Сандра Браун
Сензационно интервю (15)

Глава петнадесета

— Дейли, това е Грей Бондюрент. Грей — Дейли Уелш.

Бари бе щастлива, че Дейли не направи въпрос за появата им на прага му в два часа след полунощ. Не ги отрупа с въпроси. Само изсумтя, отстъпи настрана и им махна да влязат.

Съвсем очевидно бяха го измъкнали от леглото. Клиновидни снопчета редичка сива коса стърчаха от черепа му като върховете на короната на Статуята на свободата. Носеше износена фланелка и шорти, които стигаха почти до коленете му. Черните чорапи с нищо не разкрасяваха белите му почти без косми крака.

Малката къщичка на Дейли трудно можеше да се нарече крепост, а самият той в очите на непознат изглеждаше като тежко болен, чийто живот се крепи на скромната пенсия и апаратура за дишане. И всичко това беше изцяло, и за нещастие, вярно.

— Знам, че е ужасно нахално, Дейли — каза Бари, докато вървяха към всекидневната и палеха осветлението. — Но нямаше къде другаде да отидем… Те убиха Кронкайт.

Ръката му замръзна върху ключа за осветление.

— Убиха Кронкайт? Кой?

— Дълга история.

— Разполагам с цялата нощ.

Мъката в очите му беше отражение на нейните чувства. Той разтвори ръце и тя се притисна към него. Обикновено тя го прегръщаше, когато се държеше като темерут и отблъскваше изблиците й на нежност.

— Гадни отрепки. Какво са направили, отровили са храната му? Само да ги пипна… Кой го е направил?

Бари отстъпи и свали очилата си, за да изтрие очите си.

— Има много за разправяне.

Дейли тръгна автоматично към своя специален стол като едновременно влачеше бутилката с кислород. Тя зае обичайното си място на дивана. Грей остана прав. Дотук Дейли не беше проявил любопитство защо оттеглилият се национален герой се бе отказал от усамотението си и стоеше посред нощ в средата на неговата всекидневна.

Сега той кимна към Грей.

— А той какво търси тук?

— Къщата ми бе вдигната във въздуха тази нощ.

— Вдигната във въздуха? Искаш да кажеш бум? — Той погледна към нея, след това към Грей и отново към нея.

— Няма я, Дейли. Разрушена. Всичко. Включително видеотеката ми — горчиво каза тя, мислейки за безвъзвратно загубените ленти, събирани толкова години. Бондюрент смята, че експлозивът е бил сложен на задната врата. Кронкайт влезе преди мен през своята вратичка.

Дейли гледаше втрещено.

— Кой би направил такова нещо?

— Президентът.

— Моля? Президентът на Съединените американски щати?

— Бондюрент смята, че експлозията е била предназначена за мен, заради въпросите, които задавах за здравето на Ванеса и смъртта на нейното дете — обясни Бари.

— Исусе — Дейли вдигна глава към Грей. — Какво ви кара да мислите… седнете, за Бога. Заболя ме вратът.

За първи път от часове насам Бари почти се усмихна. Грей седна на единственото останало място — до нея на дивана.

— Какво ви кара да мислите, че Мерит би стигнал толкова далеч, за да запуши устата на Бари? — попита Дейли.

— Той изпрати Спенсър Мартин да се справи с мен, само защото съм говорил с нея.

— „Справи“ — в какъв смисъл?

— Убие.

— Мислех, че двамата сте приятели.

— Бяхме. Въпреки това той дойде в Уайоминг да ме убие, защото се е страхувал, че Бари ми е разказала теорията си за смъртта на бебето. Това би ви дало известна представа до каква степен те са решили да сложат капак върху нейната история, преди да се е разчула.

Дейли намръщено приглади няколко върха от короната си.

— Вие сигурен ли сте в това? — попита той скептично.

— Сигурен е — обади се Бари. — Кажи му, Бондюрент.

Докато той повтаряше заради Дейли странностите във визитата на Спенсър Мартин в Уайоминг, тя се чудеше как не е успяла да разпознае Грей между пътниците в полета за Вашингтон. Не бе обърнала много внимание на спътниците си, но той би й направил впечатление. Очевидно не е искал да изпъква. Талантът му да се променя като хамелеон не увеличи доверието й в него. Обратното — по много причини й се струваше подозрителен.

— Така че Спенс Мартин никога не е бил в Уайоминг — обобщи Дейли.

