Сандра Браун
Сензационно интервю (17)

Глава седемнадесета

— Никога не ми е бил симпатичен, но все още ми е трудно да повярвам, че би могъл да го направи.

— Може да го направи. Съвсем лесно.

— Кой може лесно и какво? — попита Бари на влизане в кухнята на Дейли, където двамата с Бондюрент пиеха кафе. Тя си наля чаша и седна при тях на масата. Избягваше да гледа Бондюрент в очите. Както той предрече, тя спа добре.

След като се поздравиха с добро утро, Дейли отвърна:

— Грей ме убеждава, че нашият президент е в състояние да извърши убийство.

— Нямам доказателства за онова, което ще ви кажа — прекъсна го Грей. Можете да си мислите, че халюцинирам, че съм параноик или най-долен лъжец.

— Или да ти повярваме — каза Бари.

Той обърна глава и за първи път тази сутрин очите им се срещнаха. Стомахът й се сви. Тя започна съсредоточено да разбърква сметаната в кафето.

— Добре, нека го чуем — каза Дейли.

— Дейвид ме назначи да организирам и командвам разузнавачите, които спасиха онези заложници. Имал е причина.

— Нали си висококвалифициран в тази област?

— Такива бяха повечето от останалите. Но той ме изпрати там, за да умра.

— Заради слуха за връзката с Ванеса? — попита Бари.

Той помълча известно време, като че ли събираше спомените си.

— Аз избрах трийсет мъже. Най-добрите разузнавачи на Марината. Тези младежи могат да пропълзят до теб, да отскубнат ресница от миглите ти и изобщо да не разбереш, че са били до теб.

Излетяхме с хеликоптер от един самолетоносач в Персийския залив. Ескадрилата от F-16 привлече към себе си вниманието и огъня, така че успяхме да кацнем. Вървяхме три мили, докато стигнем до града. Не мога да опиша зловонието и разрухата, които се разкриха пред очите ни. Целият бюджет на страната отиваше за войната. За хигиена и приличен живот не оставаха пари.

Мястото представляваше безредна купчина от стари сгради и улици, не водещи за никъде, но разузнаването ни беше дало точното разположение на затвора и знаехме как да влезем в него. Планът на сградата и детайлно описание на системата за охрана имахме от бивш затворник. Охранителната система не беше сложна, нито добре организирана, но пазачите бяха военни, тежковъоръжени. Знаехме също така килиите със заложниците. Няма смисъл да добавям, че бяхме репетирали и измерили до секунда всяко движение.

Всичко тръгна като по часовник. Обезвредихме стражата, без те да разберат какво ги е поразило. Аз се страхувах, че заложниците ще се развикат, когато ни видят, но те безшумно се подчиниха на знаците ни с ръце. Бяха слаби от лошото хранене и болести, едва се движеха.

И когато тръгнахме да излизаме, всичко пропадна. Няколко души от стражата бяха завлекли едно малко момче от заложниците в празна килия и се редуваха върху него. Тъй като не се предполагаше, че са там, а за тази част на затвора знаехме, че е затворена, ние изведнъж се озовахме сред тях. Като че ли адът избухна. Започна стрелба от двете страни. Първият, когото измъкнах, беше момчето.

Той замълча. Бари и Дейли не смееха да мигнат.

— Той… не беше на повече от девет-десет години — Грей затвори очи и ги разтри с палеца и средния си пръст. — По краката му се стичаше кръв. По пода също имаше кървави локвички. Сигурен съм, че вътрешностите му са били разкъсани. Тези копелета бяха… То викаше. Но с толкова много загубена кръв не би могло да оживее. Беше вече в агония. И затова го застрелях.

През сълзите, напиращи в очите й, Бари го видя да посяга за чашата с кафе, но не пи. Просто я обви с пръсти и я стисна здраво.

— Ние, разбира се, размазахме перверзните типове, но се бяхме издали. Имахме, Господи — не зная още колко коридора, през които трябваше да минем. Заложниците изпаднаха в ужас.

Но бяхме решени да не умрем в тази дяволска дупка. По някакъв невероятен начин успяхме да се измъкнем от затвора, но по това време армията вече е била алармирана. Бяхме заобиколени от мразеща американците, добре въоръжена военна част. Побърканите кучи синове стреляха по всичко, което се движеше — дори по собствените си хора — само и само да ни убият.

