Сандра Браун
Сензационно интервю (18)

Глава осемнадесета

Президентът лекуваше безсилието си в салона за фитнес на Белия дом. Гледаше на различните уреди като на врагове, които трябва да победи. Пот течеше по носа, ушите, брадичката и пръстите му. Добре тренираните мускули се изпъваха до крайност.

Човекът, когото изпрати в Уайоминг се бе свързал с него рано тази сутрин. Докладът му не беше онова, което Мерит искаше да чуе. Изглеждаше, че Спенс изобщо не е бил в къщата на Бондюрент. Когато попита какво казва самият Бондюрент за това, пратеникът хвърли втората си бомба — нямаше и следа от Бондюрент.

Въпреки доклада, Мерит бе сигурен, че Спенс е бил там. Внимавал е обаче да не остави дири. Той бе сигурен и, че Грей не би изчезнал без сериозна причина. От това направи заключението, че Грей е подушил Спенс, преди последният да е успял да го открие.

Ако това заключение беше правилно, то Грей беше осведомен за тях. Последиците от това бяха толкова огромни и мрачни, че Мерит бе потърсил уединението на гимнастическия салон. Трябваше му време насаме, за да мисли, да крои планове.

Грей не би се изплашил да влезе в двубой с президентството. Всеки друг би се въздържал от страх и не би предизвикал Белия дом, но това не се отнасяше за него. Когато Грей мислеше, че е прав, той не се спираше пред нищо, за да отстои убежденията си. Тази му непреклонност беше една от причините за омразата на Мерит.

Когато се закле при встъпването си в длъжност, той кроеше големи планове и за тримата. Самият той беше надарен с достатъчно енергия и политически умения, за да убеди Конгреса и нацията в каквото и да е. Спенс беше безмилостната ръка на триото. Нямаше нужда от обяснения. Просто изпълняваше — ефикасно и експедитивно. Грей беше експерт по стратегиите. Разглеждаше всяка ситуация от всеки възможен ъгъл и винаги избираше най-добрия подход. Заедно те биха били най-могъщите мъже в света.

Само ако Грей не се бе влюбил във Ванеса и не бе проявявал така досадно моралните си принципи.

— Проклет глупак — измърмори Мерит като се надигна от тапицираната пейка и се пресегна към кърпата за ръце. Докато изтриваше лицето и врата си, някой почука на вратата. — Влез.

Агент от охраната отвори вратата. До него стоеше Грей Бондюрент.

— Мистър президент — каза с усмивка агентът, — имам изненада за вас.

Мерит цъфна в широка усмивка.

— Грей! Господи, човече, та това е изненада.

Грей също се усмихваше, въпреки че както обикновено усмивката не стопляше студенината в очите му.

— Използвах случая, че си имал свободно време, за да ти кажа здрасти — той огледа от горе до долу Мерит. — Нацията може да спи спокойно, мистър президент. В състояние си да се пребориш сам с всичките й неприятели — вътрешни и външни.

Стиснаха си ръцете и се потупаха по гърба. Театърът продължаваше. Нямаше причина агентът от охраната да се съмнява в тяхната сърдечност. Слуховете за охлаждане в отношенията им енергично се отричаха. Когато Грей напусна Белия дом, приятелството им беше силно както винаги, може би малко по-силно заради невероятния успех на мисията му.

Мерит имаше нужда от цялото си актьорско майсторство, за да прикрие яростта си. Ходът беше изключителен. Не мислеше ли точно сега какъв експертен стратег беше Грей? Добре планирана, на вид съвсем невинна клопка. Грей бе дошъл направо, без да се обади, с подкупваща сърдечност. Персоналът на Белия дом го познаваше добре и не би заподозрял нищо. Дошъл е да види своя приятел президента. Колко мило от негова страна.

Мерит беше вбесен най-много от факта, че трябва да продължи играта на Грей, най-малкото поне докато разбере за какво е дошъл. Когато останаха сами, той се приближи към барчето с разхладителни напитки.

— Какво мога да ти предложа?

— Каквото вземеш и ти.

Мерит напълни две чаши сок от портокал.

— По дяволите, хубаво е да те види човек — каза той като чукна двете чаши.

— Не искам да прекъсвам упражненията ти.

— Почти свършвам. Не нося вече колкото преди — каза той със самосъжалителна гримаса.

— Съмнявам се.

— Имаш ли нещо против, ако вляза във водовъртежа?

— Нищо.

Мерит събу шортите си и влезе във въртящата се, кипяща вода, от която излизаше облак от пара.

— Великолепно е. Искаш ли да влезеш?

— Не, благодаря — Грей дръпна стол до ръба на водовъртежа и седна.

— Косата ти е посивяла още.

— Наследственост — отвърна Грей. — Никога ли не съм ти казвал, че баща ми посивя много млад?

