Сандра Браун
Сензационно интервю (20)

Глава двадесета

— Бари Трейвис?

— На телефона. Кой е? — Бари запуши с пръст другото си ухо, за да чува по-добре гласът отсреща през какофонията в стаята на новинарите.

— Интересува ли ви Хайпойнт? Бари веднага застана нащрек.

— В смисъл?

— Нещо се случи.

— Не можете ли да бъдете по-точна?

— Не. Не знам. Не мога да кажа — жената звучеше отчаяно. — Някой трябва да каже какво става там.

След това слушалката изтрака. Бари се обади на телефониста.

— Дали жената, с която току-що ме свърза, си каза името или откъде звъни?

— Не, просто поиска да говори с теб. Друга луда ли?

— Не съм сигурна. Благодаря.

Тя скочи от стола и грабна чантата си. Беше приключила за деня. Материалът й за вечерните новини беше завършен и лежеше върху бюрото на продуцента. Нямаше да липсва на никого, ако си тръгне малко по-рано.

През последните няколко дни се бе постарала да убеди зрителите — в които, надяваше се, се включва и Дейвид Мерит, — че си върши работата както обикновено и след разрушаването на къщата.

Следствието все още не можеше да посочи причината за експлозията, унищожила дома й, но за всички бе очевидно, че тя не прави връзка между него и ровичкането в частния живот на президента и първата дама.

Докато бързо пресичаше новинарската стая, размишляваше дали да вземе и оператор в случай, че обаждането не е фалшив сигнал. Но реши да се въздържи. Ще вземе своята камера в Хайпойнт. Ако историята си струва, ще има събитията в последователност на домашното си видео.

Все пак първото нещо беше да измисли начин да се добере до Хайпойнт, без да бъде застреляна.

 

 

— Не можа да разпознаеш гласа?

— Не ти ли казах точно това? — извика Бари раздразнено. — Не разпознах гласа й.

— Не му се сърди — успокои я Дейли. — Не иска да тичаш напразно.

Тя се раздразни, че Дейли взе страната на Грей.

— Не моля никого да тича с мен. Стой тук. Хич не ме е грижа. Аз ще тръгна сама.

— Не е ли била онази ненормалната — разсъждаваше на глас Дейли. — Чарлен.

— Не беше — настоя тя. — Не знам кой звъня, но не изглеждаше луд. Звучеше култивирано и образовано. И изплашено. Вярвам в това, което каза.

Дейли продължаваше да настоява на своето.

— Нямаш потвърждение, че нещо необичайно става в Хайпойнт. Може да е отново като историята със съдията Грийн. Ще станеш пак за смях.

— Какво със съдията Грийн? — попита Грей.

— Нищо — сряза го Бари. Тя погледна към Дейли, след това размаха ръце във въздуха: — Дискусията приключи. Аз тръгвам.

Нямаше да се връща в къщата на Дейли и да ги информира за плановете си, ако носеше камерата със себе си. Купена съвсем наскоро, за да замести загубената при експлозията, тя стоеше още в кутията си в стаята за гости на Дейли. Тя провери всичко по камерата, зареди я с батерии, сложи я в чантата и се обърна към загрижените си събеседници.

— Добре, пожелайте ми успех.

Дейли се развълнува толкова, че въздухът не му стигна. Той се обърна към Грей.

— Ти си военен. Някакви идеи?

— Тъй като не можем да я вържем — нищо. Но ще тръгна с нея и вероятно от глупост ще ни пречукат и двамата — каза това, втъквайки в колана си пистолет.

В същия момент пейджърът на Бари се включи.

— Някой от информаторите ти? — попита Дейли.

— Освен теб само те имат този номер.

Тя не можа да разпознае телефонния номер на екранчето, но след като го набра, веднага идентифицира гласа, който й отговори от уличен телефон. Тя чуваше шума от трафика. Той не губи време и след като направи съобщението, затвори веднага.

Бари замислено постави слушалката и погледна към Грей.

— Да вървим, щом и ти идваш.

— Кой беше? — попита Дейли, придружавайки ги до вратата заедно със скърцащата си количка. — За Хайпойнт ли беше?

— Не. Нищо особено — отвърна Бари, но слабата й усмивка я издаваше. — Ще ти се обадим веднага щом узнаем нещо. Опитай се да си починеш малко.

— Опитай се да останеш цяла. Предпочитам да съм в състояние да те посетя в затвора.

— Къде в Луизиана?

— Какво?

— Каза, че си от Луизиана. От кой град?

— Никога не си чувала за него.

— Имах добри бележки по география.

— Грейди.

— Никога не съм чувала.

Грей шофираше напрегнато, хванал с две ръце кормилото. Пътуваха на югозапад, към Вирджиния. Околностите представляваха панорама от хълмисти пасища, ферми за коне, гори, но нито един от двамата не забелязваше нищо.