Открихме някакво временно укритие. Аз се свързах по радиото с нашата въздушна подкрепа, за да разбера дали могат да ни помогнат да се измъкнем. Те свършиха тяхната част от работата — да отвлекат вниманието, но хеликоптерите не можеха да се приближат повече от предварително уреченото място. Ако ги сваляха, всички умирахме.

Един от моите хора след разузнавателна обиколка откри път, който изглеждаше свободен. Хукнахме по него, въпреки че нямахме представа накъде води. В този момент мислехме единствено за това как да се измъкнем.

Но още щом тръгнахме, започна снайперистки обстрел от отсрещните покриви. Моите хора изваждаха от строя стрелците един по един, но за около пет минути бяхме прилепени към земята без почти никакво прикритие. Тогава се случи това.

Той вдигна глава и погледна към Бари и Дейли, преди да продължи.

— Бяхме забелязали стрелба от отворения прозорец на жилищна сграда. Някой предложи да изстреляме ракета към сградата, но Дейвид ме бе накарал да обещая, че по възможност ще избягваме цивилни жертви. Искаше мисията да е спасителна, а не агресивна акция, която да създаде отрицателни емоции в световната общност.

Както бяхме залегнали, единственият избор беше да предизвикаме снайпериста да стреля и в същия момент някой от нашите стрелци да го ликвидира. Аз се предложих доброволно за примамка. Приех да бъда открита мишена. Моите момчета улучиха стрелеца. Но по време на размяната на изстрелите, един от моите хора обърна пушката си към мен.

Казваше се Рей Гарет. Беше високо, едро момче от Алабама. Аз съм израснал в Луизиана, и затова се шегувахме, че и двамата сме южняци. Сам го бях избрал, изработвах с него стратегии, тренирах с него. А той искаше да ме убие. И щеше да го направи, ако очите ни не се бяха срещнали.

Трябва да е преживял секунда на съмнение и това спаси живота ми. Забави се само миг. Толкова трябваше и на стрелеца неприятел да го простреля.

Грей се загледа в пространството и след това пое дълбоко дъх.

— Останалото — повече или по-малко — знаете. След шест мъчителни часа успяхме да стигнем до хеликоптера. Дори пренесохме тялото на Гарет, когото по-късно погребаха като герой.

— Може би грешиш — осмели се да каже Бари тихо. — В бъркотията…

— Нямаше никаква грешка в намерението му. Той беше само на десет фута разстояние от мен. Никой друг не видя, но аз видях.

— Спомняте ли си нетактичността на президента? — попита Дейли. — Когато обявиха, че мисията е струвала живота на един американец, Дейвид Мерит произнесе хвалебствена реч за вас.

— Забравила съм — намеси се Бари. — Грешката се забрави покрай цялата възбуда от победоносното завръщане, но си спомням затруднението, в което изпадна Далтън Нийли. Той свика пресконференция, за да обяви успеха на мисията и благополучното завръщане на заложниците. След това прочете кратко изявление от президента, в което те възхваляваше за последния риск, на който си се изложил заради своите сънародници. Той каза, че никога не е имал по-добър войник и патриот от Грей Бондюрент. Цялата тълпа плачеше.

— Когато Дейвид е чул, че е имало убит, той е решил, че неговият убиец е успял да ме пречука. Направил е изявление, преди да провери фактите.

— Как са разбрали, че този млад човек се поддава на корупция? — попита Дейли.

— Не вярвам, че е бил корумпиран — каза Грей изненадващо. — Гарет не би могъл да бъде подкупен с нещо материално. Сигурен съм, че Спенс, действайки като говорител на президента, се е сближил с него и ме е представил като предател, шпионин, заплаха за демокрацията, или нещо такова.

Гарет беше превъзходен морски пехотинец, но не беше силен в разсъжденията. Насочвайки пушката си към мен, той е изпълнявал директна заповед на Главнокомандващия. Не го обвинявам. Той беше пионка в ръцете на Дейвид и Спенс. Те го убиха точно толкова, колкото онзи неприятел-снайперист.

— Не запозна ли със случая Мерит? — попита Бари.

— Бог ми е свидетел, че исках, но трябваше да се разкрия, а това ме правеше по-уязвим. Отказах се от работата в Белия дом, защото не желаех да бъда на служба при Дейвид Мерит.

— Но ти продължаваш да си дразнител. Уайоминг не е достатъчно отдалечен от Белия дом.

Грей кимна.

