Сандра Браун
Сензационно интервю (26)

Глава двадесет и шеста

— Веднъж един ме рисува.

Тя беше излязла от банята само по пуловер и пликчета. Миришеше на сапун и влажна кожа, част от която той успя да зърне, когато бързо измъкна през глава пуловера си, преди да се вмъкне между завивките. Той беше заел пост на стола близо до прозореца, откъдето периодично поглеждаше през щорите и правеше огромни усилия да не мисли за ухаещата на сапун Бари само на няколко крачки от него.

— Не искам да кажа, че е нанасял бои по тялото ми — обясни тя. — Нарисува ме върху платно. Позирах гола.

— Как стана? Нужда от пари?

— Не, не беше това. Бях в колежа, исках да направя нещо ужасно и родителите ми наистина да го осъдят. Той ме попита и аз си помислих: — че какво, по дяволите? Щом студиото му е топло.

— И какво стана? — попита Грей.

— Студиото му се оказа пълен с плъхове тавански апартамент, който миришеше на терпентин и на нечистоплътен художник.

— Какво стана с рисуването?

— Катастрофално! Някои от частите на тялото ми се бяха изгубили при прехвърлянето върху платното. Той пък се чувствал предаден от любимата работа. Събрах дрехите си и се измъкнах. Но той удържа на обещанието си — помещението бе топло.

Изсумтяването на Грей можеше да мине за усмивка.

— Той ли те научи на свободно държане? — след малко, когато стана очевидно, че тя няма да отговори, той се обърна към нея.

Тя лежеше на една страна, свита на топка, с лице към него. Косата й като на дете се беше разбъркала около лицето и над голите й рамене. Това беше едно от първите неща, които го заинтригуваха — неотразимата комбинация на женска привлекателност и детска уязвимост. Разбира се, сега, седмици по-късно, когато топлината на тялото й беше жива в него, не можеше да става въпрос дали е повече жена или дете.

Сега очите й отразяваха смесица от детско смущение и обида.

— Защо правиш така, Бондюрент?

— Какво? — попита той.

— Защо произнасяш все резки, обидни и нараняващи думи?

— Не съм искал — опитах се да те разсея. Предполагам, че не съм добър в тази област.

— Бих казала, че си отвратителен.

— Недостатък на характера.

Мина доста време, преди тя да каже, почти шепнешком:

— Художникът ме научи само да се държа настрана от художници. Колкото до това как съм се научила на… аз, тъй да се каже, развивам техниката си както се случи — след многозначителна пауза, тя добави с още по-мек глас — Онази сутрин в твоето ранчо…

Тялото му откликна на еротичния спомен, от което проклетия неудобен стол стана още по-неудобен. Не му се започваше сексуално приключение. Не и сега. Променяйки темата, той попита:

— Какво те накара да си спомниш историята с художника?

Тя сви рамене.

— Не знам. Предполагам, че не съм знаела какво друго да кажа.

— За теб това е наистина важно.

— Кое?

— Винаги изпитваш необходимост да кажеш нещо.

— Това не е вярно.

— Ето, видя ли?

Тя направи физиономия.

— Много смешно.

— Да, аз съм същински комедиант. Хората ми повтарят непрекъснато, че съм комедиант и шегаджия.

По лицето му не трепна нито мускул, но тя се разсмя. Смееше се със сълзи, обърна се по гръб и скръсти ръце над главата си. Той не беше се смял почти откакто бе станал мъж. А нейният беше съблазнителен, като гласа й — искрен и спонтанен. Харесваше му звученето.

— Благодаря ти, Бондюрент — каза тя. — След ден като този ми беше необходим истински смях. Въпреки, че би трябвало да съм свикнала с това вече.

— С какво?

— С мисълта за уволнението. Това не ми е за първи път.

— Дейли ли те уволни първия път?

Тя вдигна глава въпросително.

— Той ми каза.

— Е, добре е направил — произнесе тя, влагайки точно обратния смисъл.

— Спомена го между другото.

— Добре. Докато те е просвещавал за вълнуващата ми професионална история, дали случайно не спомена защо ме уволни?

Той поклати отрицателно глава. Лъжеше. Дейли му бе разказал историята с много подробности. Но той неудържимо искаше да продължи да я слуша, въпреки че имаше опасност да наруши решението си да не я докосва. Когато се мъчиш да спасиш кожата си, не можеш да имаш в програмата си и романтична интерлюдия.

— Добре — започна тя, усмихвайки се на спомените. — Дейли и аз не започнахме като приятели. Той ми даде първата работа в телевизионните новини. Разбира се, мислех си, че знам всичко, което трябва да се знае за радиотелевизионната журналистика, и затова от самото начало негодувах срещу всяка критика. Дейли е смятал, че съм празноглава некадърница, която не след дълго ще се издъни.