— Той не докосна нищо вътре в дома ми, освен приборите, с които яде. Първите предупредителни сигнали дойдоха, когато забелязах, че избягваше да се докосва до каквото и да е.

— Къде е сега Мартин? — попита Дейли.

Лицето на Грей се вкамени. Настана неловка тишина, докато Бари се принуди да отговори.

— Мистър Бондюрент не желае да каже как е успял да се отърве от него.

Тя погледна към твърдия профил на седналия до нея мъж. Не се съмняваше, че би могъл да убие, който и да е, дори бивш приятел. Студените очи и стиснатите устни като че ли го потвърждаваха. Ако бе убил Спенсър Мартин в самозащита — това би било извинимо. Но може ли да се осланя на неговата дума?

Дейли облече в думи въпроса, който тя си задаваше.

— Досега не би ли трябвало Спенс Мартин да се е свързал с президента?

— По принцип — да. Дори излезе от стаята под претекста да се обади в Белия дом. Но той не би се обадил, докато не е готов да даде на Дейвид пълен отчет, включително относно ликвидирането ми. Вероятно тази нощ Дейвид крачи из стаите и се пита защо Спенс не се обажда, но не може да изпрати човек в Уайоминг да го потърси, защото Спенсър не би трябвало да се намира там.

— Рано или късно някой ще забележи липсата му и ще започне да го търси — отбеляза Бари.

— Спенс никога не е имал семейство или близки приятели — каза Грей. — Дейвид и администрацията са били целият живот на Спенс. За да се разбере това, трябва да се знае откъде идва Спенс. Бил е хилаво, непохватно дете, малтретирано в училище, подигравано заради ниския си ръст, но много по-умен от средното ниво.

През тези години, когато е постоянен прицел на всички по-силни, той решава да стане по-могъщ от всички. И постига целта си — става най-страшният човек във Вашингтон. Известно е, че да се противопоставиш на Спенс е равносилно да се изплюеш в Овалния кабинет. Спенс не би обявил къде отива пред никого. Отчиташе се само пред Дейвид.

— Дори главният помощник на президента не би могъл да бъде до такава степен автономен — оспори Бари. — Департаментът на правосъдието, министър на правосъдието Янси, ФБР… — тя спря, когато Грей започна да клати глава.

— Бил Янси е добър човек — каза той. — Прекалено добър, но пък удобен за администрацията. Янси и Дейвид на няколко пъти са се спречквали след назначаването му. Но повярвайте ми, мрежата от агенти на Спенсър Мартин е елитна и безмилостна толкова, колкото и есесовците на Третия Райх. Те действат като къртици във всяка правителствена служба, включително и в секретните. Хората на Спенс са винаги в готовност. Ако неговите разпореждания противоречат на получените по официален път, те ще изпълнят заповедите на Спенс.

 

 

Бари потръпна и прибра ръце около себе си.

— Плашиш ме.

— Те са страшни хора. Повечето от тях са от специално подготвени части, но са били уволнени и им липсват войната и битките.

Бари се питаше дали осъзнава, че описва себе си.

— Ако нещо е наистина толкова жизненоважно, — добави Грей — Спенс би свършил сам работата.

— Като убийството на бивш другар от разузнаването.

Грей прие забележката на Дейли с мрачна усмивка.

— Да. Нещо такова.

— Щом Дейвид научи, че съм жив, той ще разбере, че Спенс не е успял да извърши онова, за което е бил пратен в Уайоминг.

След този коментар те замълчаха. След това Дейли се обърна към Грей.

— Възхищавам се на извършеното от вас в Близкия изток.

Грей прие комплимента с кимване на глава.

— Но?

— Но, извинете ме, смятам, че говорите куп лъжи.

Обвинението като че ли нямаше никакъв ефект върху него.

— Имате всички основания да сте подозрителни. Не е тайна, че между мен и Дейвид съществуваше напрежение, когато напуснах Вашингтон.

— Заради жена му.

Бари не можеше да повярва на нахалството на Дейли. Казваше неща, поставяше въпроси, които тя не би посмяла.

— Ванеса бе част от последния ни сблъсък.

— Тогава защо трябва да вярвам на всичко, което казахте?

— С други думи, може да съм измислил всичко това, за да проваля президентството на Дейвид Мерит.

— Мина ми такава мисъл — съгласи се Дейли с характерната си откровеност.