— Дейвид знае, че имам нещо на ум. Първо за Гарет, после за бебето на Ванеса. Аз съм не докрай разрешен проблем, затова изпрати Спенс да го приключи веднъж завинаги.

— Заради мен — каза Бари натъжено.

— Щеше да се случи рано или късно. Очаквах го от дълго време. Дейвид не можеше лесно да ме елиминира, докато бях под светлините на прожекторите, превъзнасян като национален герой. Затова показваше, че се радва и споделя почестите, които получавах.

Щом спадна интересът на обществото, той си е представял, че би могъл по-лесно да се освободи от мен, без да привлича внимание. Просто е било въпрос на време.

— Сега, когато знаем проблема, как ще го разрешаваме? — попита Дейли. — Няма да живея дълго, но предпочитам да не свършвам дните си във федералния затвор заради заплаха за живота на президента.

— Щом истината за смъртта на бебето се узнае, този административен апарат ще си умре от естествената смърт — увери ги Грей.

— Съгласна съм — каза Бари. — То ще тръгне от само себе си. Главната ми грижа е Ванеса. В момента тя е най-голямата заплаха за Мерит.

— Изобщо не вярвам в тази глупост — „усамотение“. Дейвид я държи някъде затворена.

— С каква цел, Грей? — попита Дейли.

— За да я принуди да си държи затворена устата за смъртта на бебето. Знам го как мисли. Според него Ванеса е получила онова, което е заслужила. Той ще опита и ще успее да я убеди, че вината е нейна, защото му е изневерила. В зависимост от метода на убеждение, който използва, тя ще успее да го преживее, или обратното.

— „Метод на убеждение“?

— За това просто не ми се мисли.

— Как стои въпросът с Армбръстър? Да не е решил да се прави, че не разбира?

— Бих желал да зная това и аз, Дейли. Но докато не науча повече, предпочитам да не го включвам и да работя независимо.

— Какво смяташ да правиш? — попита Бари.

— Имам някои идеи.

Очевидно нямаше намерение да споделя идеите си.

— Можете да използвате тази къща като щабквартира на операцията — обади се Дейли.

— Благодаря, но не желая да ви излагам на опасност.

Дейли се засмя.

— Какво имам да губя? Между другото, това място е сигурно. Никой няма да ви потърси тук.

— Така каза и тя снощи — кимна Грей по посока на Бари.

— Тя не позволява да се разбере, че сме приятели.

— Защо?

— Това е частен въпрос между Дейли и мен — сопна се Бари.

— Но вие можете да се доверите на думата ми, Грей. Това е най-безопасното място за вас.

— Как стои въпросът с работата ти? — обърна се Грей към Бари.

— Вече си има неприятности — отвърна Дейли вместо нея. — Ченгетата са били там и са разпитвали.

Грей се намръщи.

— Не са били обикновени агенти, а хора на Спенсър, обзалагам се. Той е трябвало да си осигури всички възможни източници на информация. Бари, колко души от телевизията знаят за тази история?

— С никого не съм обсъждала.

— Приятели?

— Само с Дейли.

— Любовници?

Схващайки закачката зад въпроса, тя гневно отрече.

— Добре — каза Грей. — Колкото по-малко хора знаят за това — толкова по-добре.

Дейли добави:

— След снощи мисля, че тя трябва да се скрие, поне докато не разберем какво става с мисис Мерит.

— Абсолютно правилно — Грей се обърна към нея. — Остани тук с Дейли и се дръж настрана. Остави ме аз да се справя. Обещавам ти, въпреки това, че ще бъдеш първата, която ще получи информацията.

— Така ли? И защо? Много съм благодарна — тя хвърли убийствен поглед. — Вие двамата говорехте за мен като че ли ме няма тук. Стигнахте дотам, че да кроите планове за мен. Добре, благодаря, но не. Ето как ще стане.

 

 

— Съжалявам, мис, влизането е забранено.

— Това беше моята къща. Аз живеех тук. Аз съм Бари Трейвис.

Както и очакваше, думите подействаха като магическа пръчка. Само след секунди се видя заобиколена от репортери и фотографи, които си губеха времето в очакване да интервюират някого.

Интервютата със съседите и свидетелите бяха изтощителни, всички разказваха едно и също, нямаше нищо ново за отразяване. Разследващите агенти от противопожарната охрана бяха онемели. Никой не желаеше да говори.

И сега изведнъж се появява неуловимата Бари Трейвис. Микрофони и видеокамери се насочиха към нея.

