Сандра Браун
Сензационно интервю (7)

Глава седма

Президент Мерит приключи телефонния разговор с Бари Трейвис и се обърна към съветника си.

— Ти какво мислиш?

Спенсър Мартин чу всяка дума, защото разговорът бе пуснат и през спикърфона.

— Опитва се да се добере до сведения, но ти се справи добре — отвърна той. — Наистина, отклони искането й, но го направи изискано. Позвъняването през Далтън ли е минало?

— Да. Тя спазва протокола.

— Тогава повече от изискано от твоя страна е да й откажеш лично. Тя си мисли, предполагам, че няма нищо лошо в това да те помоли за специално интервю, за стратегията на предизборната ти кампания. Естествено е от нейна страна да смята, че си е пробила път до Овалния кабинет, след като сега е на малко име с Ванеса, а ти си й пратил цветя.

Дейвид Мерит гледаше през прозореца грижливо поддържаните градини на Белия дом. Опашката от посетители се виеше покрай островърхата желязна ограда, в очакване на стандартната обиколка, по време на която щяха да се зазяпват в чиниите и чашите на бившите президенти.

Вътрешно той презираше американското общество, но му харесваше да бъде негов президент и щеше да му е неприятно да напусне този адрес, дори и след втория мандат. Никога не се замисляше, че може и да няма втори. Преизбирането му сякаш се разбираше от само себе си. Такава беше програмата, която си бе изработил отдавна в онзи паркинг за ремаркета в Билокси. С много малко отклонения всичко вървеше по генералния му план. Нищо не би трябвало да попречи на бъдещето, което Дейвид Малкълм Мерит бе очертал за себе си. Нищо!

Като че ли прочел мислите му, Спенс се обади:

— Питаш се защо вмъкна онзи последен въпрос за Ванеса?

— Физическото състояние на жена ми е в мислите на всички през тези дни. Би било по-подозрително, ако не беше попитала.

— Предполагам — кимна Спенс.

Липсата на убеденост накара Мерит от своя страна да се поинтересува от мнението му. Спенс сви рамене.

— Просто защото Бари Трейвис изникна преди няколко седмици отникъде. Сега изскача отвсякъде — той изруга през зъби. — Какво ли е мислила Ванеса, когато се е свързала с нея? А и защо тази репортерка още рови? Мога да разбера да души около Главната болница преди сериала за СВДС, но после?

— И мен ме безпокои — призна Мерит. — Но на информаторката й запушихме устата. Мисля, че мис Трейвис трудно ще открие друг източник в тази болница.

Бари Трейвис можеше да си мисли, че информаторите й са тайна, но тези на Спенс бяха още по-голяма тайна. Президентът не беше попитал по какъв начин, или от кого, Анна Чен е била заплашена, че издава поверителна информация на пресата. Спенс просто го бе уверил, че въпросът е уреден — и тъй като го казваше Спенс, човек можеше да е спокоен.

В това отношение Спенс беше без грешка. Възникнеше ли проблем — той поемаше грижата. Не искаше никакви обяснения. Нито осмисляне. Нито аргументи. Пък не беше и кавгаджия. Съвсем различен от техния приятел Грей Бондюрент, който настояваше да знае всичко за всяко проклето нещо, което го помолеха да изпълни.

Когато трябваше да се действа, Дейвид Мерит искаше действие, без обяснения. Изискваше експедитивност и не даваше пукната пара за почтеността на действието. Докато Грей се дърпаше. Почтеността беше твърде важна за Грей.

— Мисля, че Бари Трейвис е просто извънредно усърдна. Тя успя със своето петнадесетминутно предаване и сега се опитва да извлече максимума от славата. За съжаление, започва да става досадна — президентът се подсмихна. — Тя е откачалка и всички го знаят. Успокой се. Не е толкова умна, че да причини сериозни неприятности.

— Не знам, Дейвид — възрази Спенс загрижено. — Мисля, че е по-умна, отколкото си мислим. Ако не беше онзи силно раздухан гаф, тя би могла да стане име, с което се съобразяват в медиите. Проклетата й настойчивост говори твърде много за характер.