— Малко след като ме назначи, той почна да търси причини, за да ме уволни. Но беше възпрепятстван от разните кодекси и синдикални защити — цялата бъркотия от закони за назначаване и уволняване. Но Дейли получи шанс. Аз наистина се издъних.

Тя се оказала първа на местопроизшествието в един окръжен град, където някакъв гангстер открил огън вътре в съдебната зала. Основавайки се на свидетелството на една жена, която едва се спасила от градушката куршуми, Бари съобщила, че десетина души са били ранени.

— „В кървавото меле“ — мисля, че това бяха думите ми. След това на живо по телевизията добавила, че стрелбата е станала в заседание на съдията Грийн. — Това раздуха още повече случая, защото имаше слухове, че се разглежда въпрос за издигането му във Върховния съд. Пред камерите аз разсъждавах дали стрелбата е била политически мотивирана. Дали съдията Грийн е бил целта на някой опозиционер-радикал, или отплата за непопулярни съдебни решения? Дали се е спасил, или е ранен?

— Както се оказа по-късно, съдията Грийн е бил на състезание по голф, когато момчето, грижещо се за стиковете дошло да му каже за течащото в момента предаване по телевизията. Всъщност самият инцидент беше станал в друга зала и единственото наранено нещо бил ключът за осветление, прострелян по време на борбата между пристава и мъж, донесъл ловната си пушка като доказателство в гражданско дело за бракониерство.

— Моята свидетелка по-късно бе идентифицирана като умствено недоразвита жена, миячка на чаши в кафенето на партера. Всички знаели, че тя никога не се е качвала на по-горен етаж в съдебната палата.

Съдбата ми бе решена и от факта, че специалният ми репортаж бе прекъснал „Младежът и неспокойната“. Жената на съдията Грийн не изпущала епизод. Когато чула репортажа ми, тя изхвърчала от къщата, спънала се в дюзата на градинския оросител в двора и си счупила дясната китка. И други зрители се вбесили от прекъсването на програмата, особено когато разбрали, че драма в съда не е имало, поне не такава, че да съперничи на сапунената опера. Телефоните на телевизията прегрели от възмутени обаждания.

Доверието в мен беше отишло по дяволите, както и доверието към телевизионната станция. Новинарският отдел трябваше да понася присмеха на нашите конкуренти. И така, той ме уволни. Единственият, който спечели, беше съдията Грийн, който сега е председател на Върховния съд.

— Непопулярен е.

— Това е още една точка в колоната ви за загуби. Не малко капацитети изказаха становища в редакционни статии, че без спечелената симпатия, заради моето фиаско, съдията Грийн никога не би бил утвърден. Американският народ трябва да ми благодари, че по моя вина има за председател на Върховния съд един некомпетентен и неспособен човек. Дейли между другото поддържа тази теория.

— След всичко случило се между вас, как станахте приятели?

— Преди няколко години чух между колеги слуха, че е бил принуден да напусне заради емфизема. Почувствах се задължена да му позвъня от учтивост — тя се усмихна загадъчно и Грей се запита каква ли е тайната.

— Дейли призна, че е бил прекомерно твърд спрямо мен, защото ми липсвал не талант, а зрелост и здрав разум. Той искаше да ми помогне — и аз станах негова ученичка. Оттогава насам той е най-добрият ми приятел.

— Защо пазиш в тайна приятелството ви?

— Главно, защото е лично и винаги съм държала личният и професионалният ми живот да са отделени. Второ, защото…

— Защото ако се разчуе, че си се сдобрила с бившия си неприятел, ще загубиш уважението на колегите си.

— Много си схватлив, мистър Бондюрент. Когато изгориш мостовете в телевизионната журналистика, обикновено пожарът е голям и завинаги. Ако някой разбере, че съм близка с Дейли сега, ще ме сметнат за малодушна глупачка, която се опитва да замаже нещата, вместо да се бори.

Усмивката й бе толкова чистосърдечна, че му стана неприятно, че ще трябва да я разочарова.

— Тайната ти е разкрита, Бари. Аз ги следих, докато те те следяха. Те знаят къде живее — при мъчителното й простенване, той бързо добави: — Не мисля, че ще закачат Дейли. Но ние трябва да го посъветваме още утре сутринта.

— Защо ме следят?

— Повечето от агентите от службите по охрана на Дейвид, Ванеса и Белия дом, са хора на Спенс. Те са преминали специално обучение и отговарят на всички стандарти, но са негови.

— Как тогава могат да не действат по правилата?

— В това е същността. Те не нарушават правилата, а маневрират ловко. Ако някой ги попита, могат да кажат, че си попаднала в категорията на емоционално нестабилните лица, които трябва да се наблюдават.

