Сандра Браун
Сензационно интервю (39)

Глава тридесет и девета

Дейли се зае много сериозно с ролята си на примамка.

Малко след като се раздели с Бари и Грей в паркинг-гаража, той забеляза сив седан, който вече няколко квартала поддържаше прилична дистанция зад него. След няколко обмислени изплъзвания по улиците на града, Дейли бе сигурен, че отново го следят.

Може би Грей беше прав и в колата бяха поставили електронно устройство. Или пък копелетата просто извадиха късмет и го откриха втори път. А може би тайната полиция на Мерит беше още по-ловка, отколкото предполагаше Грей. Ставаше страшно. Все пак би било невероятно тези гангстери да притиснат болен, стар астматик на някоя оживена улица. Дейли се чувстваше относително в безопасност.

През първия час играта на преследване беше забавна, но по-късно монотонността й му доскуча. След като се прозя няколко пъти в течение на пет минути, той настрои радиото на станция с рап музика, само защото я ненавиждаше. Ако тази противна шумотевица не успее да го удържи буден и нащрек, нищо не би могло.

Когато стомахът му започна да къркори от глад, той спря до един авторесторант на Макдоналдс и поръча Биг Мак за него и за Доли. Момчето, което му ги подаде забеляза, че приятелката на Дейли е надуваема кукла, но не коментира и Дейли не даде обяснения. По-добре момчето да си мисли, че е някакъв перверзен тип, отколкото опасен престъпник.

Той паркира колата си срещу залата за хранене и докато ядеше своя бургер, разсеяно наблюдаваше хората, които влизаха и излизаха. Нямаше много апетит и затова изяде половината от сандвича. Можеше да се закълне, че Доли го погледна осъдително, когато изхвърли остатъците от храната им.

Тъй като не му се тръгваше отново, той продължи да седи с ръце в скута и да наблюдава клиентелата на Мак Доналдс. Особено го интересуваха двойките с малки деца. Тези очевидно щастливи семейства бяха живо доказателство, че идеалът не е напълно непостижим. Но вместо да се настрои приятно от това заключение, Дейли се почувства невероятно тъжен.

Не за първи път си признаваше, че е пропуснал истински важното в живота. Трябваше да се ожени за онази сладка малка учителка, която беше луда по него. Той също беше луд по нея. Влюби се в топлите кафяви очи и приятни маниери още първата вечер, в която се запознаха. Само усмивката й го караше да се чувства като милионер.

Но беше я приел като даденост и се отнасяше небрежно с нея. Много често предпочиташе да работи извънредно, вместо да я изведе на вечеря. Тя винаги оставаше на второ място, когато ставаше въпрос за интересни случаи. Между кино с нея и гореща журналистическа следа изобщо не можеше да става въпрос за избор.

Тя беше мила, вярна, изтърпя го по-дълго, отколкото заслужаваше. Но той бе прекалил с търпението й. Тя го остави и се омъжи за друг, много по-стабилен и внимателен, мъж, който държеше на нея повече от работата и свободата си.

Смешно, как свободата през младостта се превръща в самота на стари години. Напоследък все по-често мислеше за нея и си представяше какво би могло да стане.

Когато осъзна болката, която му носеха тези мисли, той се подигра със самосъжалението си. Явно с годините съм се превърнал в жалък стар глупак.

Нервиран от сълзливите си мечти той запали колата и излезе от паркинга. Седанът го чакаше от другата страна на улицата и тръгна след него. Той пое по 66-та за излизане от града до пресечката с 495-та, след това обърна и се насочи към северозапад. Забавляваше го да гледа в огледалото за обратно виждане как седанът се опитва да не го изпусне в трафика, въпреки че не беше толкова наивен да повярва, че сивият седан е единствената опашка.

Той влезе отново в града през Чеви Чеиз, Мериленд и се насочи към центъра. Мина по Уисконсин Авеню, където различни групички в търсене на нощния живот в Джорджтаун, се оглеждаха за празни маси в препълнените кръчми и ресторанти.

