Сандра Браун
Сензационно интервю (14)

Глава четиринадесета

Обратният полет на Бари към Вашингтон беше дълъг и уморителен. Националното летище — шумно и многолюдно като турски пазар. Когато най-сетне се метна в колата си и след половин час пристигна в телевизионната станция, се чувстваше като парцал. Искаше й се да се промъкне вътре, да провери за поща и съобщения и след това да изчезне, без да я видят.

На имейла нямаше съобщения. На телефонния секретар я чакаха четири. Две бяха от познати, едно — от химическото чистене, което я осведомяваше, че петното от блузата й не може да се почисти и последното от Чарлен — откачената, която искаше да разбере защо Бари не е отговорила на нито едно от предишните й обаждания.

— Бедната — измърмори, докато изтриваше записите. — Просто е самотна и търси някой да си поговори.

— Коя?

— По дяволите, Хауи! — възкликна Бари, завъртайки се на стола. — Сигурно дебненето и стряскането ти доставят перверзно удоволствие.

— Нямаше да подскочиш, ако съвестта ти бе чиста.

— Не започвай пак. В лошо настроение съм.

— Ти? — извика той пискливо. — А аз? Аз, който прикривах задника ти, когато феберейците дойдоха. Аз бях излъганият, а заради теб изглеждах и като глупак пред Дженкинс!

— Съжалявам за това, Хауи. Наистина. Не бих излъгала, ако не се налагаше.

Тя се изправи, за да си върви, но той препречи пътя й.

— Какво разследваш, Бари? Кажи ми.

— Няма, докато не се добера до, нещо повече.

— Защо не взе със себе си фотограф?

Беше се питала кога този Айнщайн ще се сети, че тя не бе поискала да я придружава видеооператор, след като е тръгнала по следите на голям случай. Какво ще бъде това новинарско телевизионно предаване без образ?

— Много рано беше за оператор. Ти първи ще узнаеш, когато някой се съгласи да бъде заснет.

Изразът му стана противен.

— Само няколко години ме делят от пенсията. Ако мислиш, че ще я рискувам заради теб, докато ти си търсиш друг случай, лъжеш се. Да се залага на теб е опасно, но аз рискувах.

— За което съм ти вечно благодарна. Сега, когато съм пресякла почти целия континент и две времеви зони, съм уморена и разнебитена. Отивам да си взема кучето и се прибирам вкъщи да спя. Лека нощ — и се измъкна край него.

— Добре, чудесно, погреби се. Но не се надявай да ме повлечеш надолу със себе си! За последен път ти служа за изтривалка — беше се отдалечила вече доста, когато той изкрещя за раздяла: — И изглеждаш ужасно!

Беше решила да остави Кронкайт в кучкарника и тази нощ, но реши, че се нуждае от компания. Освен това не обичаше да го държи затворен по-дълго от необходимото.

Пристигна в кучешкия пансион минути преди да затворят. И персоналът, и Кронкайт бяха щастливи, че я виждат.

— Добре се държи, но е ужасно разглезен — каза младата жена, докато освобождаваше Кронкайт.

— Да, знам. Но той е принц между кучетата — Бари се наведе и разроши козината му, докато той ентусиазирано завираше носа си в лицето й.

Доброто му настроение не го напусна и по пътя за вкъщи.

— Обещах ти, че ще направя банкет веднага щом влезем вътре — каза му тя, докато слизаха от колата. — Само се успокой — и тъй като някой беше заел мястото й за паркиране пред къщата, тя трябваше да потърси друго, половин квартал по-надолу.

— Кронкайт, моля те! — Четирийсет килограмовото куче силно дръпна каишката. Усещайки се близо до къщата, то се дърпаше неистово.

— Добре, добре — Бари освободи каишката от нашийника му. Почувствал се свободен, той като че ли за части от секундата литна във въздуха и след това се понесе стремглаво по улицата.

— Влез през кучешката си врата — извика тя след него. После се наведе към задната седалка, за да измъкне чантата и багажа си.

Ударната вълна на детонацията я повали като гигантска ръка и я стовари по гръб на земята.

Огромна огнена топка избухна в нощното небе и освети квартала със зловещия червен блясък на ада.