— Както можете да се убедите, моят дом е изцяло разрушен. Останах само с това — каза тя и разтвори ръце. — Но най-голямата загуба беше кучето ми — Кронкайт — умря при експлозията.

— Къде бяхте след експлозията?

— Защо не се появихте по-рано?

— Знаете ли каква е причината?

Тя вдигна ръка, за да спре водопада от въпроси.

— Колкото до причината, оставям тези отговори на властите.

— Мислите ли, че е било инцидент?

Тя погледна подигравателно репортера, като че ли въпросът му беше абсурден.

— Разбира се, че е било инцидент. Когато разследването приключи, сигурна съм, че ще има логическо обяснение.

Грей бе казал, че Спенсър Мартин се е подсигурил с такова.

— Сега, ако обичате, извинете ме…

Те я последваха до колата, която все още стоеше там, където я бе оставила преди експлозията. Някои, по-упорити, я последваха чак до WVUE, но тя им се изплъзна на паркинга и отказа повече коментари. Охраната на входа им попречи да я последват вътре в сградата.

Един час преди това тя отхвърли съвета на Грей и Дейли да изчезне за известно време.

— Няма да минавам в нелегалност — извика тя разгорещено. — Първо, защото не мисля, че има смисъл. Ако разузнавателната система на Спенсър Мартин е толкова добра, ще ме пипнат така или иначе.

Второ — работата ми е да съобщавам новини. По ирония на съдбата аз самата участвам в тези новини. И ще съм идиот, ако не се възползвам от сегашната си известност.

Трето — колкото по на показ съм, толкова по-малко възможно е да ми се случи друг „фатален“ инцидент. Точно както каза за себе си преди това Грей, Мерит няма да предприеме нищо, докато съм в светлината на прожекторите.

— И това е вариант, Бондюрент — съгласи се Дейли кисело.

— Какъвто и да е, Мерит не е глупак — бе продължила Бари. — Той няма да опита повторно да отнеме живота ми, без да стане прекалено миризливо дори за най-наивните. Не, джентълмени — заяви тя — докато ме виждат, за мен няма опасност.

Сега новината, че се намира в сградата, се разпространи мълниеносно. Хауи се запъти към бокса й по-забързано от обикновено и изгони всички останали.

— Исусе, Бари, мислехме, че си се овъглила вече — бе първото му изречение.

— Съжалявам, че съм те разочаровала.

— Опитвам се да бъда любезен.

Може и да беше, защото се оклюма след нейната забележка.

— Как ти се харесва едно изключително интервю за новините тази вечер? — попита тя. — Интервю с мен, както съм си — трябваше да облече същите дрехи, с които беше предната нощ. — Жалка и патетична на вид. Може да успея да изцедя и една-две сълзи за край.

Малките му очички светнаха.

— Утре — ще направя историята с продължение! — нещо свързано с близките съприкосновения със смъртта, разсъждения за смисъла на живота, нещо в този дух. Ще се опитам да направя записи с духовници и психолози, които се занимават с травматизирани жертви. Може би до края на седмицата разследването ще даде причината за експлозията.

— Толкова скоро?

— Съмнявам се, че разследването ще се проточи — каза тя кисело. — Както и да е, щом взема тяхното решение, ще направя друго предаване.

— Господи, страхотно парче си. Нищо не намеквам — като погледна предпазливо зад рамото си, той прошепна: — Има ли някаква вероятност да е било нарочно? Дали някой не е надушил за специалния репортаж, върху който работиш? Възможно ли е твоята история и експлозията да са свързани?

— Хауи, гледал си прекалено много филми със Силвестър Сталоун — Изобщо не е възможно да има връзка. Моята голяма история? — каза тя с неодобрителен смях. — Тя е нищо в сравнение с експлозията на къщата пред очите ми. Така че двамата с Дженкинс можете да отдъхнете. Аз видях смъртта в очите. Повярвай ми, това променя перспективата — ето така — тя щракна с пръсти. — Оттук нататък ще виждаш съвсем различна Бари Трейвис.

Грей беше казал, че е лош лъжец. Надяваше се, че греши.

— Добре, безкрайно съм доволен да чуя това — каза Хауи и изпъчи гърди. — Знаех, че ако стоя зад теб достатъчно дълго, ще оформя както трябва хубавичкия ти малък задник.

Зад предразполагащата усмивка Бари скърцаше със зъби.