— Най-малкото, което може да се каже — измърмори тя.

— Опитай се да поспиш.

Той стана и загаси осветлението, след това се върна до прозореца и надникна през щорите. Пет минути наблюдава паркинга за подозрителни коли или движения.

Доволен, че бяха успели да се отърват от преследването, той погледна към леглото и смутено установи, че Бари го следи.

— Мислех, че спиш.

Тя отново лежеше на една страна, но сега ръцете й бяха подпъхнати под бузата.

— Кой си ти, Грей Бондюрент?

— Аз? Аз съм никой.

— Не е вярно — каза тя сънливо: — Ти си някой.

— Заспивай.

— Ти също се нуждаеш от почивка. Леглото е достатъчно широко за двама ни.

Не беше възможно да е до нея и да не се възползва от тази кожа, от този глас.

— Ще поседя известно време.

— Защо?

— За да мисля.

— За какво?

— Заспивай, Бари.

— Още един въпрос.

— Добре, — въздъхна той.

— Онази сутрин, в къщата ти, нали беше необвързващ секс?

— Точно така.

Тя наведе очи за няколко секунди, след това отново го погледна.

— Въпреки това ужасно хубав секс.

Той се усмихна в тъмното.

— Ужасно хубав.

— Но ти не ме целуна. Не и по устните. Какво имаш против целуването по този начин?

— Това са два въпроса. Лека нощ.

 

 

— Джордж?

Гласът на жена му идваше като че ли от далечен бряг през цял океан уиски. Доктор Алън вдигна глава и видя силуета на Аманда да се очертава на отворената врата на домашния му кабинет. Изглеждаше мила, желана и силна. Не издържаше вида й. Силата й подчертаваше неговата слабост.

Тя влезе в стаята. Когато стигна до бюрото, вдигна бутилката алкохол и оцени съдържанието, останало на дъното й. Дори в пияно състояние, мълчаливото порицание не му убегна.

— Какво е това, Аманда? — каза той раздразнено.

— Значи ме помниш. Радвам се да науча това. Дали случайно не си спомняш, че имаш и двама сина?

— Това гатанка ли е?

— Твоят по-голям син се затваря в себе си всеки ден все повече. Помолих го да ми каже какво го тревожи, но той остана враждебен и мълчалив. Неговите учители напоследък също са имали подобни наблюдения. Толкова прилича на теб, че ме плаши.

Сега бях при по-малкия, където слушах молитвите му. Той молеше Господ да помогне на неговия татко, след това заплака и аз трябваше да остана до него докато заспи.

Джордж разтри уморените си, кървясали очи.

— Ще отида да ги целуна за лека нощ по-късно.

— Ти не схващаш основното. Не искам да ги целуваш за лека нощ. Особено в сегашното състояние. Те не са глупави, нали знаеш. Разбират, че нещо ужасно лошо става с теб и то не е свързано с пиенето.

— „Пиенето“? Проблемът с главна буква?

— Превърнал се е в такъв. Какво става с теб?

— Нищо.

— О, наистина? Би ли нарекъл последните четиридесет и осем часа типични? Ти си дойде вкъщи вчера сутринта в такъв страшен вид — като от филм на ужасите. Господ знае колко време е минало докато заспиш. Не ми каза нищо за продължителното отсъствие или за ужасния си вид. Не ме попита как съм или как са децата. Качи се направо в тази стая, заключи се и оттогава не си излизал.

За да подчертае думите си тя тръшна бутилката върху бюрото.

— Пиян си до козирката и чух, че плачеш. Първото ме вбесява, но второто ми къса сърцето. Джордж — каза тя умолително — как мога да ти помогна, ако не ми кажеш какво не е в ред?

— Няма нищо не в ред.

— По дяволите, Джордж, откога са се променили разбиранията ти за брака?

— Какво искаш да кажеш?

— Ако не искаш да ми се довериш, ние нямаме брак, не онзи брак, за който дадохме тържествен обет. Но на книга поне аз все още съм твоя жена и искам да зная какво, по дяволите, става?

— Господи, да не си глуха? — изкрещя той. — Няма нищо особено.

Тя не се изплаши от надигащия се гняв, а продължи студено:

— Не ме лъжи. Ти се разпадаш пред очите ми.

— Остави ме на мира.

— Не, няма — каза тя и разтърси гневно късо подстриганата си глава. — Ти си мой съпруг. Аз те обичам. Ще те защитавам до последния си дъх. Но първо трябва да знам какво те превърна от превъзходен лекар, съпруг и баща, в циврещ пияница.

Той я погледна, но тя не отклони погледа си. Аманда беше безмилостно упорита.

