Сандра Браун
Сензационно интервю (34)

Глава тридесет и четвърта

— Спенс Мартин? — объркването на Дейли бе пълно. — Нали каза, че си го убил?

— Не, тя каза, че съм го убил — той погледна към Бари.

Тя стискаше с ръце чаша горещ чай и разсеяно се полюляваше напред-назад на края на дивана. Къщата тънеше в мрак. Бяха успели да се промъкнат обратно, без да ги открият. Поне така се надяваше Грей. С намесата на Спенс рискът изведнъж ставаше много по-сериозен.

— Само го лиших временно от възможност за действие, но трябваше да го убия.

Тогава им описа как бе ранил Спенс и го бе затворил в избата — скривалище под плевника.

— Исках да остане жив, но не и да избяга. Мислех си, че с помощта на Клет ще отдалеча Ванеса от Дейвид за няколко дни. Най-много седмица.

Той погледна към Бари, която все още гледаше невиждащо в пространството.

— Не стана по този начин. Трябваше да се досетя, че Спенс ще се освободи…

— Толкова ли си сигурен, че той е убил Фрип? — попита Дейли.

— Съвсем. Познавам стила му.

— Ако Хауи някога се е срещал със Спенсър Мартин, той щеше да се похвали — подхвърли Бари, която се обади за първи път от доста време насам.

— Може да са се срещнали за първи път секунди преди Спенс да пререже гърлото му.

Тя поклати глава.

— Полицията каза, че няма следи от насилствено влизане. Хауи е познавал убиеца и го е поканил в апартамента.

Дейли се наведе напред.

— Какво искаш да кажеш, Бари?

Грей отговори вместо нея.

— Иска да ти внуши, че Хауи е очаквал мен и аз съм го убил.

Само за момент очите им се срещнаха и тя веднага извърна глава. Но той не я остави да се измъкне лесно.

— Е, не е ли това, което си мислиш?

— Не знам какво да мисля — извика тя и сложи настрана чашата чай. — Не мога да мисля за нищо, освен за ужасната смърт на Хауи. Не ми беше приятен — каза тя развълнувано — и не претендирам, че е бил. Беше отвратителен, но беше човешко същество! Аз го въвлякох в тази каша. И заради мен го убиха. Убийството му ще тежи на моята съвест до края на живота ми.

Тя седна отново и се разплака.

Никой от мъжете не проговори, докато Дейли не попита:

— Какво казва полицията?

Грей искаше да се омете от мястото, колкото е възможно по-бързо, защото се страхуваше, че Спенс може да се върне, за да приключи и с тях. Но Бари настоя да се действа по правилата и набра 911. Грей остана с нея, докато ги разпитваха детективите от отдела по убийства.

Те признаха пред следователите, че са имали уговорка за среща с Хауи тази вечер. Не бяха се докосвали до нищо, освен до бравата на вратата, до два ключа за осветление и до завесата на прозореца. Грей не забрави да изтрие таблото, преди да пристигне първата полицейска кола. Трудно щеше да обясни защо е искал да остави апартамента на тъмно.

— Детективите теоретизираха, че Хауи е бил нападнат извън апартамента си и насила е вкаран вътре. Джобовете му бяха пребъркани, затова мотивът можел да бъде обир.

— Никакво подозрение към вас? — попита Дейли.

— Може и да е имало, но се виждаше кървава следа от подметка. Беше от мъжка спортна обувка, от онези, дето се продават с хиляди из цялата страна. Очевидно убиецът е разбрал грешката си, защото откриха само този отпечатък. Детективите предполагат, че той е свалил обувката, за да не остави кървава следа извън апартамента.

— Аз обаче, мисля, че Спенс е оставил този отпечатък нарочно, за да предположи полицията точно това — че някой случайно е забелязал Хауи, когато е влизал в сградата, проследил го е по стълбите и го е заклал за няколко скапани долара. Това се случва често в този квартал. Полицията ще направи няколко рутинни процедури, след това ще попълни маса бумаги и ще ги прати към дело, а убийството ще остане нерешено.

— Как можеш да говориш толкова безцеремонно за това? — Бари отново бе скочила на крака, втренчена в него, тя като че ли го предизвикваше да избухне.

— Какво искаш да направя? Да призная? — попита той гневно.

— Искам да обясниш защо влезе в апартамента на Хауи преди мен?

— Исках да му въздействам.

— Доводът не е силен.

— Но това не означава, че съм го убил.

— Защо прекъсна осветлението, когато дойдох?

— За да ти спестя гледката.

— След като го видях все пак, защо се опита да ме измъкнеш навън по-бързо?

— Ако Спенс се бе спотаил наоколо, не беше безопасно.

