Сандра Браун
Сензационно интервю (33)

Глава тридесет и трета

— Сенаторе?

Клет се обърна към спикърфона на бюрото си.

— Какво има Керъл?

— Грей Бондюрент иска да говори с вас.

Клет потърка брадата си замислено.

— Кажи му, че ме няма.

— Това е третото му позвъняване от два дни насам.

— Не ме интересува колко пъти се е обаждал, няма да говоря с него. Какво става с доктор Алън?

— Продължавам да се опитвам да го намеря, но ми казаха, че е неоткриваем.

— Какво, по дяволите, значи това?

— Не ми дадоха повече обяснения, сър.

Джордж Алън му бе позвънил, за да го информира, че Ванеса не е понесла добре промените в лечението. Намекна също, че отново пие много. Целта на разговора беше да съобщи на сенатора, че са я отвели в частна болница и е под наблюдение. И че докато не се стабилизира би било най-добре да няма посетители. Всъщност забраната за посетители беше изискване на болницата.

Отново както с проклетия Хайпойнт! Бяха я закарали там, без да му каже поне довиждане и без да може да се свърже с нея. Накрая Алън бе завършил, че не очаква да я задържат повече от няколко дни.

Като председател на сенатския комитет по финансите, Клет бе затрупан от срещи във връзка с реконсолидацията на бюджета. Присъствието му бе задължително, но той трудно се съсредоточаваше върху проблемите, защото се тревожеше за дъщеря си. Докторът избягваше позвъняването му, а Дейвид дори не бе благоволил да му се обади, за да поговорят. Нещо тук започваше да му намирисва. И част от вонята беше собствената му надигаща се паника.

— Знаят ли, че аз се обаждам?

— Разбира се, сър.

— Тогава искам незабавно да говоря с президента.

Докато тя се свързваше, Клет стана от бюрото си и се приближи към големия прозорец. Повече от трийсет години се взираше в този изглед и той никога не му омръзна. Автомобилите по широките авенюта на Вашингтон се променяха. Модите в облеклото идваха и си отиваха. Сменяха се сезоните. Но здравите сгради на правителството на Съединените щати оставаха.

Емоционалното вълнение, което изпитваше от тяхната гледка, не бе патриотизъм. Стоеше по-ниско от любовта към родината. Беше страст към властта, която циркулираше между тези сгради и която му създаваше онази възбудителна тръпка, не особено различаваща се от ерекция. Беше съгласен с поговорката, че властта е най-силното полово желание. Нищо не можеше да се сравни с нея. Нищо дори не се доближаваше до нея.

Всеки мъж, достоен за името мъж, се бореше да получи власт. Неизбежно, един ден и той щеше да се раздели с влиянието, което притежаваше във Вашингтон. Но не днес и не утре. Той щеше да избере времето за предаване на диригентската палка.

И нямаше да разреши тя да отиде при Дейвид Мерит. Секретарката позвъни отново.

— Съжалявам, сенаторе. Календарът на президента е абсолютно пълен за днес, а вечерта е предвидено да пътува за Атланта. Очакват връщането му не по-рано от утре късно следобед.

— Благодаря, Керъл. Опитвай отново да се свържеш с оня шарлатанин Алън. И разкарай Бондюрент.

Върнал се на бюрото, той сложи крака върху него и се заклати напред-назад, облегнат на гърба на стола, докато обмисляше следващия си ход. Дейвид бе действал по-бързо, отколкото предполагаше. Очакваше, че той ще остави нещата да се поуспокоят, преди да се опита да елиминира отново единственият свидетел на убийството на детето.

Да, Клет повярва всичко, което Бондюрент и Бари Трейвис му казаха онази нощ в ресторанта. Наистина взе участие в разсипването на Бари Трейвис, но какъв избор му остана, иначе рискуваше самият той да изглежда като пълен глупак. Оплю нея, но яростта му бе насочена към Мерит.