— О Господи, господи, господи — успя да се изправи на четири крака. За известно време остана смразена от разразилия се ад малко по-надолу, където беше нейната къща. Над нея се виеше черен дим, който скриваше лунния сърп.

Продължи да стои като вцепенена. След това задейства адреналинът. Полюлявайки се, тя се изправи на крака и затича по тротоара. Или по-точно, опитваше се да тича — нещо средно между препъване и залитане.

— Кронкайт! — не викаше — грачеше. — Кронкайт! Ела, момче!

Не усети горещината, когато тръгна по тухлената пътека, водеща към входната врата.

— Лейди, вие сте луда!

Хванаха я отзад и я дръпнаха.

— Някой да ми помогне — извика мъжът. — Иска да влезе вътре.

Няколко чифта ръце я подхванаха и задържаха. Тя се бореше, но не успя да се измъкне. Извлякоха я на безопасно разстояние на отсрещната страна на улицата в един съседен двор. Опита се да ги накара да я разберат, но само хлипащи звуци излизаха от гърлото й.

— Кронкайт. Кронкайт…

— Мисля, че Кронкайт е кучето й.

— Вече не е. Ако е било в тази къща, то…

— Някой разбра ли какво се случи?

— Чия беше къщата?

Бари смътно долавяше гласовете около себе си. Съседите наизскачаха от къщите наоколо. Тротоарите и улицата се изпълниха от зяпачи. В далечината се чуха сирени.

Когато добронамерените й съседи се убедиха, че Бари няма да се хвърли в пожара, те я пуснаха и се отдалечиха, за да наблюдават огъня. Тя се отдръпна към живия плет между дворовете и с ужас наблюдаваше как жилището й продължава да се разпада пред очите й. Никой не й обръщаше внимание. Насъбралите се говореха помежду си и се опитваха да подредят събитията последователно.

— Идва и пожарната. Ще могат ли да влязат?

— Надявам се, че ще пръснат вода и по нашите покриви.

— Имаше ли някой вътре?

— Само едно куче. Някой каза, че е на собственика.

— Кронкайт… — проплака тя.

Това беше последната й дума, преди една голяма ръка да затисне устата й и да я издърпа през живия плет.

Тя извика, или по-скоро се опита да извика, но ръката през устата й само увеличи натиска си. Бари заби пети в тревата, но похитителят й просто я вдигна. Когато стигнаха до алеята зад къщата, тя го ритна в краката достатъчно силно, за да го накара да отслаби хватката си, но успя да се освободи само колкото да падне и ожули коленете си на паважа.

Тя изпълзя, за да се изправи, но още веднъж попадна в мечешката прегръдка.

— Млъкни или ще те ударя!

Тя повярва и когато я повлякоха през някакъв двор вече не се съпротивляваше. Накрая стигнаха до кола, паркирана на завоя, две улици по-далеч от нейната.

Когато похитителят й посегна към дръжката на вратата, тя захапа яростно месестата част на дланта му и заби лакът в корема му. Той се отдръпна и изруга. Бари се втурна да бяга, но свободата й бе кратковременна. Той сграби кичур от косата й и я издърпа към себе си.

Обърна я и я разтърси толкова силно, че тя помисли, че припада.

— Престани да ме блъскаш, по дяволите. Опитвам се да спася живота ти.

Когато световъртежът й престана, тя установи, че се намира в компанията на Грей Бондюрент.

 

 

— Очилата ти у теб ли са?

Той караше по посока предградията на Мериленд. Караше умело, но в рамките на разрешената скорост. Последното, което искаше, бе да го спрат за рутинна проверка. Той държеше под око огледалото за задно виждане, но след няколко квартала се убеди, че не ги следят. Никой не ги търсеше. Все още.

Като установи, че въпросът му въобще не е стигнал до съзнанието на пасажерката му, я погледна. Тя гледаше замаяно през стъклото.

— Къде са очилата ти? — повтори той.

Тя се обърна, погледна го неразбиращо и след това кимна. Необяснимо, но бе успяла да запази чантата на рамото си.

— Свали контактните си лещи и сложи очилата — нареди той.

Тя намокри устни и преглътна.

— Как разбра…

— Знам. Просто го направи. След това прибери косата си под тази шапка за бейзбол. — Шапката лежеше на седалката между тях.