— Или за безразсъдство и сляпа амбиция.

— И в двата случая, ако тя продължи да се занимава с това, би могла да ни причини неприятности.

Мерит погледна към съветника си. Често пъти между тях не бяха необходими думи. Като бойци-партизани, пробиващи си път през гъмжаща от врагове джунгла, те можеха да общуват без слова, предупреждавайки се само с очи за възможни опасности. И сега беше така.

— Ако смяташ, че ще е по-добре, Спенс, заеми се с работата.

— Мисля, че ще трябва.

 

 

Бари гледаше замислено стенографския запис на телефонния си разговор с президент Мерит. Не можа да открие никакъв недостатък във всичко, което каза или пък в начина, по който го каза. Малък приятелски разговор. Беше твърд, но любезен, когато отказа молбата й за специално интервю, но това не я разочарова, нито дори изненада. Интервюто беше просто претекст. Целта на позвъняването беше да попита за първата лейди.

От онзи ветровит, облачен ден, когато се срещна с Ванеса Мерит на капучино, Бари търсеше драма под всяка тухла във Вашингтон. Не можа да открие нищо. Информаторите бяха онемели. Пейджърът, който носеше денонощно и чийто номер знаеха само информаторите и Дейли, не се бе обадил нито веднъж. Затова тя наруши правилата и им позвъни. Никой не знаеше нищо. Беше готова да приеме, че въображението й е изиграло шега и то не за първи път.

Тогава тайнственият инцидент с Анна Чен отново раздвижи потиснатите й подозрения. Точно на следващата сутрин Далтън Нийли свика пресконференция, за да обяви, че мисис Мерит ще се уедини за неопределен период от време. След това шокиращо въведение, той прочете кратко изявление на президента:

„Сенаторът Армбръстър и аз вярваме, че отговорностите на Ванеса като първа лейди не й предоставят достатъчно време, за да се възстанови напълно от трагичната загуба на нашия син. Ние подчертахме пред нея колко ценна ни е като личност и като патриот. Тя дължи на семейството си и на родината пълно възстановяване — физическо и емоционално — преди да възобнови изтощителната програма, която сама си налага. Поради тази причина тя ще си даде една по-дълга почивка.“

Журналистите задаваха въпроси. Възстановителната почивка ще бъде под контрола на д-р Джордж Алън, отговори Нийли на един репортер. Той студено отрече каквато и да е злоупотреба с алкохол или лекарства. Бари надвика колегите си, за да попита кога първата лейди ще се върне, отговориха й, че е твърде рано да се мисли за това.

Оттогава Нийли даваше периодично на медиите сведения за състоянието на мисис Мерит. Според д-р Алън почивката и спокойствието й се отразяват много добре. Тази сутрин, когато Бари разговаря с президента, той й благодари, че се интересува от жена му и обеща да препрати поздравите й. Оправяла се бързо и се чувствала отлично. Той самият бил много доволен от подобрението в състоянието й.

Всичко беше съвсем гладко — като задник.

— По дяволите — изпъшка Бари. Нещо не е в ред. Тя посегна към телефона.

— Правителствена болница. С кого да ви свържа?

— Анна Чен, моля.

— Мис Чен вече не работи тук.

— Моля?

— Мис Чен вече не работи тук. Може ли някой друг да ви помогне?

— Ъ-ъ, не. Благодаря.

Бари затвори бързо и опита домашния номер на Анна Чен. Приятен, електронен тембър й съобщи, че номерът вече не е действащ. За по-малко от пет минути Бари скочи в колата си и полетя към жилището на Анна Чен. Взе на един дъх стълбите до третия етаж и натисна звънеца на вратата на ЗС. След неколкократно натискане на копчето, стана ясно, че апартаментът е празен.

Разстроена, тя позвъни на съседния апартамент през коридора. Доближи ухо до вратата, чу вътре движение и приглушен разговор.

— Ало? — извика тя и почука на вратата. Търся мис Чен.

