Сандра Браун
Сензационно интервю (3)

Глава трета

Скептично намръщен, Хауи Фрип почеса ухо с ключа от колата си.

— Не ми харесва.

Бари изпита непреодолимо желание да се хвърли през бюрото и да прегризе гърлото му със зъби. Никой друг не смееше да предизвиква този необуздан аспект на нейната личност. Само Хауи.

— Какво не ти харесва?

— Потискащо е — отвърна той, като потрепери за ефект. — Бебета, които умират по време на сън. Кой би искал да гледа такъв сериал?

— Млади родители. Бъдещи родители. Родители, на които това се е случило. Всеки, който иска да се информира и осведоми. Надявам се, че включва поне част от нашата аудитория.

— Живееш някъде в облаците, Бари. Нашата аудитория ни гледа, защото след новините повтаряме серии от „Бар наздраве“.

Бари се опита да не допуска нетърпението да прозвучи в гласа й. Ако разбереше, че тя се дразни, щеше да стане още по-неотстъпчив.

— Сериите няма да са приятни, защото темата е такава. Но не трябва да са и сълзливи. Свързах се с една двойка, която е загубила детето си от СВДС преди две години. След това са имали друго бебе и сега нямат нищо против да излязат пред камерите, за да кажат как са се справили.

Тя скочи и се опита да приключи пазарлъка.

— В края на тунела ударът ще бъде лек. Победа срещу нещастието. Би могло да стане възвишено.

— Ти вече си уредила интервюто?

— Разбира се, след като получа одобрението ти — каза тя и го потупа по рамото. — Исках да задвижа нещата, преди да дойда пред теб, Хауи. От една седмица се занимавам с това — говорих с педиатри и психолози. Темата е съвсем навременна, — заради смъртта на бебето на Мерит.

— Как не, всички копнеят за такова предаване!

— Но аз ще поставя въпроса от няколко уникални гледни точки.

Не беше само заради предаването. Колкото повече разследваше синдрома на внезапната детска смъртност, толкова повече се увличаше от заплетените случаи, които бяха интересни и заслужаваха да се разучат.

Сега Хауи заставаше на пътя й.

— Не ми харесва — повтори той, докато четеше отново изложението й. Ключът от колата се завъртя в другото му ухо. Изложено беше кратко, но с детайли. Сигурно всеки, дори с неговите ограничени умствени възможности, би могъл да разбере.

Искаше да направи три откъса, които да се излъчат последователно по време на вечерните новини. Всеки откъс ще фокусира върху различни елементи на СВДС. Предлагаше предварително да бъдат добре рекламирани.

Като крайна цел — разбира се, това го нямаше в предложението — някой продуцент на новини щеше да я забележи, да хареса работата й и да й предложи ангажимент далеч от тази колония на прокажени телевизионни журналисти, иначе известна като новинарски отдел WVUE. Хауи издаде доволен звук.

— Не съм убеден…

— Имам интервю с мисис Мерит.

Той изпусна ключа.

— Ъ-ъ?

Лъжа, разбира се. Но при безнадеждните обстоятелства…

— Наскоро пихме кафе заедно.

— Ти и първата лейди?

— Точно така. По нейна покана. По време на нашия разговор споменах, че готвя сериал. Тя хареса идеята и се съгласи да сподели свои мисли.

— Пред камера?

Бари изведнъж видя пред себе си Ванеса Мерит, опитваща се да се скрие зад тъмните очила, с незапалена цигара в треперещите ръце — една емоционално рухнала жена.

— Разбира се, че пред камера — каза тя и завъртя очи.

— В изложението не споменаваш нищо за първата лейди.

— Пазех я за изненада.

— Добре, изненадан съм — произнесе той сухо.

Никога не е била добър лъжец, но пък и Хауи не беше силен в психологическите оценки, така че се надяваше, че не се е издала.

Той се наведе напред през бюрото.

— Ако мисис Мерит се съгласи на интервю…

— Ще се съгласи.

— Но ще продължиш да подготвяш всеки ден по един репортаж. — Като каза това, той се облегна назад и се почеса по корема.

Тя обмисли условието, след това поклати решително глава.

— Ще се изисква цялото ми внимание, Хауи. Наистина искам да посветя цялото си време на него.

— Аз пък наистина искам да се чукам с Шарън Стоун. Но не всякога постигаме онова, което искаме, нали?

Бари помисли отново.

— Добре. Условието е прието.

 

 

— Бари Трейвис.

— Коя?