— Какво… Защо…

— Защото не искам да те познаят.

— Кой?

— Хората, които вдигнаха във въздуха къщата ти, кой друг?

— Кучето ми е мъртво.

Гласът й секна, фаровете на насрещно идваща кола осветиха насълзените й очи. Тя започна да плаче тихо. Грей си замълча. Не можеше да измисли нищо за казване. Не беше много добър в този вид ситуации. Но предпочиташе плача пред отнесеното й държание.

Продължаваше да кара, буквално носен от посоката на движение. Когато накрая сълзите й секнаха, той закова на един паркинг с денонощно работещо кафе.

— Имаме да говорим твърде много. Но ако ти припаднеш и привлечеш вниманието, няма смисъл да влизаме вътре.

Той остана да седи, докато тя свали контактните лещи и сложи очилата си. Беше видял очилата при ровенето в чантата й, когато я намери заспала на дивана си.

— Имаш ли носна кърпичка?

— Не.

Тя избърса носа си в ръкава.

— Готова съм. Но няма нужда от шапката. Никой няма да ме познае.

Преди да може да я спре, тя отвори вратата и излезе. Настигна я едва когато усмихнатата келнерка ги поздрави и ги заведе към масите. Той отказа гланцираната карта на менюто.

— Само кафе, моля.

Мястото беше добре осветено. Повечето от масите бяха свободни. Една част от залата бе преградена с въже, подът — измит с някаква силно ароматизирана течност, за да премахне миризмата на пържена шунка и различни сосове.

— Мистър Бондюрент, как така се случи, че успяхте да сте до мен и да ме отвлечете само секунди, след като къщата ми бе вдигната във въздуха?

Той се въздържа от отговор, докато келнерката не наля кафето и не се отдръпна.

— Ако намекваш, че съм го направил аз — не съм.

— Точно това намеквам.

— Добре, грешиш — загледан в кафето си, той добави. — Много съжалявам за кучето ти.

— И това от човек, който дори не е дал имена на конете си — напомни му тя.

— Виж, аз всъщност те спасих, като те измъкнах от там.

— Но защо ме измъкна? Защо просто не ме придружи от мястото?

— Защото не беше в състояние да ме изслушаш. Трябваше да те изведа оттам и това бе най-бързият начин. Помислих, че са по петите ти и бях прав. Но ако сега имаш желание да се разделим, нямам нищо против.

— Не разбирам за какво говориш — възкликна тя, но тихо, за да не привлича внимание.

После се облегна изтощено назад на пластмасовия стол и скръсти ръце.

Той отпи няколко глътки от кафето.

— Първо, искам да знам точно какво се случи. Най-напред Бринкли…

— Кронкайт.

— Кронкайт е влязъл в къщата преди теб.

— Там има… имаше… кучешка вратичка — на задната врата.

— Оттам ли влизаш обикновено — през задната врата?

— Обикновено.

— Вероятно са заложили взрива на тази врата.

Тя се облегна на масата.

— Кой? Какво правиш тук? Защо си ме последвал във Вашингтон? Последвал си ме, нали?

— Дойдох да те предупредя, че задаваш погрешни въпроси на неподходящи хора. Ти си по следите на случай, който президентът няма да разреши да се разчуе.

Тя пребледня още. Захапа нервно долната си устна.

— Как си разбрал?

— Двайсет и четири часа след като ти напусна дома ми, бях посетен от Спенсър Мартин.

— Не е ли свързан по някакъв начин с Белия дом?

— Може и така да се каже. Той е най-могъщият човек в страната — вторият след Дейвид Мерит.

— Тогава защо не го виждаме и слушаме по-често?

— Защото не желае. Той се движи като призрак между стените на Белия дом, защото сам иска да е така — анонимността го прави още по-могъщ. Държи се в сянка, но е главният съветник на Мерит.

— Не си в течение на нещата, мистър Бондюрент. Главният съветник на президента е…

— Остави Франк Монтгомъри. Той е само фигурант, лакей. Мерит му подхвърля кокалчета и той ги събира. Той има титлата, хубав кабинет и привилегии, но Спенс е алтерегото на Дейвид. Дейвид никога не върши нищо, преди да се посъветва със Спенс. Той участва при вземането на всяко решение, без значение дали е жизненоважно или нищожно дребно. Той е, може да се каже, нещо като изпълнител.