Бари Трейвис беше дреболия, но не и Бондюрент. Никога не беше обичал особено екс-морския, екс-президентският съветник. Той не беше от приказливите, но честността му не можеше да се поставя под съмнение.

Никога не го бе чул да лъже. Отбягваше въпросите за аферата с Ванеса, но те можеха да се нарекат лъжа по принуда, а Клет виждаше в неговото мълчание галантен опит да защити Ванеса от скандала.

Като познаваше толкова добре Дейвид, и като знаеше за Беки Стърджис, Клет не се съмняваше, че Дейвид би могъл да удуши дете, за което знае, че не е негово.

Наруга се, че не е заподозрял това по-рано. Кучият му син беше измамил и двамата, — него и Ванеса — че иска деца. Години наред тя опитваше всякакви лекарства против безплодие, а Дейвид отказваше да потърси лекарски съвет. Сега Клет знаеше защо. Копелето е изхвърляло празно и не е искало никой да разбере. Още повече, че ловко насочваше вината към Ванеса, с което подхранваше и чувството й за неадекватност — основен симптом на нейната болест.

Разбира се, съвестта на Клет не беше безупречно чиста. Той трябваше да поеме част от отговорността за малтретирането на дъщеря си като съпруга. Къде стоя всичките тези години? Защо не видя онова, което сега просто вадеше очи? Беше прекалено зает да вкара Дейвид в Белия дом, за да види сега, че Дейвид жестоко се бе подиграл с любовта на Ванеса.

Докато вършеше онова, което й се казваше, докато не му се месеше и изглеждаше така, както се очакваше от нея, Дейвид беше доволен. Имаше страдаща, но красива жена, която приемаше случайните му авантюри. И когато Ванеса обърна играта и забременя от друг мъж, Дейвид почувства, че смъртното наказание е справедливо.

Да, Бари Трейвис и Грей Бондюрент казваха истината. Те го бяха принудили да си отвори очите за нещо, което не желаеше да вижда: Дейвид Мерит бе превърнал живота на неговата дъщеря в ад; Дейвид Мерит бе убил неговия внук; Дейвид Мерит го бе предал; Дейвид Мерит трябваше да бъде унищожен.

Но да повдигне несъществени обвинения срещу него в нощните новини не беше начинът, по който това можеше да стане. Клет трябваше да провали Дейвид подмолно, а не да разгласява, че заговорничи срещу него. Само подмолните действия биха гарантирали успех.

Бондюрент би могъл да успее, но не и в съучастие с журналист, особено пък Бари Трейвис. Налагаше се да действа, независимо от тях и то бързо, защото Дейвид очевидно бързаше.

Първо — да намери Ванеса; второ — да я измъкне далеч от Дейвид. Трето — да унищожи копелето.

Имаше пречки. Една от тях бяха собствените противоречиви чувства на Клет. Предателството на своя зет той чувстваше като рана в сърцето, но не можеше да си позволи да проявява сантименталност.

Трябваше да бъде безкрайно внимателен. Докато не извади на показ истината за Дейвид, той не можеше да излезе на светло. Разобличаването на президента и на администрацията му изискваше ловко маневриране.

Самото маневриране изискваше време, а точно то, страхуваше се Клет, беше недостатъчно.

 

 

— Хауи, нали?

Хауи едва не се задави над чашата бира. Той избърса уста с опакото на ръката си, преди да я подаде на мустакатия мъж с бейзболна шапка и конска опашка.

— Хей, вече не вярвах, че ще дойдеш отново.

Мъжът се усмихна сдържано.

— Бях зает.

— Добре, приятно ми е да те видя. Да те черпя една бира?

Въпреки, че Хауи се зарадва на завръщането на човека, когото се надяваше да нарече приятел, той с половин уста го покани на бира. Тази вечер не беше обикновена. Беше се спрял в кръчмата, за да пийне набързо, а не да води разговори. През целия ден нервно се бе питал кога ще се появи Бондюрент, за да разбере успял ли е да разузнае местонахождението на първата лейди. Страх го беше, че могат да се появят в студиата на WVUE.

