Сандра Браун
Сензационно интервю (5)

Глава пета

— Наричаш това половин час?

— Престани да се жалваш и ми помогни — Бари, с президентския букет, две бутилки вино и торба с продукти, се мъчеше да влезе през входната врата на къщата на Дейли Уелш.

— Сигурно си ограбила някой пресен гроб? — попита той.

— Прочети картата, умнико.

Той измъкна бележката от огромния букет и подсвирна високо.

— Впечатляващо!

Тя се засмя весело.

— Изработено само за един ден.

— Какво ще направиш, за да се повтори?

— Бих те разпердушинила заради неизчерпаемия ти талант да разваляш всичко хубаво, но съм уморена, така че да отворим виното.

— Имаш одобрението ми.

Отидоха заедно в кухнята, която вероятно по погрешка, беше най-привлекателната стая. Самата къща беше невероятно грозна. Дейли започна да рови в претъпканото чекмедже, за да открие тирбушон.

— Как си? — попита тя загрижено.

— Още не съм умрял.

Но Тед Уелш — или Дейли^[1], както беше известен между приятелите си — изглеждаше така, като че ли следващото мъчително поемане на въздух ще бъде последно. Емфиземът бе придобил от пушенето на огромно количество цигари през дългите години на работа, за да засища глада на публиката за новини.

Веднага след завършване на университета бе започнал да работи като момче за всичко в един ежедневник. Оттам бе излязъл и прякорът му. Беше тръгнал от низините, минал през различни журналистически изпитания, за да стане шеф на новините на филиал на телевизионна мрежа на Ричмънд, откъдето бе принуден да се оттегли рано, поради бързото развитие на болестта.

Живееше от скромна социална помощ, защото не беше навършил необходимата възраст — и сигурно никога нямаше да я достигне — за да получи пълна пенсия. Двата стека, които се размразяваха на масата, всъщност бяха банички с месо. Бари подозираше, че ще е така и затова, когато купуваше виното взе и два котлета. Докато тя се занимаваше с приготвянето на вечерята, Дейли отпиваше по малко от виното.

Той премести бутилката с кислород по-близо до стола си и по-далеч от нея и каза:

— На Кронкайт ще му стане патката, само като подуши кокалите.

— Малко вероятно. Опериран е.

— О, забравих. Кастрирала си дори него.

Тя тръшна буркан с марината за месо върху масата и се обърна към него.

— Не започвай с това.

— Но си е така. Ти премахваш топките на всеки мъж, с който се запознаеш. Това е методът — отхвърляш го, преди той да те отхвърли.

— Теб не съм те отхвърляла.

— Мен не ме брой — каза той през хриптящия си смях. — Много съм стар и болен, за да го вдигна изобщо. Не представлявам опасност. Което ме навежда на друга мисъл. Не би трябвало да прахосваш вечерите си с такъв неперспективен като мен. Ако аз съм най-добрата ти мъжка компания, животът ти би изглеждал твърде тъжно.

— Но аз те обичам, Дейли — тя се приближи към него и го целуна по бузата.

— Престани — той я отблъсна. — И не препържвай котлетите. Искам ги алангле.

Бари не се засегна от грубостта му. Тяхното приятелство, започнало някога със скандал, сега бе непоклатимо. Бяха стигнали до онова ниво на разбирателство, когато обидите ставаха еквивалент на нежностите.

— Бих дал двайсет години от живота си за една цигара — отбеляза той, когато след вечеря се наслаждаваха на кафето в неговата всекидневна.

— Ти вече си дал достатъчно.

— Ох. Истина е — беше седнал в стола си без ръчки, с апарата за дишане до стола — системата от пластмасови тръбички, които се захранваха от подвижната кислородна бутилка и се вкарваха направо в ноздрите.

В другия край на стаята Бари си почиваше на дивана. Беше вдигнала краката си горе и бе притиснала голяма възглавница към гърдите си.

— Наскоро срещнах още един човек, който изпитваше никотинен глад. Никога не бих предположила.

— Кой?

— Поверително е.

— На кого ще кажа аз пък? Освен теб никой не идва тук.

— Би могъл да имаш други приятели, но не каниш никого.