Без да има нищо предвид, продължи да кара през града, докато отново стигна покрайнините. Вече му омръзваше, спеше му се и беше уморен от прекараните часове зад кормилото.

Мисълта му отново се върна към учителката. Как е могъл да бъде такъв глупак да я остави да си отиде! Тя щеше да бъде любяща съпруга. Биха могли да имат деца, сега и внуци. Тези есенни години нямаше да бъдат толкова самотни и той нямаше да има само Бари за компания. Тя беше едно голямо дете и той я обичаше като собствена дъщеря, но не беше партньор в живота. Имаше разлика.

Може би ако се бе оженил за сладката госпожичка тогава, нямаше толкова да се страхува от смъртта сега. „Какъв пък живот с нея — измърмори той. — Да се грижи за един задъхващ се задник като мен“.

Звукът на собствения му глас го изтръгна от фантазиите. Къде, по дяволите, беше? Без сам да разбере, бе стигнал до индустриална зона с едва различими един от друг складове. По това време всички бяха затворени. До товарачните площадки стояха празни камиони с ремаркета като огромни животни с отворени търбуси.

Колата на Дейли и тази, която го следваше, бяха единствените по пустите улици. С всеки завой той все повече се объркваше и навлизаше все по-дълбоко в бетонния лабиринт, докато, накрая стигна до задънена улица.

— По дяволите! — той погледна бързо в огледалото за обратно виждане. Седанът беше по петите му в сляпата уличка.

Действайки инстинктивно, Дейли направи обратен завой и почти щеше да се измъкне въпреки седана, но шофьорът му изви рязко кормилото наляво. Дейли трябваше да стъпи върху спирачката, за да не се сблъскат.

Щеше да е по-добре, ако се беше блъснал. Може би щеше да има късмет да умре при катастрофа, защото знаеше, че няма измъкване от тримата побеснели мъже, които слязоха от колата и тръгнаха към него.

 

 

— Закъсня десет минути — хленченето на жената можеше да се чуе през стената на фургона.

— Кучка! — изсъска Грей.

— Какво става?

— Попаднал съм на Ромео със спалня на колела. Бързо!

Той нахвърля обувките, дрехите, торбата и чантата й върху горното легло, което започваше от фургона и продължаваше над кабината на шофьора.

— Качвай се тук. Бързо.

— Няма да стане. Като ковчег е.

За да не губи време в спорове, той я стисна за лакътя и бедрото и я хвърли на леглото, където имаше не повече от фут разстояние между дюшека и тавана. Когато не се използваше, леглото служеше за складово пространство, където се слагаха допълнителни завивки и възглавници. Грей се изкатери горе и се сви между възглавници, одеяла и спални чували.

— Направи си път навътре — посъветва той Бари, която за първи път му се подчини, без да задава въпроси.

Двойката се приближаваше към задната врата на фургона.

— Започва да ми омръзва — оплака се жената. — Защо да не отидем на мотел?

— Защото тук сме си сами.

— И ти е без пари.

— Не става въпрос за пари. Честна дума, бебчо. В мотелите трябва да се регистрираш. Нали не искаш дъртата да ни разкрие?

По време на тези приказки Грей се мъчеше светкавично да подреди спалните чували и възглавници във външния край на леглото. Ако имаха късмет, когато двойката влезеше във фургона, те щяха да бъдат като зад стена. След това избута Бари още по-назад в ъгъла. В останалите секунди хвърли отгоре им един юрган.

— Когато се качат тук, няма да може да се диша — прошепна тя.

— Имаш ли по-добра идея?

Дори да имаше, нямаше време да я каже. Задната врата се отвори, фургонът светна и след това потрепери от тежестта на мъжа, който влезе вътре.

— Ето ни, бебчо — той подсвирна тихо. — Изглеждаш като диамант тази вечер. Това нова блуза ли е?

— Харесва ли ти?

— Много. Колко бързо ще можеш да я съблечеш?

— Такова животно си!