Но стана седем, часът, в който той отстъпваше поста си на нощния редактор, а нямаше никакъв знак нито от Бари, нито от плашещия го неин съучастник. Опитваше се да се самоизмами, че са забравили за него, или че са открили онова, което търсеха чрез друг източник, но съзнателното самозалъгване не проработи. Колкото повече приближаваше краят на деня, толкова по-разтревожен ставаше.

Съмняваше се, че ще му повярват като каже, че е употребил най-сериозни усилия, но без резултат. Или всички го лъжеха, или никой, наистина никой не знаеше къде е мисис Мерит. А това не беше отговорът, който Бари и Бондюрент желаеха да чуят.

Така че Хауи бе решил, ако се наложи да измисли медицинско заведение. Той трябва да даде нещо на Бондюрент. Беше сигурен, че бившия морски държи на думата си. Ако не му съобщи мястото, току-виж го ликвидирали без колебание.

— Благодаря, бира ми звучи чудесно.

— Какво? — попита Хауи, изтръгнат от мрачните си мисли.

— Бира? — Новодошлият изглеждаше озадачен.

— О, разбира се, разбира се. Беше тежък ден — въздъхна Хауи, извинявайки се за моментното разсейване. — Веднага се връщам.

Когато дойде с бирата, мъжът мажеше с тебешир върха на един стик.

— Внимавай тази вечер. Аз се упражнявах.

Усмивката му напомняше на Хауи за хищник с дебнещи очи и дребни, остри зъби.

— Ъ, наистина, нямам, ъ, време тази вечер — по-обезпокоителното нещо от усмивката на мъжа бяха смръщените му вежди. Те бързо промениха намерението на Хауи. — Добре, може би една бърза игра.

— Великолепно. Ще ми даде възможност да възстановя самочувствието си.

Между ударите разменяха по някоя дума. Хауи играеше лошо. Не можеше да се концентрира, защото мислеше кой или какво ще го очаква в засада, когато се прибере вкъщи. А дали Бондюрент не го държи отнякъде на мушка сега? Не го ли наблюдава отсреща от химическото чистене?

— За приятелката ти?

— Моля?

— Питах за твоята колежка. Журналистката. Ей, изглеждаш ми много разсеян. Ако имаш по-добро занимание за тази вечер…

— Не, не — забързано отрече Хауи. — Извинявам се.

Престани, идиот такъв, напомни си той. Какво, по дяволите, му ставаше? Ето един страхотен човек, който почти го моли да му стане приятел, а какво прави той? Държи се като задник, това е.

Грешката беше на Бари. Винаги е била на Бари. На нея, и сега на Бондюрент. Кои бяха те, че да влизат в апартамента му и да го тормозят? Те не бяха силни. Поне Бари не беше. А Бондюрент е трябвало да бяга, защото не е стоял далеч от гащите на първата лейди. Ще им кажа аз! Ако се появят тази вечер със заплахите си, той ще насъска ченгетата срещу тях.

Вдъхновен от новата си самоувереност, той вдигна отпуснатия колан на панталоните си и отпи глътка.

— Уволних я.

— Не се шегуваш?

— Беше ми мъчно за нея — устните му се извиха в знак на съжаление — но тя продължи да се ровичка и не ми остави избор.

— Какво друго си могъл да направиш, нали?

— Точно — Хауи направи най-добрия си удар за вечерта. Неговият приятел вдигна халбата с бира, за да го поздрави за успеха. — Аз обаче й давам шанс.

— Ох? — мъжът подготвяше следващия си удар. Топките се сблъскаха здраво, но той не успя да вкара една. — Да не й пишеш препоръчителни писма?

— Не, помагам й за нещо много тайно.

Както Хауи се надяваше, веждите на мъжа се вдигнаха. Беше впечатлен от авантюристичната нотка в гласа му.

— И какво толкова тайно?

