Сандра Браун
Сензационно интервю (32)

Глава тридесет и втора

— Изпитах съжаление към него.

— Недей. Той е нещо по-лошо и от мекотело.

След като напуснаха апартамента на Хауи по аварийната стълба и прозореца на спалнята, през който бяха влезли, се отправиха към къщата на Дейли. Бари гледаше замислено през прозореца на колата.

— Страшен си, Бондюрент. Ти наистина го изплаши.

— Страхът е добра мотивация.

— Питам се дали все пак е най-ефективната.

— Ще разберем утре вечер.

— Той се опитваше да е полезен — тя потърси бележката, която Хауи й бе дал, в джоба си. — Добрата, стара Чарлен — засмя се тя. — Явно не е научила, че вече не работя в телевизията. Всъщност, не съм говорила никога с нея, но тя се обажда редовно — под напора на внезапен импулс Бари помоли Грей да спре след завоя и да паркира срещу една аптека.

Той изпълни желанието й и излезе с нея от колата.

— Аптеката е затворена — отбеляза той.

— Не търся аптека, искам да ползвам уличен автомат.

— Кварталът не е скъп, за да се развяваш по ъглите.

— Чувствам се относително сигурна заради светлините на алармената система в аптеката и заради портативното оръдие в панталоните ти — той вдигна вежди. — Храниш напразни надежди, Бондюрент. Имаш ли дребни?

Номерът, който Хауи й бе записал, беше с код, който не и подсказваше в кой район е абонатът. За да избегне проследяването на фонокартата си, тя пусна монети в автомата. След многобройни шумове по линията, най-после чу сигнал. Той прозвуча няколко пъти. Мислеше вече да затвори, когато от другата страна вдигнаха слушалката.

— Я-я!

— Извинете? — тя вдигна ръка, за да покаже на Грей, че са отговорили на позвъняването.

— Кой ви даде този номер?

— Ъ-ъ-ъ, Чарлен Уолтърс — отвърна Бари. — Мога ли да говоря с нея?

Единственият отговор на молбата й беше флегматичен смях, примесен с изсумтявания.

— Там ли е мисис Уолтърс?

— Да, тук е. Но този телефон не се ползва, след като заключим.

— След като заключите! — Бари погледна към Грей, който изразяваше същото недоумение. — Къде точно се намирате? — попита тя.

— Централен затвор Пърл, Мисисипи.

— Дали мисис Уолтърс е от обитателките?

— Да, и то от много години. За какво й звъните?

— С кого говоря, моля?

Мъжът се представи като пазач, който случайно минал покрай автомата в момента на звъненето. Тя попита дали е възможно да говори с управителя.

— По това време през нощта? Адвокат ли сте или какво?

Тя ловко се отклони от директния отговор и му обясни колко жизненоважно за нея е да говори с официално лице от затвора, като подчерта, че въпросът не може да чака до сутринта.

— Добре — измърмори пазачът. — Дайте ми вашия телефонен номер. Ако се съгласи, той ще ви се обади.

Бари би предпочела да получи номера на управителя, но нямаше друг изход и издиктува номера на автомата. Когато затвори, Грей я попита как затворницата от Мисисипи е научила за нея.

— Сериалът за СВДС беше разпространен по сателита. Може да е бил предаван по всяка телевизионна станция в страната. Затворниците често се прехласват болезнено по знаменитостите. Въпреки, че е прекалено да се мисли за мен като за знаменитост.

— Защо е „жизненоважно“ да говориш с нея тази нощ?

— Не е — съгласи се тя. — Повечето от нейните обаждания се изчерпваха с това да ме нарича идиот. Любопитна съм просто да разбера защо мисли така — очите на Грей се присвиха. — Какво? — попита тя.

— Просто размишлявах. И двамата — Дейвид и Ванеса — са от Мисисипи.

— Прав си, от Мисисипи са — каза Бари, сграбчвайки слушалката още при първото иззвъняване.

— Здравейте, тук е Бари Трейвис.

— Заместник-управител Фуут Грахам.

— Благодаря ви, че позвънихте.

— Няма проблеми, госпожо. Как мога да ви помогна?

Тя се идентифицира като телевизионна журналистка от Вашингтон и му каза за постоянните обаждания на Чарлен Уолтърс.

— Тя ви ругае, нали?