Вратата се затвори и светлината угасна. Смях. Въздишки. Звуци от страстни целувки. Шумолене от сваляне на дрехи. Сваляне на цип. Простенване.

— Много си хубав.

— Така е, бебчо. По-близко.

Още въздишки и звучни целувки.

— Повече не издържам — задъхваше се мъжът. — Хайде, дай…

— Трябва ли да сме горе — провлече тя носово. — Мразя там горе. Миналия път си ударих главата в тавана.

— Добре, добре, само…

— Почакай момент! — изпищя тя. — Не ги късай. Ще си ги сваля, ако почакаш половин секунда.

Очевидно нещастникът не можеше да се спре вече. Отдолу се чуваха звуци от тела, които се удряха в стената, или… Грей не беше сигурен. Не искаше и да бъде сигурен, защото като знаеше много добре какво става долу, в съзнанието му щяха да нахлуят образи, с които той сигурно нямаше да се справи в момента. Опита се да мисли за нещо, за каквото и да е, за да не слуша звуците. Стисна очи, искаше му се да може да запуши ушите си, да потисне всичките си неволни реакции и особено една.

Бари лежеше съвсем тихо, едва дишаше и бе напрегната колкото него. Знаеше, защото усещаше неподвижността и напрегнатостта й. Усещаше всяка клетка от нея, от аромата на шампоана й до допира на пръстите на краката й.

Това, което ставаше на пода на фургона беше истинска сцена от порнофилм, от онези, които момчетата гледат, за да онанират. Беше като любовна среща, преразказана в най-пошлите порносписания, фантазия без художествена стойност. Не беше дори елегантна еротика. Беше хлапашко, долно и…

По дяволите. Беше му горещо като в пещ.

Той осъзна, че не е възбуден толкова от онова, което става долу, а от това, че лежи притиснат към Бари. Тя беше полугола, той — напълно облечен. Беше се възбудил. Опасността да бъде разкрит беше толкова съблазнителна, почти както когато шестгодишен се бе промъкнал с осемгодишната дъщеря на свещеника да играе на Адам и Ева в градината на баща й. Това си беше една от шегите на природата с мъжете — колкото по-безпомощни са да заситят възбудата си, толкова повече се възбуждат.

Мъжът долу ревеше като магаре. Минута след това изгрухтя.

— Добре ли ти беше, бебчо?

— Не, и да съм проклета, ако се чукам пак.

— Не се безпокой, сега ще се погрижа за теб. Имам достатъчно презервативи и четирийсет и пет минути преди да тръгна за работа.

Четирийсет и пет минути!

Грей не можеше да издържи толкова дълго. А Бари? Дали ефектът върху нея беше същият? Чувстваше дъха й върху врата си — накъсан и горещ. Вълнение или възбуда?

Като че прочела мислите му, тя се размърда леко. Съвсем леко. Коленете й, вдигнати почти до гърдите, започнаха да се смъкват, но толкова постепенно, че в началото помисли, че си въобразява. Постепенно те се изравниха с токата на колана му, след това продължиха надолу. Той задържа дъха си, когато безболезнено, като се придвижваше постепенно, премести коленете си над члена му. След това краката й се плъзнаха надолу по бедрата му, докато се изравниха с неговите. Лежаха корем до корем, мъж до жена.

Тя леко извърна назад глава. След това още малко. Не беше въображението му, защото не чувстваше вече дъха й във врата си, а срещу устните си. И въпреки, че беше тъмно под завивката, той беше сигурен, че тя го гледа, гледа устните му.

Ако го направиш си глупак, помисли си той и в следващия миг наведе лицето си по-близо до нейното и я целуна.

Устните й се разтвориха под неговите, съвсем леко, но достатъчно, за да го подлудят от страст.

Не прави това, Бондюрент!

Но изпреварил мисълта, езикът му започна да се люби с устата й, с нейната сладка, копринена, сочна уста. Безшумно ръката му се спусна надолу по гърба й, докато я хвана за бедрата и я постави срещу себе си. Само един слой коприна я разделяше от издутата част на панталоните му. Без никакво движение, само с незабележимо полюшване на ханша си, тя се потри в него.