— Не мога да понасям съжалението им.

— Тогава трябва да прекарваш времето си с болнави, едва дишащи хора. И преди сме говорили за това — каза тя напевно. — Хайде да не започваме и тази вечер.

— Съгласен — изпъшка той. — Кой е мистериозният пушач?

Тя се поколеба.

— Нашата първа лейди.

Веждите му се вдигнаха.

— Не лъжеш? Сценична треска преди интервюто?

— Не. Тогава се срещнахме на кафе.

— След като я интервюира насаме, все още ли мислиш, че е тъпа?

— Никога не съм мислила така.

Той я погледна.

— Десетки пъти си я наричала така, седнала точно там, където си сега. „Красавицата на Мисисипи“. Не са ли това твои думи? Описвала си я като една от онези жени, които никога нямат една собствена мисъл в главата. Мнението, което тя изразява, е мнение на онези мъже, които й се умилкват, по-точно — баща й и съпругът й. Тя е тъпа и банална. Нещо да съм пропуснал?

— Не, общо взето, това е — Бари въздъхна и разсеяно обиколи с пръст ръба на чашата за кафе. — Все още това е моето мнение, но изпитвам и съжаление към нея. Искам да кажа, да загубиш бебето си… Боже Господи!

— И?

Бари не бе забелязала, че е млъкнала, докато Дейли не я извади от мислите, в които бе потънала.

— И какво?

— Хапеш нервно устни, сигурен знак, че нещо се върти в главата ти. Цялата вечер чакам да се разтовариш, от каквото и да е.

— Не знам какво е — каза му тя искрено. — Просто…

— Нещо като гъдел по врата?

— Да кажем, че е така.

— Вероятно означава, че си по някаква диря, но не знаеш на какво.

Дейли се наведе напред, със светнали като на пожарникарско куче очи, при първото удряне на камбаната. По страните му бе избила лека руменина и сега изглеждаше много по-здрав, отколкото от седмици насам. Като че ли подмладен от предчувствието на нещо необикновено.

Бари се почувства виновна, че бе започнала разговора, след като видя трескавия му поглед. Щеше да му причини голямо разочарование. Вероятно нямаше да излезе нищо.

Но пък нима имаше нещо лошо, че е споделила? Може би той ще открие смисъла, или ще каже, че не съзира нищо в разхвърляните й идеи.

— Сериалът за СВДС предизвика голям интерес — поде тя.

— Казах ли ти, че го пуснаха и по сателитната телевизия?

— Сигурно за кариерата ти е било като ритник по задника — изхили се Дейли. — Но нали това искаш? Тогава какъв е проблемът?

Тя погледна в чашата си. Кафето вече бе изстинало и тя безцелно въртеше чашата.

— Когато се срещнах за първи път с нея, тя изпитваше разбираемо чувство за вина и затова аз й напомних, че никой не може да бъде упрекван за такава смърт — това просто се случва. Но тя много странно попита: „Нима?“

Този въпрос и начинът, по който го зададе, ме подтикнаха да започна да проучвам СВДС. След това попаднах на странния случай на жена, чиито четири бебета умрели от този синдром. По-късно се оказало, че причината не е тази.

— Тя е имала онова… онова…

— Синдромът на Мюнхаузен по делегация — допълни Бари.

— Някои смъртни случаи започват да изглеждат подозрителни. Майки са били обвинявани в убийство на собствените си деца, за да възвърнат отнетото им внимание.

— Добре… — тя пое дълбоко въздух и без да издиша, вдигна глава и го погледна напрегнато.

Той не извърна очи, остана втренчен в нея дълго време. Накрая каза:

— Може би ще трябва да поправя нивото на кислорода. Или не получавам достатъчно, или поемам прекалено много. За момент си помислих, че намекваш, че първата лейди на Съединените американски щати е убила собственото си бебе?

Бари остави чашата си на масичката за кафе и се изправи.

— Съвсем не съм казвала такова нещо.

— Така ми прозвуча.

— Не съм намеквала такова нещо, Дейли. Кълна се.

— Тогава защо продължаваш да хапеш устни?

