Сандра Браун
Сензационно интервю (38)

Глава тридесет и осма

Дейли сигнализира на хипито, което продаваше рози на едно оживено кръстовище. За пет минути то вече лежеше на задната седалка, а Дейли продължи на зелена светлина.

— Добро постижение, Дейли — каза Грей, като смъкваше панделката и перуката. — Те са три коли назад, а помежду ни има и автобус.

— Ставам все по-добър в занаята — съгласи се Дейли иззад кормилото. — Как е бизнесът с цветята?

— Доходен. Не ми се щеше да го напускам. Коя е тази? — попита той за спътницата на Дейли.

— Нарекох я Доли.

Доли беше надуваема кукла с широко отворени очи. Бяха я облекли с якето на Бари, а на главата й се мъдреше кестенява перука, сплъстена повече и от хипи — плитката на Грей. Коланите я държаха изправена на пасажерското място.

— Трябва да ги излъжем, че съм аз — каза Бари, свита в другия ъгъл на задната седалка.

Без да вдига високо главата си, Грей хвърли поглед към куклата.

— Приликата е доста голяма.

— Радвам се, че казваш така — изтърси Бари невъзмутимо. — Сега няма да се чувствам толкова зле за глупостите, които изговорих пред ФБР — му разказа как са я разпитвали след погребението на Хауи.

— Това е било преди Армбръстър да признае грешката си и ти да бъдеш изваден от списъка на най-търсените. Каквото и да си му казал, е подействало. Цялата вечер беше в новините, твърдеше, че се е получило пълно разпадане на комуникациите. Намекна, че грешката се дължи на хора от неговия персонал, чиито качества в момента се подлагат на преоценка. Чрез сенатора Мерит увери нацията, че Спенсър Мерит се занимава с „деликатен личен въпрос“.

— Което включва всичко — от операция на хемороиди до държавна измяна.

— Точно така. И че ще възобнови задълженията си в Белия дом, когато проблемът се реши. Клет бе разкритикуван леко от колегите си, но не се засегна.

— Кажи му за обаждането от Министерството на правосъдието — според предварителната уговорка, Дейли караше безцелно, като се опитваше да отслаби вниманието на колите, които ги следяха, но не изпускаше й разговора.

Тя кимна.

— Обадиха ми се на пейджъра и аз отвърнах на позвъняването, но вместо да получа информация, която вече имах, т.е., че заповедта за издирването ти е отменена, моят източник търсеше информация.

— Като каква например?

— Като „Какво, по дяволите, става?“ Край на цитата. Заради настъпилият хаос между Армбръстър, Янси и криминалният отдел на ФБР, всички са изнервени този следобед. Честно казано, достави ми радост — тя му се усмихна весело. — Това е, сладурче, от мен. Как мина твоят ден?

— Аз открих Тейбър Хауз.

— Мислиш ли, че се отърва от опашката, Дейли?

— Преди пет минути.

— Но може да имат електронно устройство за проследяване на колата — отбеляза Грей. — Не съм открил предавател, но не можем да сме сигурни. Този удар трябва да направим бързо.

Дейли следваше указанията на Грей и стигна до многоетажен паркинг-гараж, където на второто ниво ги чакаше друга кола. Бари и Грей скочиха. Дейли също слезе и остави колата.

— Внимавайте — предупреди ги той.

— Страхувам се повече за теб, отколкото за нас — отвърна Бари. — Сигурен ли си, че в бутилката ти има достатъчно кислород?

— Да.

— Върти се наоколо, вечеряй, дръж се колкото е възможно по-естествено — каза му Грей. — Помотай ги около себе си няколко часа, но не поемай никакви рискове. Никакви рискове.

— Знам, знам — отвърна Дейли заядливо. — Всичко сме повторили над десетина пъти. Знам какво да правя.

— Ще се справиш отлично — кимна му Грей. — Хайде, Бари.

Бари се поколеба. Искаше й се Дейли да не изглежда толкова болнав. Контрашпионажът и апаратът за дишане изглеждаха съвсем несъвместими.

— Каквото и да се случи, ще се върнем преди съмване. Ще ти се обадя веднага щом мога. Обещай ми, че ще внимаваш.

— Ще внимавам.

— И няма да се държиш лошо с Доли.

— Тя е разбрана. Няма да ми се кара.

— И още, ако почувстваш, че започва да ти става лошо, ще си тръгнеш за вкъщи.

— Обещавам.

— Обещаваш, но няма да го изпълниш — каза тя с нарастващ ужас. — Знам, че няма.

