Сандра Браун
Сензационно интервю (30)

Глава тридесета

Ванеса Мерит закусваше в леглото. Не бе излизала от спалнята си три дни — от нощта, в която Дейвид я бе ударил. Не бе дошъл дори да я види.

Облегната на купчина възглавници, тя гледаше интервюто на Кати Коурик с министъра на отбраната, който току-що се бе върнал от Северна Африка. Имаше съобщения за военно напрежение в Либия и въздушни нападения срещу Израел. Либийското правителство отказваше да поеме отговорността за бомбардировките. Министърът съветваше президента Мерит да не предприема драстични мерки, докато разузнавателната мрежа не подкрепи съобщенията.

Дейвид щеше да побеснее, ако се наложеше да действа силово. Такъв вид решения постоянно провокираха обществени протести. Дори ангажирането в престрелка с неприятелски сили можеше да коства гласове.

Ванеса се усмихна при мисълта за дилемата, пред която ще бъде изправен.

Усмивката й изчезна, когато една прислужница почука на вратата и съобщи, че доктор Алън желае да я види.

— Какво искаш, Джордж — попита тя нелюбезно, когато той се приближи към леглото й.

— Това нещо като поздрав ли е? — попита той с добродушния тон на лекар към пациент. — Дойдох да те прегледам.

— Дейвид ли нареди?

Той се направи, че не забелязва грозната контузия й подутината под окото й.

— Дойдох, защото е време да видим как е кръвното ти — той свали маншета за кръвно налягане. — И Дейвид мисли, че може би ти е нужна голяма почивка, преди да се оправиш напълно.

— Почивка? Искаш да кажеш — изолация?

Нямаше кой да й помогне. Беше в капан. По време на пресконференцията се опита да сигнализира на някой, който би й се притекъл на помощ. Никой ли не бе забелязал, че тя не носи сватбения пръстен на майка си?

Очевидно — не. Всеки случай — не и Грей. Спенс бе изчезнал, но неговата лоялност беше само към Дейвид. Спомни си прошепнатото обещание на баща си, че той държи всичко под контрол, но къде беше тази сутрин?

— Искам да се обадя на баща ми — каза тя, докато Джордж разтриваше вътрешната страна на ръката й със спирт.

— Ще му се обадя от твое име по-късно. Стегни си ръката в юмрук, за да мога да изтегля малко кръв.

— Искам да му се обадя сега — извика тя с разтреперан от страх глас.

Хвърли завивките и пусна краката си от леглото. Без да забелязва, че е гола, се присегна за телефона на нощната масичка, но изпусна слушалката, която повлече апарата на земята. Тя коленичи и запълзя, за да го достигне.

— Ванеса, за Бога! — Джордж я хвана през кръста и се опита да я вдигне.

— Пусни ме, кучи син!

Тя го удари, но той изтръгна телефона от ръцете й и я вдигна на крака. Размаха ръце, сви пръсти и се опита да издере лицето му с нокти.

— Няма да те оставя втори път.

— Само се опитвам да ти помогна.

— Ти, лъжлив лицемер — изсъска тя. — Престани да се преструваш. И двамата знаем защо си тук. Наредено ти е било да ме извадиш от строя отново, нали? Поне докато доказателството за малтретирането от страна на съпруга ми отзвучи.

— Не се вълнувай, Ванеса, иначе ще трябва да ти инжектирам седатив.

— Ако той ти нареди, би ли ме убил, Джордж?

— Какво говориш, чуваш ли се?

— Ти се опита в Хайпойнт. С какво те държи?

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Ти прикриваш заради него убийство, така че той трябва да знае някаква твоя тайна. Каква е тя, Джордж?

— Нищо не знам за убийство.

— О, да, знаеш. Но няма да кажеш, защото Дейвид те е притиснал, нали? Познавам го, нали разбираш. Така действа той. Каква ли е брадвата, която държи над главата ти? Нещо, свързано с Аманда? Там би те заболяло най-много, нали? Винаги си бил влюбен в тази твоя скучна жена. Или пък заплашва живота на децата ти? Бива го и за това. От мен да го знаеш, той… Оу!

Без да го забележи, той се бе пресегнал за готовата спринцовка, заби иглата в бедрото й и изстиска съдържанието, преди тя да успее да го спре.

— Съжалявам, Ванеса. Нямам друг избор.

— Имаш избор, Джордж. Всички имаме избор. Проклет да си! — извика тя с пресекващ глас. — Проклети да сте и ти, и Дейвид!

 

 

Същата вечер доктор Алън спря колата в алеята пред дома си, но не побърза да излезе. Стоеше загледан, без да вижда през стъклата, с ръце, отпуснати в скута. Беше изтощен, не можеше да се застави дори да отвори вратата на колата.