— Не знам! Но нещо не е в ред — тя се отпусна отново в ъгъла на дивана и хвана с ръце главата си. — Бях с Ванеса Мерит два пъти през последните седмици. Първия път тя беше напрегната като наркоман на втория ден от детоксикацията — жена очевидно на ръба на емоционален колапс. В деня на интервюто тя беше съвсем друга личност. Високомерна. Студена. Контролираща се. Коректна. И почти толкова човек, колкото тази масичка за кафе.

— Интервюто беше добро.

— Беше безжизнено, Дейли, и ти знаеш това — върна му тя. Потрепването му й подсказа, че е съгласен. — Интервюто с мисис Мерит би трябвало да бъде най-високата точка от сериите. Вместо това то беше по-безлично от всичко останало. Тя изглеждаше като кукла.

— Значи е глътнала два валиума, преди да застане пред камерата — каза Дейли като сви рамене.

— Вероятно. Сигурна съм, че беше натъпкана с лекарства в нощта, когато я видях на онзи прием — или пък е била пияна. Величествена както винаги, но отнесена. Почти… не знам… изплашена. Президентът прикриваше и друго нещо — каза тя, прекъсвайки се сама, за да тръгне по друга линия. — Той ме поздрави, като че ли двамата сме стари приятели. Естествено, бях поласкана от вниманието му, но си помислих, че е странно. Беше много ентусиазиран за сериала — преди и след излъчването му. Искам да кажа — погледни към тези цветя. Онова, което струват, би било съществена кръпка в националния дълг.

— Тогава изритай по дяволите теориите си, нали? Той нямаше да изпитва такива чувства към теб и сериала ти, ако поставяш в неблагоприятна светлина жена му.

— Просто съм изненадана от прекаленото внимание. Отдавна правя репортажи за Белия дом. Защо изведнъж президентът и аз станахме добри познати?

— Бари, ти си журналистка. Той е титулярят, изправен пред нови избори следващата година. Трябва да поласкае колкото може повече журналисти. Ако спечелиш пресата, печелиш и изборите.

Тя трябваше да се съгласи с обяснението на Дейли. Дейвид Мерит, още от първия си мандат в Конгреса, беше разбрал как да ухажва медиите. Любовният романс бе продължил и по време на кампанията му за президент. Илюзията постепенно бе започнала да се пропуква, въпреки че медийните му репортажи винаги бяха благоприятни. Но Бари Трейвис създаваше кратки информации и въобще нямаше влияние. Защо трябваше да я ласкае?

Мисълта й скачаше от едно предположение към друго както беше още на първата й среща с Ванеса Мерит. Не се задържаше на нито една от тези мисли и съмнения, защото се страхуваше, че всичките висят във въздуха.

— Бих могла да се отърся от противоречията и да спя спокойно, но остава едно нещо — обърна се тя към Дейли. — И мисля, че това е истинска загадка. Когато завършихме интервюто, тя ме прегърна. Мен.

— Сигурно е било за сбогуване — продължи да упорства Дейли.

— Не беше повод.

— За какво?

— За да дойде достатъчно близо и да прошепне в ухото ми, което да не се чуе от никой друг. Тя каза: „Бари, моля те, помогни ми. Не разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?“

— По дяволите!

— Точно така, Дейли. Това беше първият и единствен път, в който тя изрази някакво почтено чувство. Звучеше отчаяно. Какво мислиш, че е искала да каже?

— Откъде, по дяволите, бих могъл да зная? Може да значи — „помогни ми съпругът ми да бъде преизбран“, или „помогни ми да предизвикам обществен интерес към СВДС“, или „помогни ми да се справя с мъката си“. Може да значи всичко или нищо.

— Ако е нищо — нищо — каза Бари. — Но ако е нещо, изводите могат да бъдат експлозивни.

Той поклати глава.

— Аз все още не вярвам. За какво й е да убива бебето си, след като толкова трудно е забременяла?

— Мисля, че това го установихме. Синдромът на Мюнхаузен.

— Тя не се вписва в такава рамка — не се съгласяваше той. На жените, страдащи от такива разстройства, обикновено е липсвала симпатия и внимание. Според пресата Ванеса Мерит е почти като Принцеса Ди. Тя получава повече внимание от всяка друга жена на света.