— Бари! — извика Грей от предната седалка на другата кола. — Качвай се.

— Хайде, тръгвай, иначе ще провалиш плановете на Грей — подвикна й и Дейли.

Той се опита да влезе обратно в колата си, но тя постави ръце около врата му и силно го прегърна.

— Дейли, ти си най-добрият ми приятел — прошепна тя. — За цял живот.

— Е, е — произнесе той навъсено.

Тя го остави да я отблъсне, но безцеремонността му не я заблуди. Колебанието му да се сбогува, отговаряше на изпълнените й с лоши предчувствия мисли.

— Дейли…

— Всичко ще бъде наред — той се вмъкна в колата.

Тя кимна и затвори. Опита се да хване погледа му, но той не погледна към нея, докато палеше. Тя отстъпи встрани и остана загледана в задните светлини, докато те изчезнаха зад острия завой.

— Бари?

— Идвам — тя се качи в колата при Грей. На предната седалка до него лежеше пазарска чанта. — Какво е това?

— Помощен реквизит. А това? — попита той, сочейки към кожената й чанта.

— Камерата ми — отвърна тя разсеяно. — Наистина ли мислиш, че Дейли ще се справи, или ни каза онова, което той и аз бихме искали да чуем?

Грей спря колата и се обърна към нея.

— Не трябваше да идваш — каза той. — Щеше да е по-добре, ако беше останала да пазиш Дейли, а аз сам да свърша работата.

Лекотата, с която отхвърляше всяка помощ, която тя му предлагаше, я вбеси.

— Върви по дяволите, Бондюрент.

— Мисля, че сме тръгнали за там.

Те пътуваха през позападнало предградие, където той паркира за момент.

— Поглеждай навън — подхвърли й той, след като слезе от предната седалка и се вмъкна отзад. — Ще се преоблека.

Той смени избелелите хипарски джинси и тениска с тъмносив костюм, бяла риза и тъмна връзка.

— Трябваше да ми кажеш — отбеляза тя. — Аз не съм достатъчно елегантна.

— Майка ти не ти ли е казвала, че е по-добре да не си достатъчно елегантна, отколкото свръхелегантна?

— Може би. Не слушах внимателно каквото и да ми казваше.

— Добре, сега обаче слушай — каза той, като отвори вратата на колата. — Не издавай звук и прави точно каквото ти кажа.

Като се придържаха към сенките, те се приближиха до къщата на ъгъла. Почти всички прозорци бяха осветени. Телевизионният приемник в стаята срещу тях хвърляше танцуващи отблясъци по стените, които се виждаха през вдигнатите щори.

В алеята за коли на къщата имаше кола и фургон. Грей направи знак на Бари да го чака зад зеления плет, отделящ съседните дворове. Остави й пазарската торба и се приближи към колата-фургон. Вратата беше заключена, но той за секунди се справи с ключалката и й махна да се приближи. Тя притича. Той затвори след нея вратата и я заключи отвътре.

— Сядай. — Посочи й тапицираната пейка покрай едната стена. А той свали сакото си, сгъна го върху коляното си и седна.

Тя разпери ръце.

— Какво ще правим?

— Ще чакаме.

— Не ми е приятно да съм човекът, който ще те разпитва, господин Вълшебник, но това не е Тейбър Хауз.

— Човекът, който живее тук, работи там. Открих болницата рано тази сутрин, когато излизаше нощната смяна. Аз го проследих до вкъщи.

— Откъде знаеш, че това не е нощта, в която почива?

— Не знам.

— А откъде знаеш, че ще успеем по този начин?

— Не знам.

— Ако не успеем?

— Ще опитам нещо друго. Сега би ли спряла с въпросите си? Някой може да ни чуе. Кротувай.

Тя се отпусна в унила тишина. След известно време тапицираната пейка вече изглеждаше твърда. След още час, Бари не издържа:

— Да си командос съвсем не е за завиждане. Скучно е.

— Шшш! — той вдигна ръка, за да я накара да млъкне. През стените на фургона тя дочу металически звук, като от затръшване на врата. След това различи два гласа — мъжки и женски.

— Карай внимателно — предупреждаваше женският.

— Добре.

— Двойна смяна ли си?

— Не. Ще си бъда вкъщи около осем.

— Ще ти приготвя закуската.

Гласът на мъжа стана по-висок, явно се приближаваше до колата.

— Наспи се хубаво. До утре.