Много по-спокойно, отколкото очакваше Бари, Грей обясни:

— Историята не започва от мен. Не съм търсил мис Трейвис с опасни и скандални сведения. Тя дойде при мен с въпроси за смъртта на бебето, въпроси, подобни на моите подозрения.

Това направо я порази и вбеси.

— А защо не ми каза? Накара ме да повярвам, че ме мислиш за най-отвратителната опортюнистка. Ти…

— Остави човека да говори, Бари — възпря я Дейли. Той погледна към Грей. — Какво подхрани подозренията ви?

Той стана, закрачи из стаята и продължи да говори.

— Ванеса може да бъде очарователна и мила. Но може да бъде и най-отвратителното, егоистично и манипулиращо хората същество, създадено някога от Бога. Тя се влияе силно от баща си и Дейвид, но съм я виждал да обръща техните манипулации в своя полза и то без те самите да разберат.

— Не рисуваш много благоприятна картина. Макар, че жената, която току-що описа, съвпада с първоначалните ми впечатления от нея — съгласи се Бари.

— Това, което искам да кажа, е, че Ванеса въпреки проблемите си искаше дете повече от всичко друго — поясни той — съвсем сигурно. Съгласна бе да мине през каквото и да е, за да има дете, въпреки че докторите я отклоняваха от бременност заради болестите й.

— Болести? — Дейли ги погледна скептично.

— Жалко е, че тя не е направила състоянието си публично достояние — забеляза Бари. — Хиляди хора щяха да имат полза, ако знаеха. И други болни щяха да се опитат да заживеят пълноценен живот, въпреки болестта си.

— До неотдавна — допълни Грей.

— Вярно е.

— Не е трябвало да я оставят сама онази нощ.

— Беше съобщено, че бавачката от Белия дом е поискала една нощ отпуск, за да се справи със спешен случай в семейството си — напомни им Дейли.

— Нейното искане е било направено предварително. Въпросът е: Защо не е имало заместница? — каза Грей. — Защо Ванеса е била оставена сама да се грижи за бебето, и само Дейвид и Спенс за подкрепа при нещо спешно, когато всеки от тях е знаел, че Ванеса често пъти е неспособна да се справи именно с внезапно появили се пристъпи?

Като маниакалнодепресивна, Ванеса би трябвало да изпита много по-силни чувства от тези, които една нормална жена би изпитала при раждане на дете. Чувства на негодуване, недостатъчност, попадане в капан и тъй нататък — Бари гледаше към Грей. — Заради това не си споделил подозренията си с никого, нали? Искал си да я пазиш.

— Пазех я с мълчанието си, но не по начин, който имаш предвид. Не съм съгласен с теб, разбираш ли. Ванеса не е убила детето.

— Обърквам се — раздразни се Бари. — Съгласен си, че то не е умряло от СВДС.

— Така е.

— Но тогава няма смисъл — възрази тя меко. — Ако Ванеса не го е задушила, тогава кой…

Думите секнаха изведнъж. Тя погледна към Дейли, който следеше внимателно дискусията. Очите им се срещнаха, задържаха се и тя съзря в неговите същото, което мина и през нейния ум.

Завъртя се към Грей.

— Мерит?

— Но защо?

— Какво може да накара един мъж да мрази толкова едно тримесечно бебе, че да иска да го убие?

Нямаше какво много да мисли.

— Ако бебето не е негово.

Той кимна рязко, обърна й гръб и тръгна към прозореца.

Разбира се! Това обясняваше толкова други въпросителни. Изтощението на Ванеса и крайната й безпомощност. Отказването от аутопсия. Отчаяните опити да се прекъсне разследването на историята. Включването на Бондюрент. Най-вече включването на Бондюрент.

Погледът й бавно се насочи към него. Той все още стоеше с гръб към стаята, гледайки през процепа на избелелите пердета.

Дейли се изправи.

— Добре, мисля, че да се обвини президента на Съединените американски щати в убийство на едно бебе е достатъчно вълнение за една нощ. Поне за стар задник като мен. Връщам се в леглото. Вие двамата сте добре дошли да останете толкова, колкото е необходимо.

Колелата на количката, с която придвижваше бутилката кислород, скърцаха. Затова можеше да се чуе как той бавно минава по коридора и влиза в спалнята си. Когато затвори вратата след себе си, над къщата се спусна тишина.

Бари каза приглушено:

— Президентът ми даде сърдечно съгласието си да я интервюирам.