— Не, не е това. Аз просто се питам защо мисис Уолтърс би ми се обаждала.

— Никой не може да обясни какво има наум лудата Чарлен.

Бари погледна към Грей, който внимателно наблюдаваше изражението на лицето й.

— Лудата Чарлен? — повтори тя заради него.

— Да, мадам. Седемдесет и седем годишна е, но все още е пълна с енергия.

— Седемдесет и седем? Господи, откога е в затвора?

— Тя е доживотна. Заварих я, когато дойдох, а оттогава са минали осемнайсет години. Мисля, че ще надживее всички ни. Никой не си спомня за времето, когато Чарлен не е била тук. Тя е нещо като, а… как го наричате? Талисман. Тя е и лидер. Много я обичат останалите затворнички. Особена е. И за всичко си има мнение, независимо дали се интересувате от него.

— Значи не ви изненадва, че е гледала предаването ми по телевизията и е решила да позвъни.

— Изобщо не ме изненадва. За какво става въпрос?

— Синдромът на внезапната детска смъртност.

— Хмм. Мислех, че сте по-близо до теми, които лежат на сърцето й. Нея много я вълнува корупцията в правителството, бруталността на полицията, легализираното дрогиране, ей такива неща…

— Какво е било престъплението й?

— Заедно с мъжа си са държали магазин за спиртни напитки. За по-малко от петдесет долара мъжът й застрелва шестнадесетгодишен писар и други трима посетители в главата. Екзекутиран е отдавна. Но тъй като Чарлен се е заклела, че нейният човек я е принудил да му помага, тя не бе осъдена на смърт.

— Нищо свързано със СВДС, нали?

— Не, доколкото знам.

— Добре, благодаря ви много за времето, което отделихте. Извинявам се, че се обадих в такъв час, мистър Фуут.

— Грахам, Фуут Грахам. Няма проблеми. Радвам се, че ви услужих.

Бари тъкмо се канеше да каже довиждане, когато Грей я побутна, за да й напомни още нещо.

— О, мистър Грахам, един последен въпрос. Предполагам, че Чарлен няма никакви връзки, колкото и далечни да са, със сенатор Армбръстър, или президента Мерит?

— Президентът? О, госпожице, защо не ми казахте това още в началото?

Сърцето й щеше да спре. В този момент сякаш светът спря и се съсредоточи в телефонната слушалка, която тя стискаше с побелели от напрежение пръсти.

— Какво казва? — попита Грей и се приближи.

— Напълно възможно е Чарлен да има някакви връзки и с двамата — нашият сенатор и президента Мерит.

— Как така? — попита глухо Бари.

— Съвсем просто. Чарлен е скитала много.

— Разбрах, че е осъдена доживотно.

— Вярно е. Но ако вярвате на Чарлен, тя е водила невероятен живот преди осъждането. Била е гадже на Робърт Редфорд в колежа. След това избягала с Ричард Никсън. Междувременно родила извънбрачно дете от Елвис Пресли и участвала във френска тройка с Мерилин Монро и Джо Ди Маджо, по време на брака им. Чарлен твърди, че тя го е вдъхновила да създаде мистър Кафе.

Бари се облегна на стената на телефонната кабина.

— Разбрах. Тя е побъркана.

— Съвсем луда — потвърди той и се разсмя с много по-приятен смях, отколкото пазача. След малко продължи. — Съжалявам, че се смея за ваша сметка, мис Трейвис. Наистина ли беше толкова важно за вас?

— Да.

— Ужасно съжалявам. Предполагам, че сте загубили времето си.

— Не съвсем — въздъхна тя разочаровано. — Никога не съм срещала човек, който се казва Фуут^[1].

След като се качиха отново на колата, тя разкъса парчето хартия с името и номера на Чарлен на малки парченца и ги разпиля по пода.

— Да отговарям на една побъркана — изсъска тя със самопрезрение. — Това е сигурен белег за отчаянието ми. Не бих искала Дженкинс или Хауи да узнаят колко ниско съм паднала.

— Но би могло да се окаже друго нещо.

— Не ме утешавай — прекъсна го остро тя. — Глупав импулс. Срамувам се, че действах така. Проблемът е, че съм изобщо без идеи. Ако Хауи не подаде нещо, какво ще правим след това?

— Какво става с информаторите ти?

— Не си чувал пейджърът ми да се обажда, нали?