В къщата бяха запалили осветлението и от това се почувства приятно. Всеки път, когато се връщаше, той се страхуваше, че може да завари прозорците тъмни, стаите пусти, гардеробите и чекмеджетата на скриновете — празни. Живееше под постоянния страх, че Аманда ще го напусне и ще вземе децата със себе си.

Беше се заклела, че ще се бори за него, но в кой момент щеше да се откаже? Кога ще стигне до заключението, че той не заслужава да бъде спасяван? Виждаше отвращението в очите й всяка сутрин, когато слизаше за закуска, треперещ и с насълзени очи, приведен от пиене и вина.

Харесваше му, че Аманда все още се интересува от него: пита го къде е бил и какво е правил, но се страхуваше от острата й наблюдателност.

Вината го караше да се отбранява и да оскърбява. След няколко грозни сцени, тя спря да го пита за медицинските задължения, които изпълняваше по нареждане на Дейвид Мерит. Вероятно престана да любопитства, защото й бяха омръзнали лъжите му, както и за да спести на синовете им травмата да слушат ожесточени скандали.

Очите й изразяваха порицание и презрение. Чувстваше, че търпението й се изчерпва, толерантността намалява, а любовта й се стопява. Можеше да го напусне всеки момент.

Отпи голяма глътка от бутилката алкохол, която носеше със себе си в колата. Почти му се искаше някое ченге от пътната полиция да го спре и да го арестува заради превишено алкохолно съдържание…

Беше изчакал завръщането на Дейвид от краткото пътуване до Карибите. Младият, красив, жизнен президент Мерит беше показан от медиите как минава покрай пораженията от бурята, как съчувства на островитяните, загубили домовете и близките си от природното бедствие.

Само ако знаеха, си бе помислил Джордж, колко по-разрушителен е човекът, раздаващ им баналности.

Въпреки претоварения си ден, изглеждаше, че пътуването го бе въодушевило. Той влезе в Овалния кабинет самоуверено и с лек тен от слънцето.

— Джордж! Какво има?

Като че ли не знаеш.

— Съжалявам, че трябва да ти съобщя, но жена ти отново е болна. Тази сутрин на своя отговорност я преместих в частно заведение, където ще се грижат добре за нея.

Кучият му син истински се преструваше, че приема тежко новината. Разстроен, той попита дали е съобщено на тъста му.

— Помислих, че може би ще пожелаеш да съобщиш лично на сенатор Армбръстър.

Дейвид помоли Джордж да говори с Далтън Нийли за правилната формулировка на съобщението за пресата и Джордж се съгласи да го направи рано сутринта.

И да бе забелязал напрегнатото изражение на доктор Алън, както и липсата на ентусиазъм за предстоящата работа, той не даде никакъв признак. Беше уверен, че неговите инструкции ще бъдат изпълнени до последната буква, независимо как се чувства Джордж.

Каква брадва държи над главата ти?

Джордж проклинаше деня, в който срещна Дейвид Мерит. Онова, което на времето му се струваше благоприятна възможност, се бе превърнало в най-прокълнатото събитие в живота му. Съвсем случайно — или подредено да изглежда случайно от Дейвид — обещаващ млад местен жител се бе запознал с изгряващ млад конгресмен на един тенис корт. Когато двамата си стиснаха ръцете, Джордж почувства прилив на енергия.

Започнаха да се срещат на тенис, или да пийнат и хапнат нещо. Новобрачните Алън бяха с малък бюджет и не можеха да си позволят да посрещат богато, но Дейвид се чувстваше съвсем удобно с един хамбургер за вечеря в дворчето на малкото им жилище. Когато се ожени, жена му не бе чак толкова ентусиазирана от инцидентните срещи с двамата Алън. Ванеса и Аманда не успяха да се сприятелят. Джордж предполагаше, че причината бе много по-високата интелигентност на Аманда. Двете жени се различаваха както като личности, така и по интереси. Но равнодушието им една към друга не повлия на приятелството между него и Дейвид.

Скоро Джордж започна да смята Дейвид за свой най-добър й доверен приятел. Така че естествено, когато животът му се намираше на ръба на катастрофата, Дейвид бе човекът, към когото той се втурна за помощ.

Пациентът, приет в спешното отделение, младо черно момче, беше колабирал по време на махленски баскетболен мач. Според възрастта и вида на пациента и неговите приятели, Джордж веднага заподозря свръх доза наркотици. Той попита момчетата на какъв наркотик е бил пациентът през този ден.

— Той иска да играе в НБА — му обясни едно от момчетата. — Не взема силни наркотици.

Джордж не беше убеден. Всеки от симптомите сочеше повече от очевидно барбитурати, комбинирани с алкохол. Той нареди промивка и средство за повръщане.