— Но дали го получава от онзи, на когото наистина държи?

— Президентът? Мислиш, че я пренебрегва и тя се опитва да го сплаши.

— Това е възможност.

— Слабичка.

— Но вероятна — подчерта Бари. — Погледни какви обществени симпатии спечели Джаки Кенеди, когато малкият Патрик почина. Тя се превърна в икона.

— Но заради много повече причини, отколкото загубването на новородено.

— Но тази трагедия допринесе за легендата. Може би тази първа лейди иска да създаде подобна аура за себе си.

— Друга теория? — попита Дейли с жест на отхвърляне.

— СПИН. Ако някой от тях е носител на вируса? Детето би могло да покаже положителна реакция. Мисис Мерит не би могла да рискува да се унижи пред света, ако се разкрие нейната или на съпруга й сексуална тайна.

— Още една слаба вероятност — каза Дейли. — Ако някой от тях беше серопозитивен, досега щеше да излезе наяве — да кажем, когато е забременяла. Президентът редовно е подлаган на рутинни лекарски наблюдения и изследвания. Подобна тайна не би могла да се запази дълго.

— Предполагам, че си прав — тя помисли върху това още малко. — Може би не забелязваме очевидното. Ами ако нейният мотив е бил най-обикновена злоба? Тя ми направи впечатление на жена, свикнала да налага волята си, жена, която не би търпяла отказ.

— Какво имаш предвид?

— Убила е сина им, за да накаже президента за неговите афери.

— Слухове за афери.

— Хайде де, Дейли — изръмжа Бари. — Всеки знае, че е женкар. Просто не е бил хванат с някоя гола дама в леглото — все още.

— Но докато не е, няма телевизионен репортаж, не е направил признания пред камерата, похожденията му си остават слухове.

— Мисис Мерит трябва да знае.

— Разбира се, че знае. Но тя ще се усмихва и ще претендира, че не знае, точно както всяка съпруга на всеки кръшкащ началник е правила през цялата история на изборните длъжности.

— Все още мисля, че излъганата жена е наистина силен мотив.

Дейли захапа замислено долната си устна.

— Бари, с тази история ти спечели вниманието на електронната индустрия. Този път позитивно внимание.

— Минутите под светлината на прожекторите нямат нищо общо с това.

— Сигурна ли си? Сериалът беше толкова добър, че засега засенчи разгрома ти заради съдията Грийн и показа, че критиците ти грешат. Ти заслужаваш похвали, но внимавай да не станеш ненаситна. Сигурна ли си, че не експлоатираш внезапното внимание към себе си като измисляш друга история? Не използваш ли всичко това като начин да се измъкнеш от професионалната забрава?

Тя почти щеше да отговори с твърдо и непоколебимо „не“, но спря, за да премисли отново мотивите си. Дали не оформяше фактите, за да ги пригоди към собствените си намерения? Не остави ли амбицията да влияе върху обективността й? По-лошо, не изпадаше ли отново в навика си да заложи на погрешно заключение, за да създаде много по-драматична история?

— Честно — не. Разглеждала съм фактите обективно и от всеки възможен ъгъл. Жената е загубила детето си. За това тя има искрената ми симпатия. Но не е ли възможно, вместо да е жертва на жестоката съдба, да е жертва на необяснима злонамереност, която я е довела до извършването на невъобразимо тежко престъпление? Това е въпросът, който не ми дава мира.

Още от началото се долавяше нещо подозрително. Защо тя ми позвъни и ме покани на кафе? Никога не го е правила преди това — не съм чувала да се среща с репортерки. И докато разговаряхме, изглеждаше, че се опитва да ми съобщи нещо, но без да го назове направо. Ами ако това нещо е било признание?

Ако не беше първата лейди, аз не бих чакала толкова дълго, за да започна да разследвам историята й. Мисля, че заслужавам червена точка, задето започнах да ровя по-дълбоко. И с риск да звуча невероятно наперено, мисля, че го дължа на нацията ни. Това е чисто американска черта.

— Добре — съгласи се Дейли. — Нека те попитам, още едно нещо.

— Казвай.

— Защо, по дяволите, висиш тук?