Обиден от унижението, което преживя от Бондюрент, Хауи бе доволен, че може да покаже мускули. Какво, ако малко попресили истината? Това приятелче тук никога не би разбрало. Освен това и най-добрите приятели се послъгват един друг. Всичко е по правилата на играта.

— Тя сега е на свободна практика, все още се занимава с онази голяма история, за която ти разказвах. Но когато стигнала до задънена улица, при кого мислиш, че отиде за информация? При мен.

— Информация за какво?

— Нещо от кухнята на Белия дом — намигна му Хауи.

— И ти успя да я получиш?

— Не мисли, че беше лесно — каза Хауи, като изпъчи гърди. — Не беше. Наложи се да направя някои проучвания самият аз, но открих мястото, което търси Бари.

— Трябва да е била щастлива.

— Ще бъде.

— А, още не си й казал? — очите на мъжа светнаха и мустаците се повдигнаха от усмивката. Той потупа Хауи по рамото. — Разбрах. Ти ще я позадържиш, докато не получиш нещо в замяна, нали?

Хауи се изкикоти. Този нов приятел винаги казваше нещо на място, вярваше му, че е убиец на женски сърца, светски човек, човек, с който се съобразяват и в никакъв случай — глупак.

— Ще се видим по-късно тази нощ. За онова, което ще й кажа, мисля, че ще ми се отблагодари, нали така?

 

 

Тази вечер Бари караше волво, откраднато същия следобед от паркинг на един медицински комплекс. Когато стигна до сградата, където живееше Хауи, тя намали.

— Къде да паркирам? — попита тя Грей.

— В края на квартала. Спри и ме остави тук. Аз ще се кача първи.

— Пред вратата?

— Фокусите ни от снощи доста го смутиха, така че се чувствам сигурен и ще вляза по нормален начин.

— Ами ако той не е открил нищо?

— Ще разбера, ако ме лъже. Ще се видим горе — каза той, стъпи на паважа и затвори вратата.

— Не бъди лош — извика тя, но той или не я чу, или предпочете да не отговаря.

 

 

Смелостта на Хауи бе кратковременна. Веднага след като се раздели с новия си приятел и напусна кръчмата, безпокойството му се върна. По пътя с колата за вкъщи дланите му така се изпотиха, че той едва държеше волана.

Бондюрент със сигурност щеше да го изрита, ако не му съобщи нещо полезно. А ако измисли нещо и онзи открие, вероятно ще се върне и ще го убие. И в двата случая с Хауи бе свършено. Освен ако се помоли на Бари за милост. Тя беше много твърда снощи, но той не мислеше, че ще стои и ще остави Бондюрент да го убие хладнокръвно.

Не, ще отиде в другата стая, за да не си загуби апетита — измърмори на себе си той, докато паркираше зад сградата. С треперещи ръце отключи вратата и я отвори. Постоя на прага, като се мъчеше да улови и най-малкия шум. Най-накрая влезе във всекидневната и затвори зад себе си.

Беше съвсем сигурен, че е сам в апартамента и че никой не е влизал от тази сутрин. Но дори и така той бързо мина през малките стаички и запали всички лампи. Цялото жилище светна. Той погледна през прозореца на спалнята към пожарната стълба, защото бе убеден, че снощните му посетители са я използвали. Нямаше никой по зигзагообразните стъпала.

Отиде в кухнята. От нерви сега бирата киселееше в стомаха му. Оригна се, когато отвори вратата на хладилника и затърси нещо, което да премахне киселия вкус.

— Глупости! — измърмори той с пълна уста студени спагети.

Не е дете. Мъж е, в края на краищата… И въпреки това крачеше дебнешком из собствения си дом, плашеше се от сянката си. Откакто на Бари й хрумна налудничавата идея за първата лейди, животът на Хауи просто не вървеше. Имаше неприятности в работата с Дженкинс, неприятности и в свободното си време. Как човек да си създаде приятели, когато някакъв морски от разузнаването заплашва да ти пръсне главата? Сега неприятностите бяха завладели и дома му.

