Сандра Браун
Сензационно интервю (10)

Глава десета

Бари се събуди и откри цевта на пушка, допряна до вътрешната страна на лявата й гръд.

Като овладя импулса си да скочи и побегне, тя раздвижи само очите си. Те проследиха дължината на пушката и се спряха на две очи, които бяха по-студени, по-сини и по-непоколебими от стоманената цев.

— Трябва да е наистина сериозна.

Тя се опита да преглътне, но от страх устата и беше пресъхнала.

— Какво?

— Причината, поради която се намираш в къщата ми — той побутна гръдта й, като леко я повдигна с пушката. — Е?

— Пристигнах снощи. Вие не бяхте тук, така че чаках часове на верандата ви. Стана тъмно и студено, после ми се доспа. Вратата не беше заключена. Не мислех, че ще имате нещо против.

— Да, но аз имам.

— Казвам се Бари Трейвис — очите му се присвиха за част от секундата. Тя би се заклела, че той позна името й, въпреки че не го призна. — Идвам от Вашингтон, за да се срещна с вас.

— Значи си пътувала напразно — той вдигна пушката на рамото си. — И тъй като знаеш къде е вратата, можеш да си тръгнеш сама — отстрани се, за да й направи място.

Бари бавно се освободи от свитото положение и се изправи. След това се отдръпна и го зашлеви силно.

— Как смеете да насочвате пушка към мен? Да не сте луд? Можехте да ме убиете.

Той стисна челюстите си.

— Лейди, ако исках да те убия, досега щеше да си мъртва. И нямаше да си цапам дивана заради това.

Наведе се с леко движение, вдигна чантата й от пода и я захвърли към нея.

— Вън! И си прибери гадните материали.

Преди да тръгне от Вашингтон, тя бе събрала всички статии от жълтата преса за догадките по връзката му с първата лейди. Бяха глупави, но тя побесня, че си е пъхал носа в чантата й.

— Ровили сте в чантата ми?

— Ти си влязла без разрешение, не аз.

— Това не са любимите ми четива, мистър Бондюрент.

Това е разследване. Аз съм репортер.

— Още по-основателна причина да си тръгваш.

Уверен, че тя ще се подчини на казаното, той се обърна и влезе в спалнята.

Бари беше благодарна, за този момент. Трябваше да се съвземе. Беше имала доста трудни премеждия в живота си, но никога преди това не бе виждала насочена към нея пушка. И най-вече така хладнокръвно! Грей Бондюрент беше страшен, както я караха да повярва, въпреки че се съмняваше, че би я застрелял.

Било е тактика за сплашване, нищо повече. Надявал се е да я сплаши, за да си тръгне. Добре, тя все още не беше готова да развее бяло знаме.

Тя приглади косата си, пооправи дрехите си и се покашля.

— Мистър Бондюрент? — Липсата на отговор не я обезкуражи. Тя пристъпи към отворената врата на спалнята. — Аз… Ох!

Беше си свалил ризата. По тялото му нямаше никакви тлъстини. И всичко останало беше повече от отлично. Определено красив. Гърдите му бяха окосмени във формата на V. Тялото бе стройно и източено. На едно от ребрата му личеше грозен, но интригуващ белег.

Всички таблоидни вестници бяха отпечатали една и съща неясна негова снимка, явно единствената, до която бяха успели да се доберат. Главното в нея бяха тъмните авиаторски очила. Гранитни брадичка и челюсти, тесни устни, разрошена от вятъра коса над високото чело и очилата. Това беше.

Двуизмерната фотография беше нещо съвсем различно от видяното в плът и кръв. Тя се опитваше да не гледа.

— Мистър Бондюрент, чакала съм часове, за да ви видя.

— Това си е твой проблем.

— Най-малкото, което можете да направите…

— Не ти дължа нищо.

— Колко е часът? — опита се тя да печели време.

— Около четири — той издърпа един от ботушите заедно с чорапа и ги хвърли на земята до себе си.

— Сутринта?

— Да не би да си дошла чак от Вашингтон, за да ме питаш за часа, мис Трейвис? — събу и втория ботуш с чорапа.