Гърлен звук, повече вибрация, отколкото реален, излезе от гърлото му. Тя се напрегна. Той — също. После притисна бузата си към нейната и се опита да диша тихо, въпреки че беше почти невъзможно, защото сърцето му биеше до пръсване.

Звуците обаче минаха нечути и незабелязани, защото двойката под тях беше ангажирана в размяна на глупави, флиртаджийски подмятания, примесвани от време на време от силен кикот.

Грей се бе съсредоточил само върху целуването, уста в уста, влажно и необуздано. Нямаше представа колко пъти я целуна, колко пъти езикът му си проправи път в устата й. Изобщо не се отдели от устните й, дори когато трябваше да спрат, за да не се задушат. Дори тогава тя извиваше глава и върхът на езика й флиртуваше с неговата горна устна. Той я остави да си играе, закача и измъчва, докато повече не можеше да изтърпи.

Тогава езикът му влезе дълбоко в устата й. Притисна я по-силно и се намести срещу бедрата й. И остана така. Остана. Любеше я в мисълта си. Сладки небеса и свещен ад.

Това беше най-устойчивата, най-интензивната, най-интимната, най-задоволяващата, най-вълнуващата сексуална среща, която изобщо бе преживявал. Сега искаше да спре с експлозивен климакс и да продължи до безкрайност.

Но развитието не принадлежеше нито на него, нито на Бари, а на двамата под тях.

Докато вратата на фургона най-после не се отвори и вътре не нахлу светлина, Грей не можа да се върне в действителността. След това чуха превъртането на ключа отвън.

Бари и Грей лежаха тихо, неволни свидетели на тъжната — раздяла на незаконните любовници. Най-после мъжът се метна в кабината и потегли.

Щом тръгнаха и радиото зазвуча отново, Грей изхвърли завивката от главите им. Той избягваше да гледа Бари. Сега, когато… каквото и да е било — беше приключило, той се почувства точно както, когато свещеникът хвана дъщеря си и него под едно дърво да сравняват двете най-красиви идеи, които Господ е имал някога.

Той слезе от леглото.

— Слез долу и се облечи.

Знаеше, че звучи грубо, но знаеше също, че не би могъл по друг начин. Тя го бе накарала да забрави целия си тренинг. Знаеше как да издържи на измъчване от врага, как да разсее вниманието си от физическата болка. Но военноморските не бяха го научили как да издържа на Бари Трейвис.

Тя успя да слезе от високото легло сама. По радиото някой пееше за уиски и бира с приятели в кръчмата, чуваха се рекламни съобщения. Грей беше доволен от шума. Помагаше му да превъзмогне напрегнатата тишина между тях, докато Бари обличаше сестринската униформа. Грей сложи отново сакото от костюма, след това облече гащеризона, вдигна ципа догоре и си сложи кепе на главата.

След като свърши с обличането, Бари седна на пейката. В полутъмнината видя, че тя го гледа с широко отворени очи.

— Целуваш ме за първи път.

— Е?

— Е, няма ли да поговорим за това?

— Не.

— Защо не?

— Защото трябва да мислим за операцията.

— Операцията? Аз съм жена, Грей. Не съм един от твоите разузнавачи.

— Ти настояваше да дойдеш. Ако не ти харесва начина, по който командвам, можеш да се откажеш. Но имам нужда да се концентрирам, така че…

— Само един въпрос? Моля!

— Какъв е?

— Добре ли ти беше, бебчо?

Той опита да не се усмихва, но не можа.

— Млъкни, Бари.

— И аз така мисля — след това тя му се усмихна с мека, самодоволна, знаеща усмивка, усмивка каквато една жена отправя към мъж, когато знае, че е харесвана.

След това послушно замълча. Не размениха нито дума, докато фургонът не започна да намалява скоростта. Шофьорът изключи радиото и колата спря пред охранявания вход.

Грей погледна към нея и прошепна.

— Добре. Пристигнахме.