Първата лейди се изкашля леко, преди да повтори името.

— Бари Трейвис. Репортерка е в WVUE.

— О, да. С малко глухия глас? — Дейвид Мерит, президентът на Съединените американски щати закопчаваше копчетата на ръкавелите си. — Обадих й се на една неотдавнашна пресконференция. Нейните репортажи за Белия дом са винаги добронамерени, нали?

— Много.

— И какво за нея?

Ванеса, вече облечена и седнала, отпи глътка бяло вино.

— Подготвя сериал за СВДС и иска да включи интервю с мен.

Мерит облече сакото на смокинга си и се загледа в отражението си в огледалото. Когато пое президентството реши да се откаже от личен камериер. И най-ловкият, моден съветник не би знаял как да изтъкне физическите качества на фигурата му по-добре от самия него. Кройката на сакото подчертаваше широките рамене и тесния кръст. Поддържаше косата си добре подстригана и подредена, но никога не я лакираше. Тайно я предпочиташе гаменски разрошена. Официалните дрехи носеше изискано и аристократично. С джинсите се превръщаше в момче.

Доволен от видяното в огледалото, той се обърна към жена си:

— И?

— И тя ще бъде на приема тази вечер. Далтън й е обещал отговор.

Далтън Нийли беше прессекретар на Белия дом. Грижливо подбран и добре обучен от Мерит и главния съветник — Спенсър Мартин.

— Официалното искане дойде чрез офиса на Далтън — Ванеса изтръска таблетка валиум от тубичката, която държеше във вечерната си чантичка. — Бари Трейвис звъня в офиса ми няколко дни поред. Аз не се обаждах, но тя е много настоятелна.

— Репортерите си изкарват хляба най-вече чрез настоятелността си.

— Да, но нейната настоятелност ме поставя на тясно. Далтън днес следобед влезе при мен с нейното искане. И двамата искат отговор тази вечер.

Президентът бързо съкрати разстоянието между тях, хвана я за ръката и измъкна малката таблетка от дланта й. Той извади тубичката от вечерната й чанта и върна таблетката обратно, след това я запуши.

— Нужна ми е, Дейвид.

— Не, не ти е нужна. И от това — повече не — той взе винената й чаша и я постави настрана. — Това противодейства на лечението ти.

— Едва втора чаша.

— Не, трета. Лъжеш ме, Ванеса.

— Добре, забравила съм. Голяма работа. Аз…

— Не и за виното. За тази репортерка. Тя не те е поставила на тясно — ти сама си го направила. Не би започнала да звъни в канцеларията ти, ако не беше се срещнала с нея преди две седмици. Така ли е?

Бяха го информирали за срещата им още в деня, в който бе станала, така че той не бе изненадан, че Бари Трейвис иска интервю. Тревожеше го обаче, че без негово съгласие Ванеса бе поела инициатива за разговор с представител на медиите. Ванеса плюс репортер и специално тази, известна с неблагонадеждността си, беше опасна комбинация.

— Наредил си да ме шпионират? — раздразнено извика тя.

— Защо уреди тази среща с нея, Ванеса?

— Имах нужда да поговоря с някой. Престъпление ли е?

— И избра репортерка за довереница? — той се разсмя скептично.

— Тя ми бе написала вълнуващо писмо. Помислих си, че ще е приятно да разговарям с нея.

— Следващият път опитай със свещеник.

— Правиш от мухата слон, Дейвид.

— Ако наистина не беше важно, защо не ми каза?

— Не беше важно, докато тя не поиска интервю пред камера. Предишната ни среща не си заслужаваше да се споменава. Тя обеща, че нищо от казаното онзи следобед няма да бъде записано. Нуждаех се от някой… от жена… да говоря.

— За какво?

— За какво мислиш, че сме говорили? — извика тя.

Тя скочи от стола, грабна чашата вино и предизвикателно я изпразни до дъно.

Той се помъчи да не избухне.

— Ти не си на себе си, Ванеса.

— Прав си, по дяволите — не съм. Така че би било по-добре да отидеш без мен тази вечер.

Приемът, в чест на приятелското посещение на делегация от скандинавските страни, трябваше да бъде първата й официална поява след трагичната смърт на Робърт Ръштън. Малкото официално събитие изглеждаше много подходящо за връщането на Ванеса към обществения живот. След смъртта на бебето тя се бе оттеглила от светски прояви. Три месеца бяха съвсем достатъчни. Гласоподавателите имаха нужда да я видят отново в действие.

