Сандра Браун
Сензационно интервю (13)

Глава тринадесета

— Не ме премяташ, нали? ФБР?

— Така ми каза Хауи — докато говореше по телефона с Дейли от мотелската си стая в Джаксън Хол, Бари се гледаше в огледалото. Дали изглеждаше толкова бледа заради слабото осветление или нарастващите си страхове?

— Двама агенти са отишли в WVUE и са го разпитвали за мен — тя повтори на Дейли всичко, което можеше да си спомни от приказките на Хауи. — Здравата са го сплашили. Наистина.

— Не е шега, Бари.

— Какво мислиш, че означава?

— Означава, че си изнервила хората.

— Кои хора?

— Може би точно Далтън Нийли. Постоянните ти обаждания са раздразнили прессекретаря на Белия дом; намеква се, че той е повече от верен по отношение на първата лейди. Насъскването на феберейците срещу теб е начин, по който ти казва да се откажеш.

— Или?

— Или — въздъхна той — би могло да стига чак до Овалния кабинет. Хауи няма ли някаква теория?

— На двамата с Дженкинс са обяснили, че разследването е чисто рутинно и тогава Хауи им е казал, че моят интерес към Ванеса е резултат на скорошното интервю.

— Дали са повярвали?

— Изглежда. Вероятно това е всичко.

— Вероятно.

След като помълча минута, тя се обади отново:

— Дейли, съгласни сме, че не трябва да му придаваме голямо значение.

Те помълчаха известно време. Единственият звук по линията беше хрипкавото дишане на Дейли. Накрая той попита:

— Почти забравих — как беше Бондюрент?

Сърцето й трепна. Как беше Бондюрент? В или вън от леглото? В леглото беше направо невероятен. Вън…

— Почти както очаквах. Враждебен. Неразговорлив.

— Не те посрещна с разтворени обятия, а? Би могло и така да се каже.

— Е, не съвсем.

— Дали хвърли някаква светлина върху темата?

— Нито лъч. Във всеки случай не нарочно. Убедена съм, че между него и Ванеса съществуват силни чувства. Поне от негова страна.

— Мислиш, че те вече са се…

— Той все още е емоционално привързан. В момента на необмислена искреност той оплака ада, през който е трябвало да премине. Предполагам, че е имал предвид скръбта й от смъртта на бебето.

— Никога не предполагай нищо, Бари. Не чуваш ли? Не се ли научи? Търси фактите.

— Добре, няма да се върна за втора среща с него, ако това е съветът ти. Той ми каза да забравя предаването си, да забравя и него. Имам намерение да направя последното. Аз ще направя предаването си, но без Бондюрент.

— Какво става с теб?

— Нищо не става — Господи, ако Дейли някога открие как е жертвала журналистическото си достойнство и обективност заради няколко минути сексуално удоволствие, би умряла от срам.

— Добре — съгласи се той не съвсем убедено. — Само че гласът ти звучи ужасно отбранително.

— Загрижена съм за предаването си.

— Значи не се отказваш?

— Категорично. Колкото повече врати се затварят пред мен, толкова повече се убеждавам, че някой нещо крие.

— Кога се връщаш?

— Утре. Ще подхвана следата във Вашингтон. Някакви новини за Ванеса?

— Все същото.

— Ще ти се обадя утре вечер, когато се прибера вкъщи. Добре ли си?

— Отлично — каза той, макар че гласът му не звучеше убедително. — Бари? Ако си открила нещо наистина грозно… Добре, просто бъди внимателна. Нали?

Загрижеността му беше трогателна и на нея й стана мъчно. Продължи да държи слушалката и след като той затвори. Дейли беше повече семейство, отколкото приятел и повече родител, отколкото който и да е от двамата й родители.

Развълнувана, тя тръгна към банята и започна да сваля дрехите си. Огледалото над мивката не беше по-милостиво от онова над тоалетната масичка. Изглеждаше ужасно. Гримът не бе подменян от трийсет и шест часа. Беше запълнил фините бръчици около очите й и на дневна светлина те изглеждаха по-дълбоки. Беше на трийсет и три. Как ли ще изглежда на четирийсет и три? Петдесет и три? Нямаше база за сравнение. Майка й не бе доживяла до тази възраст.

Бари дръпна завесата на душа и пусна водата. Тя извика, когато струята на душа докосна гръдния й кош и погледна надолу, за да види на какво се дължи болката. На гърдите й имаше розови протрити петна. От целувките. Господи, какво беше направила?

Тя наведе главата си под батерията, като че ли силната струя щеше да изтрие спомените й от Грей Бондюрент. Гол, той беше слаб, жилав и гъвкав. Тялото му нямаше напористото съвършенство на младостта. То беше преживяло много неща. Но следите и белезите го правеха дори по-привлекателно, както сивеещите слепоочия и гънките около очите правеха лицето му по-интересно.

Нуждая се от почивка, помисли си тя, като втриваше шампоан в косата си. Умората и стресът я правеха емоционално нестабилна и с опасни помисли. Първо за Дейли. След това за родителите си. Сега за висок, строен мъж с лазурносини очи и жестока уста.

Баща ти не те ли обичаше?

Не, мистър Бондюрент, не ме обичаше. Не обичаше и майка ми.