— Провери ли батериите?

Тя го погледна намръщено.

— Пейджърът си е съвсем наред, Бондюрент, аз не съм. Що се отнася до журналистиката, вече не съществувам за никого във Вашингтон.

— Има и други начини.

Колкото повече се опитваше да повдигне духа й, толкова по-упорито тя настояваше на своето.

— Никой, дори най-тайният неидентифициран информатор, не би пожелал да бъде свързан с мен. Не бих си намерила работа и като чистачка на тоалетни, в която и да е новинарска агенция в този град. Може би някъде другаде… — като се облегна назад, тя въздъхна. — Убедена съм деветдесет на сто от това, което казах тази вечер, преди да тръгнем. Аз наистина искам да върна лентата на живота си. Липсва ми Кронкайт. Липсва ми къщата. Тя не беше палат, но беше мой дом. Липсва ми работата, вечното бързане, тръпката, която усещам, когато съм на местопроизшествието, радостта от добрия материал. Господ да ми проста, но мисля, че ми липсва дори Хауи, защото почти ми беше приятно, че го видях тази вечер.

Грей я погледна косо.

— Преживяваш тежка криза на самосъжаление.

— А ти не изпитваш ли подобно чувство? Не ти ли липсват ранчото и конете, безценното ти усамотение? Не ти ли се иска въобще да не се бях появявала?

— Но ти дойде. Така че какъв смисъл от ровичкане на миналото? През последната година на моето отшелничество все се надявах на някакво предизвикателство. Оказа се, че това е смъртта на Робърт Ръштън Мерит. Кой би могъл да предполага? В края на краищата ние никога не знаем какво ще ни се случи занапред — той повдигна рамене. — Аз приемам нещата, както идват и се опитвам да не гледам назад.

— Господи, нищо ли не може да те сломи? Никога ли не позволяваш на обикновено човешко чувство да проникне под бронята ти? Не можеш ли някога просто да спреш и да се отдадеш на чувствата си?

Когато гласът й потрепери, тя млъкна, за да не разбере, че е на ръба на сълзите. Да, чувстваше се като глупачка, защото се беше опитала да се свърже с една луда. Беше отчаяна, защото не успяха да проникнат зад стената, заобикаляща Ванеса. От всичко, което знаеха, тя би могла вече да е мъртва. Бари бе убедена повече от всякога, че крайната цел на Мерит е да стане вдовец. С всеки изминал ден той се доближаваше до целта си.

Да, тревожеше се за Дейли, защото изглеждаше и звучеше наистина зле. Държеше се мъжки, но тя знаеше, че си отива. Неговият лекар бе казал, че нищо повече не може да се направи. Болестта беше достигнала стадий, в който и най-новото лечение щеше да остане безрезултатно.

Да, да, да. Всички тези грижи не й даваха мира. Но най-голямата, главната причина на сълзите, беше мъжът до нея. Грей Бондюрент оставаше загадка. Имаха интимна връзка и въпреки това не го познаваше. Въпреки времето, което бяха прекарали заедно, той си оставаше непознат колкото онази сутрин, а може би и повече.

Заради това й се плачеше. Беше галила тялото му, но не се бе докоснала до него.

Като захвърли всяка предпазливост, Бари се обади.

— Как може да не те е грижа за нищо или за някой? Какво те е направило толкова нечувствителен?

След цяла минута враждебна тишина, той отговори:

— Родителите ми умряха в един и същи ден. Просто изчезнаха. Бях дете. Болеше. Но аз го надживях и започнах да се уповавам на дядовците и бабите си. След това един по един, и те умряха. Със сестра ми бяхме близки, но нейният съпруг не ме хареса. Той и децата са на първо място за нея, така че тя повече или по-малко ме отстрани от своя живот.

Силно приятелство ме свързваше с двама души, на които вярвах. Можех да прочета мислите им преди те да са ги помислили. След това ме предадоха и на два пъти се опитваха да ме убият — той сви рамене. — Предполагам, че не съзирам никакви предимства в създаването на връзки и отношения.

Този път той разкри повече от себе си. И въпреки това нещо важно се изплъзваше непрекъснато.

— Остави настрана епизода с Ванеса и бебето — прекъсна го Бари. — Пропусна да споменеш, че любовта на живота ти е била към чужда съпруга.

— Да, пропуснах този епизод — отвърна той троснато.