Това бяха първите думи, които размениха, след като тръгнаха от дома на Дейли. Неспособна да издържи още една миля във враждебно мълчание и насаме със собствените си мрачни мисли, Бари започна да обсъжда тема, която й се струваше достатъчно неутрална.

— Значи си израсъл там. Как беше?

— Чудесно.

— Щастливо детство?

— Нормално.

— Лошо?

— Казал ли съм лошо?

— Значи е било щастливо?

— Беше нормално. Разбра ли?

— Няма нужда да ми натякваш. Просто съм любопитна откъде произхожда човек като теб.

— Човек като мен? — повтори той саркастично. — Какъв вид човек съм аз?

Само след секунда тя бе готова с отговор, който й харесваше.

— Висок.

По устните му пробягна усмивка, макар и кратка.

— Родители? — попита тя.

— Двама.

— Да прекъснем, Бондюрент.

След малко той каза:

— Майка ми и баща ми бяха убити от торнадо, което разруши мястото, в което работеха.

— Съжалявам — каза тя искрено. — Колко годишен беше?

— На около девет.

Трябваше й време да възприеме това — не само, че родителите му са били жертва на буря, но че той е бил дете. Не можеше да си го представи като безгрижно малко момче, което играе с другите деца, участва в партита за рождени дни, разопакова подаръци с членовете на семейството около коледното дърво.

— Онази сутрин в Уайоминг ми каза, че си учил фермерство от баща си.

— Той винаги поддържаше стадо говеда. Но притежаваше и магазин за подправки в града. Нямаше машина в щата, която да не можеше да поправи. А майка ми наместваше изкълчени крайници.

Бари забеляза неочаквана мекота около строгата му уста.

— Ти си ги обичал.

Той сви рамене.

— Бях дете. Децата винаги обичат родителите си.

Дори когато не са за обичане, помисли си Бари.

— Кой те отгледа след смъртта им?

— Редуваха се семействата на двамата ми дядовци. Те бяха добри хора. Всички са мъртви вече.

— Други роднини? — попита тя.

— Сестра. Живее още в Грейди. Майка на четири деца, женена е за счетоводител, който е президент на родителския борд на училището и църковен настоятел в Баптистката църква.

— Сигурно е хубаво да имаш племенници и племеннички и да ги глезиш.

— Аз не ги виждам.

— Как така?

— Зет ми смята, че съм опасен.

— Такъв ли си?

Той обърна глава. Лазурносините очи като че ли преминаваха през нея.

— Не си ли го установила досега?

— Да — тя сведе поглед. — Мисля, че можеш да си много опасен.

Тя погледна през стъклото и разбра, че без да усети, мракът бе преминал в тъмна нощ. Горите от двете страни на шосето изглеждаха още по-тъмни. След известно време се обади отново:

— Онова позвъняване, което получих, преди да излезем от къщата на Дейли, беше от моя източник от Правосъдието.

— Имаш информатор в Департамента по правосъдието?

— Толкова ли е чудно?

— Кой? От кой отдел? От какъв ранг?

— Знаеш, че не мога да ти кажа.

— Знаеш тогава, предполагам, че ми остава само да се надявам, че не е някое от кучетата на Спенс.

— Моят източник ми каза, че ти и Мерит сте имали днес среща на четири очи — продължи Бари.

— Така е.

— Чудно, че не я спомена пред Дейли и мен.

— Нищо особено.

— Прекарал си петнайсет минути насаме с президента на Съединените американски щати и казваш, че няма нищо особено…

— Просто се отбих…

— Отби се? Ох, бих могла да направя същото… но Дейвид Мерит никога няма да ми даде частна аудиенция.

— Имам приятели от службата по охраната. Появих се, без да ме обявят предварително, за да мога да преценя каква ще бъде реакцията му.

— И тя беше?

— Почти напълни гащите.

Той й преразказа техния разговор и след това добави:

— Осведомих го, че Спенс не е успял да изпълни последната си мисия.

— И това беше всичко?

— Всичко.

— Може би.

Той я погледна подозрително.

— Защо твоят източник ти съобщава за моята визита при Дейвид?

— Защото е загрижен за безопасността ми. Моят информатор е малко раздразнен заради компанията, в която се намирам. Например, беше ми внушено, че президентът може да те използва, за да постави клопка на една натрапница — репортерка, на която той иска да запуши устата.

— Аз вече не работя за президента.

— Така твърдиш. Но аз се питам от колко точно пласта се състои връзката ти със семейство Мерит. Бил си кръвен брат на Мерит, преди да станеш любовник на жена му…

Ръцете му се свиха още по-здраво около кормилото.

— Защо не кажеш какво мислиш.

— Мисля, че може би твоята лоялност е безнадеждно раздвоена.

Той я погледна гневно, но нито потвърди, нито отхвърли твърдението й.

— Името ми беше ли споменато на срещата? — поиска да узнае тя.

