръсти ръце на гърдите си.

— Изхвърляте ме?

— Не сте подходяща за по-нататъшната лечебна програма на мисис Мерит. Сега, ако желаете…

Тя поклати упорито глава и хвана ръката на Ванеса.

— Няма да си отида. Тя е и моя пациентка. Отказвам да я оставя в това положение. Ако искате искреното ми мнение, мисля, че е близо до коматозно състояние.

— Ако не си отидете доброволно, ще бъда принуден да ви изхвърля насила.

Той пресече стаята, отвори вратата и извика агентите от охраната.