Сандра Браун
Сензационно интервю (8)

Глава осма

Стигна дотам, че го покани на обяд. Отидоха в любимия му ресторант. Остави го дори да се наяде, преди да изложи молбата си.

— Моля те, Хауи. Дай ми зелена светлина. Само за няколко дни.

Той избърса сока от сандвича с печено месо с последното парченце хляб и го натъпка в устата си.

— Пътуванията са скъпи, нали знаеш. Нямаме бюджет за тях.

— Ще си плащам, отивам на мои разноски. Ще запазя фактурите. Службата може да ми възстанови сумата по-късно. Но само ако направя предаване.

Тя се надяваше, че тази саможертва ще го спечели. Подсилваше и подтика й да направи специален репортаж, който да наелектризира нацията и какъвто вярваше, че е на прага да направи. Само репортаж от такава величина би заставил Хауи Фрип да се държи с нея като с равна.

Той преживяше — върху недопечения лук и нейната молба.

— Къде отиваш?

— Не мога да кажа.

— Очакваш да ти дам съгласие за репортаж, а в същото време не искаш да ми кажеш къде отиваш, или каква е темата?

— Експлозивна. Тя ще гръмне само ако се пази в тайна — тя сниши гласа си до шепот и се наведе по-наблизо, въпреки че миризмата на лук и чесън, излизаща от устата му, почти насълзи очите й. — Ако изтече само една дума, че работя върху тази тема, ще стане опасно за всеки, който знае нещо.

— Секна ми дъхът — простена той. — Защо не се опиташ да продадеш тъпите си измишльотини при NBC? Някой задник там може и да се хване?

— Благодаря ти, Хауи. Очаквах да кажеш това — тя посегна към чантата си.

В началото изненадан, сега Хауи присви очи хитро.

— Как така не се вкисна?

— Защото сега мога да отида при Дженкинс с чиста съвест. Не исках да прескачам йерархичните стъпала, затова помолих първо теб. Тъй като ти отхвърли молбата ми, чувствам се свободна да отида до шефа.

Споменаването на главния менажер на WVUE изпълни с тревога сърцето на Хауи Фрип.

— Дженкинс ще подкрепи решението ми — каза той, придавайки си самоувереност. — Той ще се смее до сълзи на нахалството ти да искаш да ти се отпусне време за пътуване.

— Не мисля така — каза весело Бари. — Не съм ли ти споменала за бележката, която получих от него?

Хауи отново присви очи.

— Беше главозамайващ анализ на моя СВДС сериал. Иска да направя повече такива специални предавания. Казва, че талантът се пропилява в скапани сюжети. Дори му се иска да направя програмиране за социалните служби — тя сви вежди. — Мислех, че вече ти е споменавал за това. Не? Добре, предполагам, защото е толкова зает, та все още не е стигнал до това.

Тя съчиняваше докато говореше, но той явно се хвана.

— Ще си помисля — промърмори той.

— Няма нужда. Наистина. Остави. Аз ще се оправя с Дженкинс.

— Чакай! Задръж! Дай ми минутка, за Бога. Изстреля ми всичко без всякакво предупреждение — докато мислеше над казаното, той отхапваше от сандвича с копър. — Заклеваш ли се, че историята е наистина страхотна?

— Огромна като Гаргантюа.

Той огледа лакомо младата жена, която бавно мина покрай прозореца, отхапа още една хапка и се почеса под мишницата.

— Добре, можеш да вземеш няколко дни. Но повече не ме закачай.

 

 

— Добре дошла в Пондероза — поздрави сама себе си Бари, когато премина през отворената порта и продължи по чакълената алея на къщата на Грей Бондюрент.

Пътуваше, под чуждо име — с фалшиви документи за самоличност, изготвени от най-неприятните информатори от подземния свят на Дейли — и плащаше в брой, за да не оставя никакви следи от документи. Бари пристигна до своята цел в късен следобед. Предполагаше, че нейните предпазни мерки са прекомерни, но не можеше да рискува.

Дори за северозападните стандарти на Уайоминг, имотът на Бондюрент беше специфичен. Едноетажната къща, тип ранчо, беше разположена на фона на трепетликова горичка, която вече започваше да се обагря в красиви есенни тонове. За да стигне до къщата трябваше да прекоси един поток, където кристалната вода бълбукаше в каменно корито.

Къщата бе строена от дърво и камък. По цялата й ширина се простираше покрита веранда. На оградена ливада пасяха три коня. Откъм гърба се виждаше обор, очевидно по-стар от къщата и допълнително построен гараж, който зееше отворен. Няколко кубика дърва за горене стояха подредени до външната стена на гаража. Нямаше никакви признаци на живот, с изключение на конете.