Съседът беше младеж — тип администратор, с коса прибрана на конска опашка и риза с монограм, разкопчана до колана на панталоните, ципът на които очевидно е бил вдигнат току-що, а част от ризата висеше отвън. Поглеждайки над рамото му, Бари видя, че той има гостенка — млада дама. Бяха в разгара на пикник на пода във всекидневната.

— Съжалявам за безпокойството.

— Ако търсите Анна, тя се премести — каза той, бързайки да се върне вътре. Или ви интересува друго?

— Кога?

— Миналата седмица. Петък, четвъртък, може би. Преди уикенда, защото управителят накара да почистят апартамента в събота. През целия ден влизаха и излизаха работници.

— Имате ли някаква представа… Къде се е преместила?

— Не. Но тя работи в Правителствена болница.

— Вече не работи там.

— Тогава не знам нищо.

 

 

— Благодаря, че дойде, Дейли — Бари влезе в къщата си през задната врата. Кухнята беше изпълнена с ароматни изпарения.

— Как бих могъл да устоя на толкова изискана покана?

„Бъди тук в седем. Започни вечерята.“

Дейли стоеше пред печката и бъркаше сос за спагети. Препасаната около кръста му престилка с коледни мотиви му придаваше трогателен вид. Смътно си спомняше, че бе получила престилката като подарък преди няколко години и след това не я беше виждала. Чудеше се къде ли я е открил Дейли.

— Мирише приказно — тя потупа Кронкайт, който лудо й се умилкваше. — Нахрани ли го?

— С парче сурово месо — глътна го наведнъж — Дейли остави настрана лъжицата и се обърна към нея. — Как да разбирам посланието ти да отида до ъгъла, да се спусна надолу по алеята и да мина през задната врата? На шпиони ли си играем?

— След вечеря.

Той удържа на уговорката. Веднага щом чиниите бяха измити, те се разположиха удобно в нейната всекидневна. Поне Дейли се чувстваше удобно. Седнал в кресло, отвсякъде подпъхнат с възглавници, с голямата глава на Кронкайт отпусната в скута му. Бари се разхождаше нервно из стаята. Провери два пъти дали входната врата е залостена и заключена. Затвори капаците на прозорците, за да не може да се вижда отвън навътре.

— Какво, по дяволите, става? — попита Дейли.

Тя постави пръст върху устните си и включи телевизора. Усили звука до краен предел и след това приближи една отоманка до стола на Дейли.

— Ще кажеш, че преигравам и драматизирам, но мисля, че ме следят. Откачих клетъчния си телефон днес следобед. Оттук нататък няма и да записвам на телефонен секретар. Когато говорим трябва да сме много внимателни, особено когато става въпрос за Ванеса Мерит.

— Мислиш, че в къщата има микрофони?

— Нищо не би ме изненадало — тя го осведоми за изчезването на Анна Чен и добави: — Говорих с управителя на сградата. Тя не е предупреждавала, че напуска — просто платила, приготвила си багажа и напуснала.

— Може да е имала десетина причини за напускане. Друга работа, друг апартамент.

— Не е оставила новия си адрес нито в болницата, нито при управителя. Необяснимо за човек, който просто сменя адреса.

— Може да се опитва да се отърве от някой приятел — негодник.

— Тя беше изплашена, страхуваше се да не я видят, че говори с мен. Някой е разбрал, че ми е дала информация и човек от тайните служби я е сплашил да мълчи.

Дейли захапа долната си устна и не каза нищо.

— Защо не е била извършена аутопсията на това бебе? — продължи Бари. — Д-р Алън не е присъствал, когато то е умряло. При инцидентна смърт законът изисква аутопсия, за да се изясни причината.

— Говорим за президента и първата лейди на Съединените щати, Бари. Законът може да бъде заобиколен.

— Ако детето ти умре внезапно без някаква видима причина, ти не би ли искал да знаеш точно от какво е настъпила смъртта? Защо двамата Мерит ще се противопоставят на аутопсията, ако нямат нищо за криене?

— Много хора се противопоставят на аутопсията — Дейли поклати ръка, за да покаже неудовлетворението си. — Следващ аргумент.

— Продължавам да се връщам към отправеното към мен странно послание на Ванеса. Биха ли могли да са прикрити признания?