— Проблемът ти има нещо общо с Дейвид, нали? Не си прави труда да лъжеш. Знам, че той е в основата на твоята криза. Какво я предизвика?

— Остави, Аманда.

— Какво те накара да направиш?

— Казах да спреш.

— Какъв контрол упражнява над теб?

— Не ме контролира!

— Контролира те! — изкрещя тя в отговор. — И ако ти не пресечеш този контрол, той ще те унищожи.

Той скочи на крака и удари с юмруци по бюрото си.

— Жената умря, е?

— Какво?

— Това е, казах ти. Доверих ти проблема си. Щастлива ли си сега? Задоволена?

— Говориш за сестрата.

— Да, сестрата. Онази, която умря в нашата вила преди три дни — внезапна сърдечна смърт. — Той наведе глава и я стисна между дланите си. — Опитах се да я върна, но не успях — раменете му се повдигаха от сдържано ридание.

— Пиян ли беше?

— Бях взел само един валиум.

— Направи ли всичко, което можеше?

Той кимна.

— Половин час се опитвах да я върна към живот. Накрая агентите от охраната ме дръпнаха от нея и казаха, че е безполезно, че губя времето си.

Аманда въздъхна леко и сложи ръка на рамото му.

— Съжалявам, Джордж — каза тя мило.

Той копнееше за съчувствието й. Знаеше, че ръцете й ще са широко отворени за него въпреки гневните думи, които си размениха. Гърдите й ще са меки, гласът й успокояващ, прегръдката й — рай, в който той може да се промъкне и може би да се скрие от демоните поне за малко.

Но той не заслужаваше съчувствието или прошката й. Отвратителното му недостойно поведение го караше да я презира за проявата на такава безусловна любов. Затова отхвърли ръката й.

— Какво би могъл да направиш? — питаше тя войнствено. — Какво чудо би трябвало да направиш, за да отстраниш проблема?

Той й обърна гръб и залитна към барчето за напитки. Отварянето на друга бутилка скоч изглежда изискваше повече сигурност от пръстите му, отколкото той бе в състояние, но все пак успя да я отвори и си наля ново питие.

— О, не, чакай — каза той като се обърна отново към Аманда. — Можеш да разрешиш всеки проблем, нали? Може да направиш всичко, което си решила. Постижение е второто ти име. Не, нека да бъде превъзходна. Превъзходна е второто ти име.

Той знаеше, че нападките му я нараняват дълбоко, но просто не можеше да се възпре да не ги изрече. Искаше му се някой да се почувства поне толкова отвратително, колкото него, а Аманда беше единствената около него. Но тя не се хвана на провокацията. Запази хладнокръвие.

— Аз не бих могла да разреша проблема, Джордж, но бих могла да ти съчувствам.

— Много щеше да ми помогне.

— И други твои пациенти са умирали. Понеже си лечител, ти естествено приемаш тежко, когато не можеш да направиш нищо, за да спасиш пациента. Но никога не си бил толкова неутешим.

Тя отметна глава и се взря в очите му. Той беше пиян, но не дотам, че да не се страхува, че тя би могла да прочете в тях повече, отколкото искаше тя да знае. Погледна встрани, но не достатъчно бързо.

— Получавам цензурирана версия на случилото се, нали? — попита тя. — Какво още се случи в нашата къща там?

— Кой казва, че се е случило още нещо?

Тя го изгледа внимателно.

— Познавам те, Джордж. Ти пропускаш някакъв особено важен елемент от случилото се.

— Казах ти вече за сестрата. Това е.

— Свързано е с Ванеса, нали?

— Не.

— Тогава какво се крие в смъртта на тази жена…

— Какво искаш от мен? — изрева той. — Питаш ме какво ме безпокои и аз ти казвам. Сега си изнеси вън задника и остави оная ми работа на мира!

Никога не бе говорил толкова вулгарно пред нея. Не можеше да повярва, че сега го е сторил, въпреки че думите като че ли продължаваха да отекват в стаята. Дотолкова ли бе пропаднал, че да оскърбява така жена си? Тази мисъл се заби като котва дълбоко в неговия ад. Той бързо допи питието си.

Аманда, видимо отвратена, се отдалечи от него. На вратата се обърна.

— Викай и ме ругай, Джордж, ако така се чувстваш по-добре. Аз съм издръжлива. Мога да понеса.

Тя вдигна левия си юмрук, за да е сигурна, че ще види брачната й халка.

— Дейвид Мерит се закле да служи, но същото направих и аз, пред олтара в нашия сватбен ден. Аз се заклех, че само смъртта може да ни раздели и държа на това. Ти си моят съпруг и аз те обичам. Няма да те дам без борба. Ще направя всичко, което е по силите ми да попреча на този човек да те унищожи, дори ако и той да е президент на Съединените щати.