Сега, след като беше вече тук, Бари почувства, че стомахът й започва да се присвива. Местността беше сурова и негостоприемна. Планинските вериги я караха да се чувства малка и незначителна, както без съмнение щеше да реши и Грей Бондюрент. Тя слезе от взетата под наем кола и се попита какво точно би му казала за начало. От малкото, което бе чула и чела за него, знаеше, че шансовете да я приеме с разтворени обятия са твърде малко.

Страховете й бяха напразни — той не беше вкъщи. Установи това след няколко минутно звънене и чукане на входната врата. По дяволите! Мислено се беше напомпала за срещата с бившия офицер от Военноморските сили. Беше преминала през твърде много неприятности, пръснала средства, за да се оттегли толкова рано. Дори шофирането обратно до Джаксън Хол не я привличаше.

Тя реши да изчака завръщането на Бондюрент. Седна на плетения люлеещ се стол на верандата. Гледката на планината беше невероятна и затова тя с удоволствие се отпусна и залюля, загледана в това чудо на природата. Но не след дълго осъзна, че се нуждае от тоалетна.

След още петнайсет минути остави чантата си на стола и се върна към входната врата. Тъй като гаражът беше оставен отворен, имаше вероятност къщата да е незаключена. Така се оказа.

Вратата се отваряше направо към всекидневната. Големи дървени греди подпираха високия таван. Камина с необичайни размери заемаше по-голямата част от каменната стена в срещуположния край на стаята. Обстановката беше подчертано мъжка. Мебелите бяха тапицирани в горскозелена на цвят кожа. Прозорците бяха голи. Тъканите вълнени килими изглеждаха като одеяла, разхвърляни по дъсчения под. Тишината, с изключение на тиктакането на стенния часовник, беше абсолютна. Стаята миришеше слабо на дим от дърва и… на мъж.

Усещането за мъжко присъствие беше толкова силно, толкова перверзно, че Бари бързо обърна глава, почти очаквайки да види Бондюрент да се материализира пред нея.

Като се наруга вътрешно, че се държи като глупачка, тя бързо мина през централната стая и откри пътя за широка спалня. И тук всичко бе строго и без украшения, с изключение на неоправеното легло, от което тя съзнателно отклони погледа си. Влезе в свързаната директно със спалнята баня.

В стойката за четки за зъби висеше само една четка. На една полица се виждаха сгънати хавлиени кърпи. От вътрешната страна на вратата на месингова кука висеше риза. Не можеше да устои на импулса да я докосне. Памучна. Мека. Неогладена. Удобна.

В основни линии банята беше чиста и спретната, въпреки че тя забеляза, че капачката на шишето с одеколон е прашна. Явно, отдавна не са я отваряли. Изкушаваше се да дръпне огледалната вратичка на аптечката и да надзърне, но реши, че това би било груба намеса в личния живот.

След като използва тоалетната, тя изми ръцете си и ги изсуши в кърпата, която висеше на хромиран кръг, забит в стената. Кърпата беше леко влажна не толкова отдавна той е избърсал ръцете или лицето си в нея. Това леко я смути и тя изпита странно усещане — мощното присъствие на обитателя — като че ли беше тук, но невидим.

Явно тишината и уединението й действат особено, реши Бари.

Тя се върна обратно през спалнята, обеща на отсъстващия си домакин, че щом си намери чаша вода, ще излезе веднага.

Откри кухнята без никакъв проблем. В хладилника имаше опаковка от шест бири. Нямаше бутилка с вода. Нито разхладителни. Реши да си налее от чешмата, като добави кубчета лед от камерата, пълна с парчета говеждо.

Вярна на обещанието си, тя се върна на верандата, и продължи да чака. Той сигурно ще се върне, преди да е станало тъмно. Не би оставил къщата отключена, ако има намерение да отсъства за по-дълго.

Оранжевият залез премина в пурпурен здрач. Звездите изгряха. Много повече звезди, отколкото бе виждала досега, защото бе живяла през целия си живот в град. Млечният път хвърли призрачна пътека над главата й.

С настъпването на мрака падна и температурата. Тя обви ръце около себе си. Въпреки студа, умираше за сън. Главата й се удряше в гърдите всеки път, когато задремеше. Тялото й беше с два часа напред спрямо тукашното време, а будилникът я беше събудил в пет тази сутрин.

— Глупости — каза си тя с тракащи зъби.

Преди да се саморазубеди, влезе в къщата, легна на дългия кожен диван и се сви на топка, за да се стопли. Секунди след като сложи глава на възглавницата, вече спеше.