— Ако тя е убила бебето, защо ще си признава?

— Дълбоко в себе си тя желае нейното престъпление да излезе наяве. Тя иска да бъде наказана.

— Знаеш ли, колкото повече говориш, толкова по-отвратително става.

— И къде е тя? — попита нетърпеливо Бари, въпреки че продължаваше да шепне. — В Хайпойнт? — личната резиденция на Мерит на Шенъндуър Ривър се намираше на два часа с кола на югозапад от Вашингтон.

— Затова заслужава да се помисли — каза Дейли — въпреки че официалното съобщение гласи, че тя си почива в „неназовано място“.

— Ако тя само си почива, а иначе е здрава, защо е цялата тази тайнственост?

— Ако дъщеря му беше сериозно болна, Клет Армбръстър щеше да е в центъра на нещата — отново се обади Дейли. — Щеше да й осигури най-добрите медицински условия в страната, щеше да я подложи на всички видове тестове. Говорила ли си с някой от неговите хора?

— Опитах се. Крият се зад изявлението на Нийли.

— Ако здравето й е подложено на риск, сенаторът не би се задоволил с продължителна почивка. Щеше да се бори със зъби и нокти и да намери най-доброто лечение.

— Същото важи и ако сенаторът знае, че тя е извършила убийство. Би се борил също така силно, за да я прикрие и предпази.

— Кучка — просъска Дейли. — Аз сам си влязох в капана.

— Ти продължаваш да поставяш пречки в хода на мислите ми — каза тя троснато. — Не ти се иска да изляза права.

— Не искам да сгрешиш. Не искам да изпаднеш в глупаво положение, както стана с историята със съдията Грийн. И с други.

— Това няма нищо общо с онези. Изобщо.

— И аз не искам това. След серия от провали ти отново започваш да печелиш доверие. Можеш ли да си представиш какъв шум ще вдигнат тези ти теории, ако се окажат неверни?

— А можеш ли да си представиш колко бързо ще се издигна, ако теориите ми се докажат?

— Преди да започнеш да фантазираш за собствено магазинно предаване, по-добре признай с какво разполагаш. Подозрения, Бари. Това е. Подозрения, които в журналистиката се свеждат до нула.

— Не, не е така — възрази тя категорично. — Освен в случаите, когато си видял как някой скача от балкона, как се разбива самолет или убиец с още димяща пушка в ръка над трупа, всяка добра история започва с подозрение, вътрешен инстинкт.

Ти сигурно няма да повярваш, Дейли, но моите мотиви не са чисто егоистични. Притеснявам се за Ванеса. Толкова е отслабнала. Кажи, че съм ненормална и че бебето е умряло от СВДС, както бе съобщено. Може би мъката я е подлудила. Ако е започнала да създава затруднения за Белия дом, не е ли възможно да са я изпратили някъде, за да я държат настрана от очите на хората?

— Мислиш, че президентът я държи против волята й? Поставена по този начин, хипотезата изглеждаше смешна.

— Това би било съвсем неприемливо, нали?

— Не повече неприемливо, отколкото всичко останало, около което се въртяхме — той помисли върху това. — Освен това властта си има собствена психология. Историята е показала, че за някои хора няма непозволени средства за постигане на целта. Предполагам, че това може да включва и отдалечаването на една емоционално нестабилна първа дама, която се явява пречка за евентуален втори мандат.

Бари потрепери.

— Господи, нашите теории стават все по-зловещи.

— Те все още са теории, Бари.

— Престани да ми напомняш — измърмори тя.

— Такава ми е работата.

— Вече не си ми шеф.

— Точно така. Просто приятел. Виж, Бари — той спря, за да вдиша няколко пъти кислород. — Ти получи одобрението на публиката. Поне този път не прекалявай.

Тонът му не й хареса.

— Време за психология ли, Дейли? Да отворим черепа на Бари и да видим как тиктака?

— Аз вече знам какво те кара да тиктакаш. Но по-важното е, че ти също го знаеш.

— Тогава защо да спорим? — тръсна глава тя ядосано.