Те чуха стъпките му по бетона, след това металическото изщракване при отварянето на шофьорската кабина. Фургонът се залюля леко. Грей забеляза, че Бари се готви да каже нещо и сложи пръст върху устните си.

Моторът изхърка няколко пъти, след това запали. Почувстваха леко поклащане при освобождаването на спирачката. Щом тръгнаха, от предната част на колата зазвуча кънтри музика.

— Имаме късмет с музиката — каза Грей. — Сега можем да говорим, без да ни чуят.

— Той работи в Тейбър Хауз?

— Съдейки по работния му гащеризон предполагам, че е към техническата поддръжка или обслужващия персонал.

— Как изглежда?

— Болницата? Преустроено имение. Сградата е в джорджиански стил, заобиколена с градина, ливади и висока ограда. Изолирана. Най-малко на десет мили от щатската магистрала. Трудно се открива. Пред входа има бариера, която се пази от въоръжена охрана. Има само един вход, който се използва и за изход.

— Той ще ни вкара вътре — каза Бари, схващайки плана на Грей.

— Това е идеята.

— Ами ако охраната провери отзад?

— На предното стъкло на колите има пропуск.

— Много хитро.

— Кажи го, когато се измъкнем оттук цели.

Мисълта бе толкова мрачна, че тя промени темата.

— Какво стана с Армбръстър? Вярваш ли му?

— Това са възможностите му. Но досега той изпълняваше своята част от сделката. Аз ще направя всичко, което зависи от мен, за да изпълня моята част.

— Не мога да повярвам, че те са се хванали на историята за некомпетентността на неговите хора.

— Клет може да извие ръцете на всеки.

— Дори при този…

— А когато извиването не дава резултати, той чупи ръце. Намира подходящия човек и го принуждава да бъде разбран, това е всичко. Той си иска дъщерята, без значение как. Затова е готов и на сделка с дявола — по-точно с мен! — стига да може да спаси живота на Ванеса.

Мотивацията на Грей беше любовта. Бари не си разрешаваше да мисли прекалено за това. Нито пък да се задълбочава върху огромната благодарност на Ванеса, и каква форма може да придобие, след като веднъж приключи с премеждията си.

Сценарият в най-добрият случай щеше да бъде следният: Ванеса се спасява жива. Бракът й с Дейвид Мерит се разваля. Оттук нататък тя е свободна да живее щастливо с героя, който я е спасил от съпруга-убиец.

И Бари ще получи онова, което иска — дългоочакваното, дадено само на нея, специално интервю, което най-накрая ще тласне кариерата й до най-високите върхове, които никога не е смятала за постижими. Нали това най-много й се иска?

Раздразнена от мислите си, тя произнесе мрачно:

— Предполагам, че не си донесъл тесте карти, или нещо, с което времето да минава по-бързо.

— Ако ти е скучно, можеш да се преоблечеш — той кимна към торбата. — Това е твоят вечерен костюм.

В торбата имаше униформа на медицинска сестра — панталони и туника от полиестер в коралов цвят, заедно с чифт бели професионални обувки и гащеризон.

— Сестрите не се обличат много стилно, така че ти няма да се отличаваш — обясни Грей.

Бари хвърли дрехите върху покрития с мокет под на фургона.

— А гащеризонът?

— Той е за мен.

— Много е елегантен — тя се изправи и посегна към колана си. — Няма ли да се обърнеш?

— Не, но ти можеш да се обърнеш.

Щом той се държи така, и тя може. Ще се покаже нехайна, като него, каза си тя, събу обувките си и издърпа блузата от колана. Вътре беше тъмно. Малко светлина се процеждаше от двете прозорчета с пердета.

След като разкопча колана, тя свали ципа на панталоните и ги пусна надолу. След това ги сгъна и ги пусна на дъното на торбата. Разкопча блузата, свали я и остана по пликчета и сутиен. Те поне бяха нови и комплектувани подходящо — току-що купени на Виктория стрийт.

Но тя не беше манекен за бельо. Не беше и Ванеса Армбръстър Мерит. Може би тъмнината ще смекчи сравнението.

Двамата едновременно отбелязаха, че фургонът намалява ход. Бари погледна към Грей.

— Има още време докато стигнем. Защо спира?

— За бензин, може би?

— Не знам — каза той, като надникна през процепа на пердето. — Не виждам нищо.

Колата продължаваше да намалява и накрая спря. Спря и радиото, след като шофьорът изключи двигателя. Вратата се отвори и кабината се разлюля, когато шофьорът скочи долу.

— Ех, захарче — чуха го да казва. — Отдавна ли ме чакаш?