— Какво изпълнява?

— Дребни домашни работи.

Бари повдигна вежди.

— Дребни домашни работи, които биха компрометирали президента, ако самият той поеме грижата за тях.

Нямаше намерение да й обяснява. Тя продължи.

— Или с други думи, има някои сиви участъци от задълженията на президента, които Спенсър Мартин изпълнява вместо него. Ти знаеш това, защото си бил…

— Също изпълнител.

— Разбирам.

Очите й отразяваха сериозния поглед, с който я гледаше.

— Но аз се отказах. Не бях чувал, нито виждал Спенс повече от година — откакто напуснах Вашингтон. И изведнъж, ден след като ти дойде вкъщи, се появи той.

— Съвпадение?

— Не. Той дойде да ме види, защото или предполагаше, или знаеше, че си била при мен, задавала си ми въпроси за Ванеса.

— Какво му каза? За мен, имам предвид.

Грей разбра защо пита — искаше да знае дали се е похвалил пред другарчето с последната си сексуална победа. Ръката — там, където го бе ухапала — здравата го болеше. А и секунди, след като се запознаха, го бе зашлевила. В някои отношения тази Бари Трейвис изглеждаше нахакана и предприемчива. Но точно сега бе безкрайно уязвима и отчаяна и, по дяволите, току-що бе убито кучето й. Въпреки че му се представяше отлична възможност да я смути отново, той се отказа.

— Казах на Спенс, че си дошла да душиш наоколо, че си имала налудничавото хрумване, че Ванеса е убила бебето си и го е представила като СВДС.

— Казал си му това? — възкликна тя. — Няма защо да се чудя, че изгориха къщата ми.

— Ако бях отрекъл, че зная нещо изобщо, той щеше веднага да разбере, че лъжа, затова трябваше да се хвана на играта му. Но веднага схванах, че си попаднала на нещо. Защо иначе Спенс ще си прави труда да идва чак до Уайоминг и да проверява какво знам?

— Сигурен ли си, че това е била целта на неговото посещение?

— Да — каза той. — Във вътрешния джоб на сакото му имаше самолетен билет от гражданските линии отиване-връщане Вашингтон — Джаксън Хол.

— Е?

— Е, Спенс ми каза, че е изпълнявал поръчка на президента в Сиатъл. За такава поръчка той щеше да вземе правителствен самолет. Освен това, билетът беше издаден на друго име. След това в Джаксън Хол е наел кола пак с фалшиво име. Изобщо не е имал намерение да ходи до Сиатъл. Не, мис Трейвис, той не беше на приятелско посещение. Разследването ти представлява огромна заплаха за администрацията и те ще направят каквото и да им струва, да не ти позволят да й дадеш гласност.

— Господи — прошепна тя, като вдигна пръсти към безкръвните си устни. — Сега започвам да разбирам. Била съм права. Това бебе не е умряло от СВДС.

— Кога за първи път възникнаха у теб подозрения? — тя гледаше някъде в пространството. — Мис Трейвис?

— Съжалявам — каза тя и разтри слепоочията си. — Когато чух хипотезите си, произнесени от друг — те станаха реалност. Изводите са зашеметяващи… и страшни.

— Особено за човека, който се намира в Белия дом. Да поговорим за това — подкани я Грей. — Кога за първи път почувства, че нещо не е в ред?

— Ванеса се обади най-неочаквано и ме помоли да се срещнем. Личеше си, че тя се крепи само благодарение на волята.

— Аз го гледах — епизода с Ванеса.

— Ванеса Мерит, която интервюирах с камера, беше различна от окаяната и отчаяна жена, с която разговарях преди седмици.

— Не е толкова невероятно — обади се той. — Ванеса страда от маниакална депресия.

Той видя как пълните й устни се отвориха от учудване.

— Сигурен ли си? Кога й е поставена диагноза?

— Много отдавна. Почти веднага след женитбата им, струва ми се.

Бари изглеждаше видимо поразена.

— Как са успели да го крият толкова години?