— Може ли да ме погледнеш в очите и да ми кажеш, че мотивацията ти да продължиш да се бъркаш в тази опасна история няма нищо общо със спечелване доверието на двама души, които…

— Да, мога да те погледна в очите и да ти кажа. Между другото няма значение какви са мотивите ми, това е история, която трябва да бъде разказана. Съгласен?

— Ако въобще има някаква история, да — отвърна той недоволно.

— Добре, тогава спри да човъркаш раните от детството ми и ми помогни.

— Как?

— Кой би говорил с мен? Сенатор Армбръстър?

Дейли поклати глава.

— Независимо какво нашепва сърцето му, той ще застане на страната на своите и ще ги защитава до последен дъх. Той е политик до мозъка на костите си. Няма да злепостави човека, който неговата партия е поставила в Белия дом, дори и ако той се нарича Джак Изкормвана. И сигурно не своя зет. Той почти собственоръчно го постави на президентския стол.

— Добре. Кой друг тогава познава семейство Мерит толкова отблизо? Ако имаше някой достатъчно приближен, който по някаква причина се е отдалечил. Или човек, който… — изведнъж нова идея я накара да подскочи. — Онзи… онзи… военен, който освободи заложниците.

— Бондюрент?

— Бондюрент! Да! Гари Бондюрент!

— Грей.

— Точно така. Грей. Беше неразделен със семейството. Може би той би говорил с мен.

Дейли се разсмя подигравателно.

— Щеше да извадиш по-голям късмет, ако интервюираш един от барелефите на Маунт Ръшмоур^[1]. Те биха били много по-разговорливи и по-приятелски настроени от Бондюрент. До него можеш да се доближиш толкова, колкото до кобра.

— Какво се знае за него? Откъде идва?

Дейли сви рамене.

— Никой нищо не знае.

— Но той не се е материализирал, откакто Мерит го е назначил за съветник — каза тя с възмущение.

— Така изглежда — отбеляза Дейли. — Спенсър Мартин е също толкова потаен. Известното за тях преди работата им в администрацията на Мерит не би стигнало да се напълни и напръстник. По мое мнение — те самите култивират тази мистериозна аура около себе си.

— За какво?

— За ефектност.

— Какво е правил Бондюрент преди мисията за освобождаването на заложниците?

— Подготвяли са се, предполагам. Тримата — Мартин, Бондюрент и Мерит — са се обучавали в морското разузнаване. От тримата президентът е най-шлифован. Спенсър Мартин е истински подлец. Той е най-сложният от триото. Искаш ли да знаеш нещо? Тоя приятел винаги ме е плашил до смърт. Мисля, че е изплашил до такава степен и президента.

— Мисля, че президентът го уволни, защото се бе сприятелил твърде много с Ванеса.

Дейли изсумтя.

— Как може да си толкова не в час по този въпрос? Къде беше, когато стана това? Не беше чак толкова отдавна.

— Хауи — негово величество, беше ме подгонил за нещо и ми беше наредил да правя някакви тъпи репортажи. Пропуснах завръщането на Бондюрент и след това той изчезна от Вашингтон.

— Всъщност нямаше много за изпускане. Бондюрент разочарова всички репортери във Вашингтон. Изплъзваше се от камерите и не даде нито едно интервю. Таблоидните издания отпечатаха обичайните глупости, но разбира се, не дадоха истинската история.

— А каква беше историята?

— Не знам. Но ако Мерит е мислил, че Бондюрент се чука с първата лейди, защо ще го избере да ръководи мисията за заложниците? Той направи Бондюрент национален герой. Това не прилича на реакция на ревнив съпруг, нали? — Дейли поклати пръст в нейна посока: — Има и друг факт, който отчиташ погрешно. Президентът не го уволни. След мисията той помоли Бондюрент да заеме отново мястото си в Белия дом. Бондюрент отговори „Благодаря ви, но не желая.“

— Откъде знаеш всичко това?

— Ти не си единствената, която разполага с информация, госпожичке. Може да съм с единия крак в гроба, но с другия все още съм добре дошъл в различни кръгове във Вашингтон.

— Ако си толкова добре информиран, къде е сега Бондюрент?

— Замина някъде на Запад.