— За да насочи погрешно следите. Кое е по-подозрително: да поставиш публично въпроса или да го потулваш?

— Предполагам, че си прав.

— Обзалагам се на всичко, което притежавам.

— Страхуваш се за Ванеса, нали?

Той се обърна и погледна към Бари, но не каза нищо.

— Докато тя е изглеждала добре — подреждаше Бари мислите си в момента на изговарянето — ти си отхвърлял подозренията за смъртта на бебето. Но когато си видял интервюто ми с нея, си разбрал, че тя не е на себе си, дори като се имат предвид променливото й настроение и поведение. След това дойдох да се срещна с теб и моята теория потвърди онова, от което си се страхувал през цялото време — че смъртта на бебето не е по причина на СВДС. Посещението на Спенсър Мартин те убеди окончателно.

Сега вярваш, че и животът на Ванеса е в опасност. Ако Дейвид Мерит е убил едно кърмаче, какви угризения би имал към убийството на жена си, за да е сигурен, че първото му престъпление ще остане в тайна?

— Никакви — потвърди Грей. — Ако не повярваш в нищо друго, което съм ти казал, повярвай в това. Той ще направи всичко, за да запази поста си и да получи втори мандат. Всичко!

Бари разтри ръце, като че ли почувства внезапно студ.

— Изглеждаш накрая на силите си — отбеляза той. — Ще поговорим за това сутринта. Трябва да поспиш малко.

— Сериозно ли говориш? Няма да съм в състояние да мигна.

— Легни и затвори очи. Ще заспиш.

Твърде уморена, за да спори, тя посочи към задната част на къщата.

— Стаята за гости, поради липса на по-добро име, е в края на коридора. Там има едно детско креватче, но не го препоръчвам. Кронкайт беше последният, спал в него.

Той погледна към вратата на спалнята на Дейли.

— Вярваш ли му?

— О! Изцяло.

— Тогава е напълно вероятно да те потърсят тук.

— Никой не знае, че идвам тук.

Приятелството с Дейли беше нещо, което тя пазеше само за тях двамата и не чувстваше нужда да споделя с Бондюрент причината. — Никой няма да ме търси тук. Засега сме в безопасност.

— Добре — съгласи се той неохотно. — Аз ще спя някъде тук. Детското креватче вземи ти.

Тя тръгна по коридора толкова изтощена, че едва придвижваше краката си. Не можеше да си спомни някога да се е чувствала толкова физически и емоционално разнебитена.

В скрина на втората спалня на Дейли откри отвратително грозна пижама, дори за непридирчивия вкус на Дейли.

Взе горната част на пижамата, влезе в банята и напълни ваната.

Не беше спала почти цели двайсет и четири часа. Очите й се бяха зачервили. Боляха я ставите и мускулите, колената й бяха изподрани. Тя изгълта два аспирина от аптечката и блажено се потопи цялата в горещата вода. След като се сапуниса и сложи шампоан на косата, облегна се назад във ваната и затвори очи.

С изчезването на физическата умора, емоционалните травми се проявяваха все по-силно.

Капки вода се отцеждаха от батерията във ваната и издаваха приятен и успокоителен шум. Сълзите течаха надолу по лицето, по брадичката, по гърдите и след това по гънките на тялото й и падаха във водата. Всеки път щом помислеше, че се е наплакала, си спомняше още нещо мило за Кронкайт и нови сълзи си пробиваха път през затворените й клепачи и рукваха надолу.

Разбра, че вече не е сама, когато почувства полъх на студен въздух върху кожата си. Отвори очи. На прага стоеше Бондюрент, с едната ръка на дръжката, а другата на касата, и втренчени в нея очи.

Бари не помръдна. Беше безсмислено да се протегне, за да се покрие с нещо. Той вече бе видял всичко. Не само това — беше докосвал всичко. Интимно. Тялото й започна да се възбужда подобно на онази сутрин в неговата спалня.

— Добре ли си?

Тя само кимна, защото не бе в състояние да отговори.

— Плакала си.

Тъй като не можеше да намери подходящ отговор, тя продължи да го гледа. Премигна само веднъж, когато очите му пробягнаха по тялото й, преди да се върнат върху лицето.

Той изведнъж изтърси грубовато:

— Рокет, Тръмп и Док.

Тя поклати недоумяващо глава.

— Конете ми. Така се казват.

Той се отдръпна от прага и затвори вратата.