Добре, подлудиха го, но повече няма да позволи!

Щом Бари пристигне, той…

На вратата се почука.

Цялата му смелост се изпари.

След малко обаче куражът му се възстанови. Той войнствено тръгна към вратата и решително я отвори, готов да каже на Бари и Бондюрент какво мисли по въпроса. Но на прага стоеше само един гост и той се усмихваше.

— Здрасти, Хауи. Мога ли да вляза?

 

 

Бари излезе от волвото. Докато крачеше забързано по улицата, се усмихваше — бе заключила открадната кола! Тя погледна нагоре към третия етаж на близката сграда. Пердетата бяха спуснати, но всички прозорци от апартамента на Хауи светеха. Това беше успокоително. Ако Грей възнамерява да направи нещо наистина лошо, щеше да го направи на тъмно.

Тя се заизкачва по стълбището. Миришеше на мухъл като в склад за вехтории. Почука на вратата на апартамента на Хауи. Почака. Никой не дойде да отвори. Залепи ухото си към вратата, ослуша се, но не можа да дочуе никакъв разговор от другата страна. Тогава завъртя топката, апартаментът не беше заключен.

— Хауи? Грей? Тя влезе.

Осветлението изгасна…

Силно осветените стаи изведнъж потънаха в пълен мрак. Искаше да изкрещи, но бе изплашена до такава степен, че не можа да издаде и звук. По вибрациите на пода усети, че някой се движи бързо към нея откъм всекидневната. Пипнешком затърси ключа за лампата, намери го, но преди да успее да го натисне, една ръка покри нейната.

— Не издавай никакъв звук.

Разпознавайки гласа на Грей, тя почти припадна от успокоение. Обърна се към него.

— Какво става?

— Тръгваме. Веднага.

— Чакай — каза тя, съпротивлявайки се, докато той отваряше вратата. — Къде е Хауи? Тук ли е?

— Да, тук е.

— Къде? Какво ти каза?

Той не отговори. Тя не можеше да го види, но усещаше, че е напрегнат и я гледа с безмилостния си поглед. Усещаше дъха му върху вдигнатото си нагоре лице.

— Къде е Хауи?

Гласът й ставаше по-висок едновременно с паниката, която я обземаше.

— Какво му направи?

— Успокой се.

Тя го бутна настрана и се запрепъва из всекидневната.

— Бари, не!

Тя почувства въздухът да се раздвижва покрай ръката й, тъй като той посегна да я хване в тъмнината, но не успя. В кухнята на Хауи се блъсна в ъгъла на масата. Напипа ключа за осветлението, натисна го няколко пъти, но нищо не се случи.

Някой беше изключил главния прекъсвач на таблото. Грей я хвана за ръката.

— Хайде, Бари. Да вървим.

— Остави ме! — извика тя и се опита да освободи ръката си.

Да се пребори с него беше безнадеждно, особено в тъмното. Не можеше да се ориентира в кухнята на Хауи, но поне беше запозната с нея колкото Грей. Спомни си основното разположение и докато се боричкаха, си проправи път към прозореца. Когато стигна на една ръка разстояние, тя сграби долния край на пердето и го дръпна силно. Старомодният транспарант бързо се заиздига нагоре и се нави върху пружината. Уличното осветление освети помещението.

— По дяволите! — изруга Грей.

С огромно усилие Бари го бутна настрана.

— Хауи? — извика тя.

И тогава го видя, проснат, на прага между кухнята и спалнята. Гледаше нагоре към нея. Устата му висеше грозно отворена. Под нея се виждаше друг отвор, по-скоро разрез, отворил врата му от ухо до ухо. На бледото, синкаво осветление, събралата се под него кръв изглеждаше черна.

Преди да изкрещи, Грей покри устата й с ръка. Устните му се бяха долепили до ухото й. Той прошепна една — единствена дума.

— Спенс.