— Не, дойдох дотук, за да говоря с вас за Ванеса Мерит.

Това го спря. Той втренчи твърд като диамант поглед в нея.

— Дълго пътуване за нищо.

— Жизненоважно е да поговорим.

Той разкопча колана си, свали ципа на джинсите и когато ги свали, остана гол.

Очевидно очакваше, че тя ще извика и ще избяга. Бари реши да не реагира — въпреки, че изпитваше определен смут.

— Не можете да ме шокирате, мистър Бондюрент.

— О, обзалагам се, че мога — възрази той меко. — Тръгна покрай нея към банята. Изведнъж се обърна и я притисна към себе си.

Дали от неочаквания контакт с тялото му или крайното учудване спряха дъха й, но тя остана онемяла и неподвижна. Очите му като че ли я бяха омагьосали, когато ръцете му се вмъкнаха под пуловера й. Ръкавите на дрехата бяха достатъчно широки, за да избута презрамките на корсажа от раменете й. Дори тогава не помръдна. Докато не почувства грубите му длани върху гърдите си. Политна назад към стената и го повлече със себе си.

Когато устните му се спуснаха надолу, тя се изпъна към него, в безсрамно очакване да срещне устните му, езикът му върху плътта си. Сякаш всяка клетка от тялото й се бе събудила от утринната зора. В нея се надигна вълна на страст, на живот, която не можеше да бъде потисната, нито пък укротена. Никога не бе изпитвала нещо подобно, такъв пристъп на сексуалност, такъв всеобхващащ, завладяващ, първичен, несъзнателен инстинкт за сливане — сега, веднага.

Двамата се запрепъваха като слепи към леглото. Тя измъкна пуловера от главата си, скъса една от презрамките на корсажа и освободи гърдите си. Двамата паднаха напреко на неоправеното легло, където ласките се превърнаха в състезание без правила и граници. Той пъхна ръка под полата й и свали бикините.

След това я докосна.

Дълбоко. Навътре.

Докосването му беше искрящо и горещо като мълния. Простенвайки от удоволствие, тя разположи бедрата си по-удобно за ласките му. Устните му се движеха по корема й. Като докосваше кожата й с език и леко я захапваше, той се връщаше нагоре към гърдите. Тя сложи ръка върху твърдата му буза и с удоволствие усети грапавата й повърхност върху дланта си.

Пръстите, с които я милваше бяха толкова еротични и увличащи, толкова точно намираха местата, които я възбуждаха, че оргазмът я овладя, преди да успее да разбере. Прекалено захласната, за да изпитва смущение, тя сложи ръка върху неговата и я стисна силно между бедрата си.

Вълните се отдръпнаха и тя остана да лежи като жертва на корабокрушение — мокра, влажна, изтощена, със затворени очи и бързо повдигащ се и спускащ гръден кош. Когато накрая отвори очи, той гледаше право в тях. Взе ръката й и я насочи към члена си.

— Кажи ми сега — каза той хрипкаво. — Има ли нещо, което не би направила?

Устните й се разтвориха от изненада. Преглътна сухо.

— Какво имаш предвид?

Като сложи ръце на колената й, той бавно ги разтвори отново. После наведе лицето си към нея и първоначалният й вик на почуда премина в стенание на чисто животинско удоволствие. Той не беше срамежлив. Не се притесняваше да плъзне ръце под бедрата й и да я приближи повече към себе си.

Нейните пръсти колебливо проучваха мъжествеността му. Палецът й погали гладкия връх. След това тя се обърна и го пое с устни. Той изстена дълбоко…

Но дори тези минути на абсолютна, сляпа чувственост не можеха да я подготвят за първото проникване на пениса му, нито за омекотената ярост на тласъците му. Не бавен, горещ прилив на чувственост. Не! Беше метеоритно избухване на енергия и огън, която се изсипа върху нея внезапно и помете всичко друго, оставайки след себе си безвъздушно, глухо и непрогледно пространство.

Когато накрая се осъзна и отвори очи, той се бе изправил до леглото. Кожата му беше оросена от пот, а космите на гърдите му се виеха на пръстенчета. Лицето му беше изопнато и напрегнато. Юмруците се свиваха и разпущаха.