— Спенс. Спенс, който по чудо възкръсна — тя размаха ръце във въздуха. — Да благодарим на Бога.

Грей стисна челюсти.

— По-добре ли ще се почувстваш, ако кажа „Добре, признавам си. Аз прерязах гърлото на Хауи.“

— Отвращаваш ме.

— За какво всъщност си раздразнена? Би трябвало да подскачаш от радост. Учуден съм, че не позвъни за оператор веднага след като свърши с 911. Ти беше първият репортер на местопроизшествието на ужасно убийство. Това е точно по твоята част, нали? Нали това ти е работата? Това, и да скачаш в леглото с всеки мъж, който в замяна би могъл да ти разкаже някаква миризлива история.

— Доста тъмно, Бондюрент — намеси се Дейли.

Грей не обърна внимание на забележката.

— Няма да се защитавам пред теб или пред когото и да е. Вярвай каквото си искаш. Не давам пукната пара.

Той й обърна гръб, но бе направил само няколко крачки, когато тя го настигна, почти както онази сутрин в неговата къща.

— Ако Спенс е жив, защо ще търси Хауи и ще го убива?

— По дяволите, ако знам — каза той и отстрани ръката й. — Може би е разбрал, че Хауи търси за нас информация, която той не може да получи.

— Но откъде ще разбере?

Той изсумтя презрително.

— Спри да мислиш, че тези мъже играят по някакви правила. Те не спазват правила. Те виждат нещо, което е необходимо да се направи, правят го и друго не ги е грижа. Те нямат съвест. Докато проумееш това, ще са те очистили, защото много се вълнуваш от правилата!

Като каза това, той погледна към Дейли.

— Искаш да напусна сега? Тръгвам.

С тежка въздишка Дейли се изправи.

— Всеки път, когато двамата ме измъквате от леглото посред нощ, научавам лоши новини — това беше всичко, което каза, преди да се отправи към спалнята си.

Грей погледна Бари предизвикателно, но тя не каза нищо, просто се обърна и последва Дейли по коридора.

Като ругаеше под нос, Грей свали ботушите и ризата и се просна на дивана. Беше твърде къс за него. Сложи краката си на облегалката за ръце. Но можеше да спи навсякъде, при всякакви обстоятелства. Беше трениран да заспива по собствено желание. Знаеше как да се отпусне и да заспи дълбоко, но винаги една част от съзнанието му оставаше будна.

Тази вечер обаче тренингът не го спаси. Беше твърде ядосан, за да заспи. Ядосан и… Засегнат? Това ли беше думата? Господи. Той сложи ръка върху очите си. Засегнат? За какво? За безсмисленото й обвинение? За подозрението й, че той е убиецът? Такова тъпо, хлапашко чувство да се промъкне в душата му!

Вярвай каквото искаш. Не давам пукната пара. Ами, не даваше. Все още не бе наясно как би искал Бари да мисли за него, но сигурно не и като за студенокръвен убиец. Не можеше да измисли нито една-единствена причина защо нейното мнение има такова значение за него, но беше така.

Тя беше хубава. Твърде импулсивна, може би за добро. Притежаваше режещо, саркастично чувство за хумор, което използваше, за да прикрива разочарованието си. Но не беше страхлива, а смелостта бе черта, която Грей уважаваше. Умът й беше остър като бръснач. Може би имаше прекалено развито въображение, за да бъде обективна журналистка, но тази склонност обогатяваше интелигентността й. Беше страдала през детството си, а той можеше да й симпатизира, дори да съчувства, до известна степен.

Беше достойна личност. Много евтино бе да я обвини, че използва съблазняването, за да получи нужната информация. Не беше имал това предвид онази сутрин в Джаксън Хол, нито пък сега. Изобщо не вярваше в тези глупости.

Тя вероятно също не можеше да си обясни своя импулс в неговата къща. Той го приписваше на спонтанната, изгаряща, необяснима страст, и й се беше отдал напълно…

Въпреки тези си размишления, той бе разбрал още онази сутрин, в която я докосна, че тя не е жената-изкусител. Реакциите й бяха твърде честни, отговорите й — толкова недисциплинирани!

Не искаше да мисли за това. Не и тази вечер, когато побесня заради нея. Но спомените се промъкваха от тайните ъгълчетата на мозъка му и го завладяваха. В иначе добре подредения му ум напираха спомени за малките й, но сочни гърди, които изглеждаха постоянно възбудени, за шепота й в тъмнината, за гласа, който сам по себе си го възбуждаше.

— Грей?

Той свали ръка и скочи в седнало положение с едно внезапно движение. Не беше чул доближаването й и беше изненадан да я види само на няколко стъпки от дивана. Той се изкашля.