— Защото е поставена на добро лечение и много грижливо наставлявана. Маниакалните й периоди я правят отличен член на предизборните кампании. Тя винаги е на крак. Винаги на път. Разбира се, тя е на литиум, за да се регулират резките смени на настроението, очевидни само за човек, който я познава добре. Тя взема антидепресанти и антипсихотични лекарства — тогава изглежда добре. Единственото вярно нещо, което каза Спенс беше, че смъртта на бебето я извадила от равновесие. Щом я видях на екрана, разбрах, че се е случило нещо наистина драстично — завърши той.

— Значи я познаваш достатъчно добре.

— Познавам Дейвид още по-добре — отклони явния намек той.

— Наистина ли вярваш, че той и неговият пръв съветник са отговорни за взривяването на къщата ми?

— Не ме ли чу? По дяволите, да, вярвам. Спенс трябва да го е уредил, преди да тръгне за Джаксън Хол. Когато узнаят, че тази вечер е била фатална само за кучето ти, те ще се опитат да се справят с теб по някой друг начин. — Без да си позволят втора грешка.

Тя опря глава на дланта си.

— Мисля, че ще повърна.

— Недей — каза той остро. — Не можем да правим сцена. Дишай дълбоко през устата.

Грей остана напрегнат, докато премине пристъпът й за повръщане. След известно време тя поиска чаша вода и той направи знак на келнерката. Тя забеляза, че Бари не се чувства добре.

— Не й е добре?

— Сутрешни неразположения — каза Грей, мислейки си колко ли глупаво изглежда престорената му усмивка. — Но тя ги получава нощем.

— О, това ще мине след първите няколко месеца, сладурче. На колко си?

— Ъ-х…

— Три месеца — поясни Грей.

Като потупа Бари по рамото, келнерката предложи да донесе чаша горещ чай.

— Ще се оправи — кимна Грей. — Но ви благодаря.

Успокоена, келнерката се отдалечи. Бари отпи няколко глътки вода.

— Лъжеш много добре.

— Ти — не.

— Знам.

Грей схвана, че тя все още е в шоково състояние. Сълзите й всеки момент бяха готови да рукнат.

— Аз те завлякох в това, нали, мистър Бондюрент?

Той помръдна рамене безразлично.

— Аз — настоя тя с треперещ глас. — Защото аз дойдох при теб — сега и твоят живот е в опасност. Ти си запознат с нещо, което те няма да разрешат да се разкаже. — Колкото повече говореше, толкова по-неспокойна ставаше.

— Поемаш огромен риск, като си дошъл тук. Трябваше да останеш в Уайоминг. Ако си тръгнеш сега, може би ще забравят, че знаеш. Ще помислят, че си ме отпратил.

Наивността й го забавляваше, но физиономията му оставаше сериозна.

— Те не забравят. И не оставят нищо на случайностите. Географията няма никакво значение. Каквото и да се е случило на бебето и каквото и да става с Ванеса, то трябва да се погребе колкото може по-дълбоко. А заедно с това и нашето любопитство.

— Как дойде дотук толкова бързо?

— Прерових компютъра на Спенс и върнах неговата кола под наем като пуснах ключовете и документите в кутията за бърза поща на летището. След това използвах неговия билет за връщане.

Бари знаеше, че има ограничен брой граждански полети до Джаксън Хол и затова попита:

— На моя самолет ли беше? — Той кимна. — Не те видях.

— Защото не трябваше да ме видиш.

— О! — тя спря, защото се опитваше да си представи как е убягнал от погледа й. — Но защо просто не ме предупреди някъде по пътя? Ако ме беше предупредил, Кронкайт щеше да е още жив.

— Не прецених добре. Не очаквах, че първото им предупреждение ще бъде смъртоносен удар. Мислех, че ще започнат с прикрити заплахи, каквито навярно е получила информаторката ти от болницата. Но явно не си губят времето. Не искат да замълчиш от страх — искат те мъртва.

— Значи така… — тя задъвка отвътре бузата си. — Докъде стигнаха нещата със Спенс?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, как си сложил ръка върху самолетния му билет? Как успя да се измъкнеш?

Той я загледа продължително, питайки се до колко би могъл да й се довери. Накрая всичко, което каза, „беше“:

— Не се измъкнах.