— Разбира се, че ще дойдеш — каза Президентът. — Ще бъдеш красавицата на бала. Винаги си била.

— Но…

— Без, но. Омръзна ми да те извинявам. Трябва да приключиш с това, Ванеса. Изминаха дванайсет седмици.

— Има ли времева граница за скръбта?

Той се направи, че не забелязва предизвикателството в гласа й.

— Тази вечер ще успееш като смелото ми момиче. Бъди само чаровна, усмихната и всичко ще бъде на ред.

— Мразя тези хора. Те ме гледат със съжаление и угризение. Не знаят какво да кажат. А когато някой все пак каже нещо, то е толкова банално, че ми се иска да изкрещя.

— Само им благодари за съчувствието и ги зарежи.

— Господи! — извика тя дрезгаво. — Как можеш да издържаш…

— Защото съм длъжен, по дяволите. И ти също.

Той я изгледа толкова втренчено, че тя се свлече обратно на стола. Погледна го сломено.

Той се обърна и когато заговори отново, гневът му бе потиснат.

— Харесва ми вечерната ти рокля. Нова ли е?

Раменете й се отпуснаха и тя сведе глава. Наблюдавайки я в огледалото, той разпозна в рефлекторните жестове признание за поражението й.

— Много съм отслабнала — измърмори тя. — Нищо не ми е по мярка.

На вратата се почука. Той прекоси стаята и отвори.

— Ей, Спенс. Готови ли са за нас?

Спенсър Мартин огледа стаята над рамото на Дейвид. Забелязвайки Ванеса и празната винена чаша на масата, той обърна въпроса на Дейвид:

— А вие готови ли сте за тях?

Президентът съзнателно избегна загрижеността на съветника си.

— Ванеса е обхваната от лека форма на сценична треска, но както знаеш, тя винаги се справя.

— Може би я насилваме. Ако не се чувства в състояние…

— Глупости. Тя е съвсем наред — той се обърна към жена си и протегна ръка. — Готова си, нали скъпа?

Тя се изправи и бавно тръгна към тях, без да поглежда към някой от двамата.

Една от особеностите на характера на Дейвид бе да не обръща внимание на неща, които не желаеше да приема, като неприязънта между жена си и главния съветник. За да запълни неловката тишина той каза:

— Изглежда красива тази вечер, нали Спенс?

— Наистина, господин Президент.

— Благодаря — отвърна Ванеса приглушено. Когато тръгнаха по коридора, тя хвана ръката на съпруга си. — Какво ще каже Далтън на Бари Трейвис?

— Бари Трейвис, репортерката? — намеси се Спенс. — Да отговори какво? — той погледна въпросително президента.

— Помолила е Далтън за интервю с Ванеса.

— За какво по-специално?

— СВДС.

 

 

Бари беше направо зашеметена. Думите й бликаха като вода от отворен противопожарен кран.

— Бях на прием с приятел. Не се вълнувай, той е педи. Ние си помагаме от време на време. Той получил покана за прием и имаше нужда от жена, която да го придружава, а аз имах възможност да говоря лично с президента и жена му.

Както и да е, справих се отлично с приема, държах се наистина хладно и отегчено и когато стигнах до президента, той ме хвана за ръцете, кълна се, и каза: „Мис Трейвис, много ви благодаря, че дойдохте. Удоволствие е да ви виждам в Белия дом. Тази вечер изглеждате блестящо“.

Всъщност не си спомням точно думите му, но е достатъчно да кажа, че не се отнесе с мен като с непозната, нито дори като с обикновен репортер.

Кронкайт се прозя и се намести по-удобно в средата на леглото й.

— Нали не ти досаждам? — попита Бари, като спря, за да си поеме дъх. — Изглежда не осъзнаваш важността на това, че ще взема първото специално интервю от първата лейди след смъртта на детето й?

Всъщност президентът го спомена, преди още аз да съм казала нещо. Той каза, че мисис Мерит го е информирала за моя сериал за СВДС. Смята, че идеята е превъзходна и е настоял пред първата лейди да участва. Похвали ме за това, че възбуждам обществен интерес към такъв мъчителен феномен. След това каза, че той и мисис Мерит ми предлагат пълното си сътрудничество. Аз бях… Добре, нека да го обясня по този начин — ако това беше секс, щях да съм получила многократни оргазми.

Тя се намести до Кронкайт, който бе заел две трети от леглото и не желаеше да отстъпи нито сантиметър. Почти на края на матрака, тя добави:

— Да можеше и Хауи да е там, за да ме види.