В общи линии Бондюрент беше непроменен. Тялото му беше още твърдо и яко, изражението — решително. Завистта беше рядко изпитвано чувство от човека, издигнал се сам от паркинг за ремаркета до Белия дом. Но завистта беше в основата на омразата му към Грей.

Беше по-красив от Грей. Може би дори по-интелигентен. Еднакво силен физически.

Но Грей притежаваше желязна вътрешна самоувереност и морал, които му позволяваха да гледа всекиго в очите, без да трепне. Дори в добрите стари времена, когато бяха заедно в корпуса, далеч преди скъсването, Мерит първи отклоняваше погледа си от Грей. Той се възмущаваше от достойнството и аристократизма на Грей и презираше принципите му, макар, че тайно му завиждаше за допълнителната сила, която му даваха.

— Коремът ти е още стегнат — отбеляза той. — Радвам се, че Уайоминг не те е превърнал в чифликчия.

— Това е сурово място, но ако не бях трениран във Вашингтон, нямаше да мога да се справя.

Мерит се изкикоти.

— Липсваше ми чувството ти за хумор. Твърде е сериозно, но винаги ме разсмива — той се опря с разтворени ръце в стената на изкуствения водовъртеж. Мислейки, че знае отговора, попита. — Какво те води във Вашингтон?

— Жена.

Това не беше очаквал. Грей му беше хвърлил отново фалцова топка. Прикри изненадата си със смях.

— Фуста? Най-после фуста е повалила всемогъщият Бондюрент. Трудно е за вярване.

— Тъжно, но истина.

— Моля те — изпръхтя Мерит. — Не разваляй образа, който имам, като ми кажеш, че си станал чувствителен. Надявам се, че не си се превърнал в обикновен мъжкар?

Грей му отвърна с мрачна полуусмивка.

— Никога. Затова тази подхожда отлично на потребностите ми. Приятна е за гледане, гласът й звучи като на порнофилм и най-доброто — не е много умна.

— Това момиче-чудо има ли име?

— Бари Трейвис.

Мерит трепна.

— Сигурно се шегуваш. Тя е отвратителна досадница. Гласът й наистина е секси. Лицето и фигурата определено заслужават висока оценка. Но, Грей, приятелю, тя създава само неприятности. Ако тя види нещо повече от секс във връзката, ще се залепи за теб и ти никога няма да можеш да се освободиш от нея. Сигурен ли си, че знаеш в какво влизаш?

— Сега точно съм започнал да влизам в нея.

Двамата се ухилиха мръснишки.

— Това няма да е толкова лошо — отстъпи Мерит.

— Достатъчно, за да ме изкара от ранчото и да ме върне тук.

— За колко време?

Грей сви рамене.

— Докато й се наситя. След това се връщам.

Мерит свърши сока си и сложи чашата на плочките, след това излезе от водовъртежа. Той уви кърпа около кръста си и седна на стол близо до Грей. Продължаването на разговора с бившия приятел можеше да го вкара в още по-гореща вода, отколкото тази, от която току-що беше излязъл, но не успя да устои на изкушението. Ако Грей играе тази пародия на приятелска среща, защо да не може и той. Става ли въпрос за актьорско майсторство, неговите умения са далеч по-големи от тези на Грей. Има и повече практика.

— Къде се срещнахте двамата? Искам всички пикантни подробности.

— Тя ме потърси. Просто един ден се появи изневиделица.

— За какво?

— Стара история. Или по-скоро — нова гледна точка към стара тема. Искаше да направи последователно изложение на събитията от мисията за спасяване на заложниците.

— И ти не й каза да изчезва? Никога не си обичал репортерите.

— Аз не се чукам с професията й, Дейвид.

Мерит се разсмя.

— Виждаш ли? Отново сухия ти хумор — след това сключи намръщено вежди. — Тъкмо си спомних. Къщата й изгоря снощи до основи.

— Е, това беше най-отвратителното.

— Видях я по новините тази сутрин, говореше с репортери. Смело пиленце.

— Това я прави предизвикателна.

— И къде сте отседнали двамата? Хотел?

— Не, при приятел.

Приятелят на Бари Трейвис беше пенсиониран вестникар на име Тед Уелш. Дори в отсъствието на Спенс, неговата разузнавателна мрежа беше доставила на Мерит снимка на Уелш в хавлия, както прибира сутрешния вестник от буренясалата полянка пред дома си. Докладваха му, че старият дядка има емфизем и изглежда опасен колкото муха.

Добра двойка. Трейвис и Уелш живееха в разнебитената къща на Уелш и крояха планове против президентството. Беше смешно. С един удар би могъл да се освободи и от двамата.

Проблемът беше Грей. С него като лидер триото достигаше степен на заплаха, която не бе никак смешна.