Той кимна.

— В какъв контекст?

— Казах му, че сме се чукали.

Бари почувства, че страните й пламнаха.

— Думата е доста груба, но…

— Така си спомням, че беше.

— Той не хвърли ли някаква светлина около Ванеса? — попита тя, връщайки го обратно на въпроса.

— Нищо ново.

— Щеше ли да ми кажеш, ако беше научил нещо?

— Вероятно — не.

— Защо?

— Защото вече си затънала до над главата в тази работа.

— Заради едно изключително предаване, което ще разтърси света, бих си позволила да поема някои рискове.

— Добре, но аз — не — отряза той. — Нямам желание да рискувам живота си или живота на Ванеса, или дори твоя, само за да изстискаш няколко допълнителни хилядарки в следващия си договор. Ако успея да измъкна двама ни от това живи, не бих желал стратегията ми да се компрометира от някаква любителка.

Това подейства.

— Аз съм професионалист.

— Може би в телевизионните новини — измърмори той. — Но в Хайпойнт няма да бъдем посрещнати от студийни камери. Ще се срещнем с въоръжени мъже. Ти не си годна за това.

— По-издръжлива съм, отколкото мислиш.

— О, знам, че си нахална. Спомням си и колко далеч можеш да стигнеш, за да се докопаш до репортаж. Или си забравила?

Тъй като твърдо беше решил да я предизвика, Бари понижи гласа си до страстен шепот и каза:

— Не, не съм забравила. Не съм забравила нито миг. Но за да сме по-точни, Бондюрент — ти също.

Мускул заигра по стиснатите му челюсти. Усмихната самодоволно, тя се обърна и загледа пътя навън. Наслаждението й трая само миг.

— Погледни навън! — изкрещя тя.

С мълниеносна реакция на обучен командос той се отклони, за да избегне сблъсъка. От завоя излизаха четирима моторизирани полицаи, които караха по двойки. След тях летеше пожарна кола, следвана от служебна кола и линейка. Всички се движеха с голяма скорост.

Грей се приближи плътно до канавката на пътя, докато всички превозни средства преминаха, след това обърна колата и тръгна след тях.

— Смяташ да ги последваш ли?

— Да, по дяволите.

— Но защо ще…?

— Горе — каза Грей, отговаряйки на въпроса й, преди да го е довършила. Тя притисна бузата си към стъклото и видя два хеликоптера да се издигат над върховете на дърветата. — Твоят анонимен източник е бил прав. Нещо се е случило.

— Но Хайпойнт е някъде там — каза тя, сочейки в обратна посока.

— Президентската сграда е от другата страна на езерото, но тази цялата местност се нарича Хайпойнт. Къщата, която доктор Джордж Алън използва за уикендите си е на оня хребет — той посочи с брадичка приблизителното място в гората, от което се бяха издигнали хеликоптерите. — Там са държали Ванеса.

— Откъде знаеш?

— Имах такова подозрение и то се потвърди сега. Тази кола зад пожарната беше с правителствен номер, може би от секретните служби.

Ръцете му продължаваха да стискат кормилото. Той натисна педала за газта, за да не изпуска задните светлини на последната кола от колоната.

— Какво мислиш, — че означава това?

— А ти какво мислиш? — попита той сопнато.

Тя се колебаеше да изрази на глас мислите си.

— Доктор Алън не би й причинил нещо лошо. Не нарочно. Не и със службите от охраната около него.

— Белият дом гъмжеше от хора на секретните служби в нощта, в която умря бебето. Това не попречи на доктора да твърди, че детето е умряло от СВДС. Ако Дейвид е стиснал с менгеме топките на Джордж Алън, той ще каже и направи точно каквото му е наредено.

Те следваха колоната през Шинлин — живописно, добре поддържано селище с около петнайсет хиляди жители. Заради близостта на градчето до президентската резиденция, местните хора бяха свикнали колони от коли да нарушават спокойствието на тихите им улици.

Грей поддържаше дискретна дистанция. Той беше два квартала по-назад от колите, когато те спряха пред входа за спешни случаи на болницата.

Бари погледна към Грей.

— Ако Ванеса се нуждае от спешна медицинска помощ, защо не са я довели с хеликоптер?

Преди който и да е от двамата да успее да размисли, задната врата на линейката се отвори и от нея изхвръкна Джордж Алън. Докторът беше раздърпан и развълнуван. Ръкавите на ризата му бяха навити до лактите, косата му стърчеше в различни посоки. Той, шофьорът и още едно медицинско лице измъкнаха носилката от линейката.

Върху нея лежеше безформено тяло, увито в чаршафи.

— О, Господи, не! — извика Бари.

Медицинският персонал избута носилката към автоматично отварящите се стъклени врати. Двама от мъжете в правителствения седан излязоха и мрачно последваха количката в болницата.

Доктор Джордж Алън се наведе и повърна върху паважа.