Онова, което Джордж не знаеше, но му бе казано от дошлата по-късно майка на пациента, че като дете е прекарал ревматична треска, от която е получил увреждане на сърдечната клапа. Сърдечната недостатъчност сега се бе получила вследствие на голямото натоварване от мача.

Преди Джордж да вземе необходимите мерки, за да коригира грешката си, медикаментът подейства. Момчето не издържа.

Уплашен и с чувство за вина, Джордж изтича при Дейвид.

— Момчето беше объркано и не можа да ми обясни. Щеше да се оправи, ако не бях взел погрешно решение. Едно по-детайлно белодробно патологично изследване би могло…

— Другите момчета споменаха ли ти, че има слабо сърце?

— Майката каза, че той не е искал приятелите му да знаят, защото щели да му се подиграват. — Господи! — той зарови лице в ръцете си — семейството може да съди болницата и мен за медицинска грешка.

Виждаше кариерата си разбита, преди още да я е започнал. Оставаха му само няколко месеца до завършването на стажа. Мечтите на Аманда и неговите рухваха.

— Не бъди толкова строг към себе си — успокои го Дейвид. — Толкова шум за едно черно момче от улицата!

— Въобще не ми мина през ума, че причината е сърцето.

— Разбира се.

— Но трябваше — настояваше Джордж. — Не бива да се отхвърлят други възможности, само защото една диагноза изглежда толкова очевидна.

— Виж — потупа го по рамото Дейвид — ако мислиш, че ще оставя приятеля си да страда заради някаква неволна грешка през остатъка от живота си, лъжеш се. Вярваш ли ми?

Омагьосан от спокойствието му, Джордж кимна.

— Някой чу ли, когато майката ти казваше за сърдечното заболяване на момчето?

— Не мисля. Бяхме сами.

— Чудесно!

— Но то ще фигурира в досието му. Тя го донесе със себе си в болницата.

— Къде е то сега? — попита Дейвид меко.

Джордж извади инкриминиращата папка и я подаде на Дейвид.

— Никога не си го виждал, разбра ли? — каза Дейвид и заключи папката в сейфа си. Когато се обърна отново, той се разсмя на изражението на Джордж. — Отпусни се. Ти си единственият, който прави от случая федерален въпрос. Пациенти умират в спешното отделение всеки ден. Обещавам ти, че няма да има сериозно разследване.

— А майката?

— Вероятно е очаквала, че той ще умре внезапно. Сигурно е знаела, че това ще стане рано или късно и ще повярва, че си направил всичко, което си могъл, за да го спасиш.

Джордж захапа долната си устна.

— Понеже е умрял в спешното отделение по очевидни причини, може би няма да има аутопсия?

— Спри да се потиш — потупа го Дейвид по гърба.

Както предсказа Дейвид, никой не повдигна въпрос за причината на смъртта, подписана от Джордж. След като погребалната къща изиска тялото на момчето, не се чу повече нищо.

Престъпната им обща тайна засили връзката им. Дейвид запозна Джордж с колегите си от Конгреса и други влиятелни хора. Той го препоръчваше като най-добрият лекар във Вашингтон и тъй като го правеше по същия сериозен, убедителен начин, по който представяше сметките си на Камарата на представителите, хората му вярваха.

По времето, когато Джордж започна частна практика, той беше добре поставен сред големите хора във Вашингтон. Години по-късно, когато го назначиха за официален лекар на Белия дом, той продаде доходната си практика за невероятна сума и си купи къща близо до резиденцията на вицепрезидента.

Нещата не можеха да бъдат по-добре.

Докато късно една нощ го повикаха в. Белия дом, за да обяви смъртта на тримесечния Робърт Ръштън Мерит. Щастливият живот на доктор Джордж Алън бе свършил.

Дейвид искаше услугата, която си бе гарантирал години по-рано. Джордж никога не попита, но беше сигурен, че той все още държи медицинското досие на момчето. Щастливото избавление преди години сега се превръщаше в провал.

Разследването на този отдавна забравен епизод в спешното отделение би се превърнало в новина номер едно за медиите, заради сегашната му известност. Вниманието на всеки ще се насочи към това момче, към нещастната му майка и доктора, който бе извършил фаталната промивка.

Той трябваше да предпази семейството си от такъв скандал. Голямата сума, която получи от продажбата на практиката си, ще поддържа Аманда и момчетата до края на живота им. Не би си позволил да я остави да мизерства със застраховката му или с огромни дългове за изплащане.

Позволил?

Джордж внезапно осъзна, че мисли за себе си в минало време. Беше съвсем на място. Ако изпълнеше последното разпореждане на Дейвид, по-добре да беше мъртъв.