— Като говорим за приятели — каза Грей — аз съм изненадан, че не знаеш пикантните детайли за Бари и мен. Мислех, че Спенс ти е казал. Той дойде да ме види в ранчото малко след нейното посещение.

Усмивката на Мерит изчезна за миг. Дори най-съвършените актьори допускат грешки.

— Спенс е взел малко отпуска. Трябваше да го насиля да върви, работохолик. Спомена, че може да се отбие при теб, но нищо сигурно. Каза ли ти къде отива след Уайоминг?

— Не спомена никакви планове. Но нали го знаеш Спенс, ще се появи тогава, когато най-малко го очакваш. Аз наистина не го очаквах, когато цъфна вкъщи.

Мерит се крепеше досега на слабата надежда, че Спенс е още жив. Сега вече със сигурност знаеше, че е мъртъв. Грей го беше убил.

Мерит не можеше да си позволи да се отдава на сантименталности. Спенс не му трябва. Никой не му трябва. Но пък Спенс беше безкрайно удобен да го имаш под ръка. Хора с неговия талант и сляпа, но не задаваща въпроси лоялност и подчинение, бяха рядкост.

Грей му бе отнел тази ценна собственост, стоеше тук и подхвърляше шеги с невинно изражение на лицето. Мерит искаше да го размаже, но обузда гнева си. Да го разкрие — означаваше да се самообвини.

Освен това не биваше да изразходва енергия в ситуация, която не може да бъде преобърната. Спенс би бил първият, който би се съгласил, че скръбта е губене на време и че само слабият би й се отдал.

— Питах се дали първата лейди е тук някъде?

Въпросът на Грей изтръгна Мерит от размишленията му.

— Не, още е там.

— В онова „неназовано място“?

— Точно така — отвърна Мерит. — И аз съм обещал да го пазя в тайна.

Грей се наведе напред, подпря длани на краката си и зае доверителна поза, която самият Мерит използваше често.

— Дейвид, тревожа се за нея. Добре ли е? Сподели с мен. Не ми повтаряй глупостите, с които Нийли захранва медиите. Как е Ванеса, наистина?

— Опитваш се да научиш някаква сензационна новина за новата си любовница?

— Когато сме в леглото тя върши по-добри неща, вместо да ме интервюира.

— Трудно се говори с пълна уста, нали?

Грей издаде очаквания смях. След това тясното му набраздено лице стана отново сериозно.

— Ванеса не беше на себе си, откакто загуби детето. Болна ли е?

Ако Мерит имаше възможност да избира в този момент, той щеше да се нахвърли върху Грей. Този човек го беше направил рогоносец. Мълвата за него и Ванеса бе затихнала, но не достатъчно бързо.

Колко ли хора бяха решили, че Грей, не той, е бащата на копелето на Ванеса? Как смее кучият му син да споменава копелето, без дори сянка на извинение да се появи в арктическо сините му очи?

Само със силата на волята си президентът на Съединените щати озапти яростта си. Как щеше да обясни удавянето на Грей в басейна на фитнес залата на Белия дом? Дори Спенс не би посмял да обяснява това на главния прокурор и на американската публика.

Потискайки импулса си за убийство, той сведе глава и зарови пръсти в косата си.

— Нямам нищо против да ти кажа, Грей — беше много тежко. Тя обвинява себе си — болестта си, — че не е била грижлива майка и не е опазила детето от смъртта.

— Страхувах се, че е нещо от този род. Разбрах, че Джордж Алън се грижи за нея.

— Той й е личен лекар от години, знае точно от какво се нуждае, за да я поддържа в нормална форма колкото е възможно. Щом преодолее кризата, тя ще се почувства отлично.

— Аз също се надявам.

Мерит многозначително погледна към стенния часовник, след това се изправи на крака.

— Беше чудесно, че се видяхме, Грей. Неприятно ми е, че трябва да тръгвам, но имам съвещание след половин час.

— Щастлив съм, че можах да те видя дори и за малко — Грей се изправи и двамата си стиснаха ръцете. — Моля те, кажи на Ванеса, че съм питал за нея. Има ли шанс да я посетя?

— Страхувам се, че не. Тя се подобрява с всеки ден, но не разрешава дори на Клет да я посети. Предай моите съжаления на Бари Трейвис за къщата.

— Да. Ще предам.

Агентите от охраната стояха пред вратата на гимнастическия салон и чакаха да придружат президента. На един от тях той каза:

— Моля, изпратете мистър Бондюрент до колата му.

— Това не е необходимо — отказа Грей. — Нали помниш, че съм работил тук? Познавам пътя.

— Въпреки това — настоя Мерит, като възприе нехайния тон на Грей — ние държим да покажем на приятелите си най-голямо уважение.