— Да?

— Спеше ли?

— Почти — излъга нехайно.

— Разбрах какво е следващото, което трябва да направим.

— Какво? — попита той с надежда. Да се напукаме? Но се беше излъгал.

 

 

Бари познаваше мястото — една добре съхранена тайна на Вашингтон. В този квартал с виещи се, зелени улици близо до Ембаси Роу, живееха някои много известни хора. Намираше се съвсем близо до шумния трафик на Масачузетс авеню, но оставаше незабележим. В много карти изобщо липсваше.

Сградите бяха разположени доста навътре от улицата, скрити зад високи храсти или тухлени стени. Когато Грей спря колата пред къща с обява за продан, Бари се чувстваше нервна.

— Могат да ни застрелят — каза тя.

— Могат.

— Какво мислиш, че ще направи тя, когато се появим неочаквано в задния двор?

— Няма да разберем, докато не влезем.

Това беше идея на Бари. Миналата нощ й се струваше много добра. Сега вече не беше толкова сигурна.

— Ти каза, че си се срещал с нея преди това?

— Два пъти при официални случаи. Никога не сме говорили за нещо лично. Може дори да не ме помни.

— Съмнявам се — те се изгледаха напрегнато и след това тя добави меко. — Ти наистина правиш впечатление на хората, мистър Бондюрент.

— Да. Да вземем за пример впечатлението, което направих на теб.

Бари погледна към скръстените си ръце.

— Съжалявам за онова. За снощи, искам да кажа. Никога наистина не съм вярвала, че можеш… — тя захапа долната си устна. — Бях потисната. И изплашена.

— Забрави — той отвори вратата на колата.

— Не, моля те — тя постави ръка на рамото му, за да го задържи. — Не искам това да остане така.

— Добре. Кажи каквото си намислила.

— Мислих за това цяла нощ. Ако Спенс е избягал и се е върнал във Вашингтон, ако по някакъв начин е попаднал на Хауи и е открил, че търси информация за нас и ако е отишъл в апартамента на Хауи минути преди нас и го е убил, защо ще оставя следа, която да отклони следствието от нас?

Спенс би могъл да направи убийството на Хауи да изглежда като извършено от нас, да кажем — от злоба, че ме е уволнил. Ще трябва да доказваме нашата невинност на сигурно място зад решетките и няма да безпокоим него или Мерит. Тогава защо ни спестява разправията с местната полиция?

Без дори да се замисля, Грей отвърна:

— Защото има в запас нещо много по-голямо за нас.

— Какво например?

— Не знам все още. Заради това трябва да действаме много внимателно — погледът му се премести от празната колониална сграда към гората зад нея. — Да вървим.

Въпреки че сега бе много по-разтревожена, отколкото преди разговора, Бари излезе от колата. Бе се погрижила да вземе със себе си приложението от вестника за продажбата на мястото и къщата. Приложението можеше да бъде правдоподобно обяснение, ако някой ги спреше и попиташе какво търсят.

Тя последва Грей, който я водеше покрай високата желязна ограда. След пет минути се намираха до задната страна.

— Това е — каза той, посочвайки напред.

В далечината зад зеленината между двата имота, видяха покрива на къщата.

— Да вървим — подкани го тя.

Листата на широколистните дървета бяха започнали да жълтеят и живописно контрастираха с боровите клони. Под краката им хрущяха падналите листа, докато си пробиваха път напред. По всяко друго време, при други обстоятелства, това щеше да бъде една приятна разходка.

Спряха, когато стигнаха обширна, грижливо поддържана ливада, зад която се издигаше тухлена къща в джорджиански стил. Лехите преливаха от хризантеми, а разнообразието на храстите довършваше съвършената жива картина.

— Доста задни дворове съм видяла, откакто се познаваме, Бондюрент. Този е най-красивият.

Той се усмихна, но усмивката му замръзна, защото точно в този момент на вратата се показа една жена. Тя носеше някакъв рулон, привързан с ластик.

— Тя е! — пошепна Грей и излезе от сянката на дърветата.

Бари го последва с трепет.

Жената беше стройна и привлекателна. След като постави рулона на задната седалка на джипа Чероки, тя се изправи. И тогава ги забеляза. Вместо да се обърне и да побегне или да покаже някаква уплаха, тя остана неподвижна.

Когато наближиха, Бари видя, че изразителните й тъмни очи изглеждат загрижени. Те сновяха от Бари към Грей и след това обратно към Бари. Преди още да са отворили уста, Аманда Алън въздъхна и от устните й се отрониха само няколко думи:

— Благодаря ти, Господи, те дойдоха!