— Не си мисли, че съм променил решението си. Когато изляза от душа, по-добре да си тръгнала — обърна се и влезе в банята, като тръшна вратата след себе си.

Бари затвори очи и остана да лежи неподвижно. Беше един от онези случаи, в които си внушаваше, че сънува. Играта беше пренесена от детството. Когато вкъщи нещата станеха нетърпими, когато скандалите между родителите й излизаха от контрол, тя си лягаше в леглото, стискаше здраво очи и си повтаряше, че кошмарите са в будния свят и че тя скоро ще се събуди в друг свят — на магия, любов, покой, свят, в който е приятно и хората в него намират радост един от друг.

Трикът не успя никога през детските й години и сега бе същото. Когато отвори очи все още се намираше в спалнята на Грей Бондюрент, в леглото му, а облеклото й — малкото, което все още имаше върху себе си — лежеше в безпорядък.

Както и всичко останало.

Стегна се достатъчно, за да стане и се облече. Водата на душа все още течеше, когато тя излезе от спалнята. Чантата й зееше там, където я бе оставила. Тя я вдигна, натъпка в нея скъсания корсаж и излезе на входната врата.

Но тук спря. Ако сега напусне, оставаше само с огромното неудобство, каквото никога преди това не бе изпитвала. Нямаше обяснение за поведението й, затова тя не се обвиняваше, нито правеше опит да се оправдава или разсъждава.

Това се случи. Тя бе оставила да се случи. Поправка: тя активно, жадно участваше в самата случка. Свършен факт. Не може да се промени.

Преживяването й струваше скъпо. Всичко, което можеше да направи сега, беше да продължи да живее със съзнанието за действията си, да се справи с отвратителната ситуация и да се надява да възстанови поне малко достойнството си. С течение на времето може би би могла да извлече нещо от идването си тук.

Когато той влезе в кухнята десет минути по-късно, тя го чакаше облегната на вратата в отбранителна позиция.

— Само за сведение, мистър Бондюрент, не знам какво се случи тук. Нито — как.

— Само за сведение, мис Трейвис, аз знам — той небрежно взе чаша от бюфета и си наля кафе от кафеника, което тя бе сварила. — Извади си бележника. Може да запишеш това — той се обърна към нея. — Нарича се чукане.

Вътрешно трепна, но външно не прояви нищо.

— Надявате се, че ако сте достатъчно отвратителен, ще си тръгна. Няма да мине.

— А какво ще мине?

— Да говорите с мен.

— Изключено, по дяволите — каза той бясно. — Част от причините да напусна Вашингтон бяха да се отърва от репортерите. Повечето от вас биха си продали душата за някаква история. И ако няма история, вие си я измисляте — той й хвърли подигравателен поглед. — Въпреки, че ти си в отделна категория, мис Трейвис. Ти нищо не продаде, ни се предаде.

Тя кимна към спалнята зад него.

— Това беше… инцидент.

— Не мисля така. Оная ми работа знае какво точно стана.

Бари прибра навътре устните си, за да не се изкуши да каже нещо. Опитваше се и да се въздържи от сълзи, каквито се бе заклела да не допуска.

— Моля, мистър Бондюрент, опитвам се да спася каквото е останало от професионалното ми достойнство.

— Не знаех, че изобщо имаш такова.

Тя отпусна ръце покрай тялото си и попита:

— Изглеждам ли като дошла в къщата ви, за да ви съблазня?

— Не особено. Но когато положението стана такова, аз не чух протести от твоята страна на леглото.

— Дойдох тук само за да ви задам няколко въпроса за Мерит.

— Колко пъти ще трябва да повтарям? Няма да кажа нищо.

— Нито дори, че историите в жълтите вестници са лъжи?

— Лъжи са.

— Не сте имал афера с Ванеса Мерит?

— Това не е твоя работа.

— Вие ли я направихте толкова нещастна?

— Ако е нещастна, то е вероятно поради смъртта на детето й.

— Сигурен ли сте?

— Дали съм сигурен?

— Сигурен ли сте, че е умряло? Или Робърт Ръштън Мерит е бил убит?