Ако я обичаше, защо й изневеряваше? Защо му беше станало навик да лъже през целия си семеен живот? Защо правеше скандали с ругатни и крясъци, които изпълваха нощите на Бари с мъка и ужас. Защо бе продължил да измъчва семейството с аферите си, чак до смъртта си от сърце в една хотелска стая в Лае Вегас, докато последната любовница мажеше слабините му с любовен гел с аромат на кокос? Не бе имал дори деликатността да умре по достоен начин.

И какво направи глупавата и тъпа майка на Бари? Беше ли го наругала, че не се интересува от дъщеря си, защото от чукане не му оставаше време да забележи как тя расте? Дори след смъртта му не пророни една дума срещу скапания му живот.

Напротив. Погреба го тържествено и след това неспособна да си представи дните си без него, се прибра вкъщи и глътна шише с хапчета.

Две погребения в една седмица.

Да, мистър Бондюрент, ти уцели болното ми място.

Бари излезе от душа и се пресегна към кърпата. Чела бе книги, бе слушала специални предавания. Познаваше психологията. Момичетата, отхвърлени от бащите си, обикновено тръгваха в две посоки: ставаха нимфоманки в търсене на любов и внимание, или изобщо отхвърляха мъжете. Най-често заради други жени.

Бари не спадаше към никоя от двете категории.

Не стана пачавра, която моли и разчита на мъжко внимание, заради собственото си достойнство. Нито тръгна по другия път. Сексуалният й апетит се възбуждаше само от мъже. Когато беше с някой, когото намираше физически привлекателен, чаровен, интелигентен, тя се наслаждаваше на секса. Единственото й ненарушимо правило беше, че тя определя времето, мястото и параметрите на връзката. Тя определяше правилата.

До тази сутрешния епизод.

Досега не бе губила контрол до такава степен. Такова неразумно, непредпазливо, дръзко потапяне в страстта беше опасно! Примерът беше пред очите й — майка й. Бари се бе заклела да не повтаря фаталната грешка на майка си да обича сляпо и да остави да злоупотребят с нея.

Бе се заклела никога да не позволи да се подиграят с главата и най-вече със сърцето й.

 

 

Грей се събуди в момента, когато една възглавница тупна върху лицето му.

Инстинктивно се опита да измъкне пистолета под възглавницата си, но ръцете му бяха приковани от нечии колене от двете му страни, а нападателят притискаше гърдите му. Започна да се боричка. Изпъна тялото си. Опита се да поеме въздух, който му липсваше.

А копелето се смееше.

Грей позна смеха част от секундата преди възглавницата да бъде захвърлена настрана. Над себе си видя ухиленото лице на Спенсър Мартин.

— Размекнал си се тук, близо до границата, старче. Грей го блъсна и се измъкна от леглото.

— Проклет лунатик. Можех да те убия.

— Нещо бъркаш — възрази Спенс, продължавайки да се смее. — Аз можех да те убия.

— Какво, по дяволите, търсиш тук, промъкваш се в къщата ми, играеш си игрички? Господи, кое време е? Пикае ми се.

— Радвам се да те видя, Грей — Спенс го последва до вратата на банята. — Отслабнал си малко.

Грей се пресегна за сините джинси, които висяха на вратата. Когато ги обу, той огледа оценяващо бившия си колега.

— Ти пък си напълнял. Готвачът на Белия дом все още добре си гледа работата.

Спенс не сваляше от лицето си рядко срещаната си усмивка.

— Знаеш ли какво най-много ми липсва, откакто напусна?

— Чарът ми?

— Тоталната му липса. Много хора ми се подмазват. Аз съм довереният съветник на президента, най-добрият му приятел. Колкото и да съм груб, хората се изтрепват да ми целуват задника. Но не ти, Грей. Ти се държиш еднакво с всички. Като с кучки — добави той.

— Значи за това си тук? Липсвам ти?

Той поведе Спенс към кухнята. Имаше само един часовник и той беше над печката. Съмваше се. Двайсет и четири часа бяха изминали, откакто бе домакинствал на Бари Трейвис в това помещение. Неясната симетричност на фактите му направи впечатление.

— Ти никога не си бил по шегите, Грей. Но беше добре да се въртиш наоколо. Изпълняваше си задълженията.

Грей хвърли многозначителен поглед на Спенс.

— Е-е, така беше, нали? Винаги съм бил на поста си, когато най-много си се нуждаел от мен — той задържа погледа си няколко напрегнати мига, преди да се обърне. — Кафе?

— Благодаря. Нещо за ядене?

Той приготви обилна закуска, подобна на закуската, с която бе гостил Бари вчера. Докато ядяха, тишината бе нарушавана само от звъненето на приборите в чиниите. След известно време Спенс попита:

— Винаги ли е така?

— Кое?

— Толкова спокойно.

— Не — Грей изпи глътка от кафето. — Обикновено е по-спокойно. Няма с кого да говориш.

— Самотникът Грей! — кимна подигравателно Спенс. — Силният и мълчалив, непоколебим, сериозен герой, който се отказа от публичността и избра самотния живот. По дяволите! Такава е по същество легендата. Кой знае? Може би след сто години ще пеят фолк песни за теб.

Грей мълчеше.

След мисията за спасяване на заложниците, той беше нападнат от вестникари и телевизионни продуценти, жадни да превърнат опасностите, на които бе подхвърлил живота си в развлечение на зрителите. Бяха му предложили купища пари, но той не се поддаде на изкушението. Беше спестил достатъчно, за да закупи това място и да изживее комфортно остатъка от живота си. Единственото, което искаше, бе да излезе от играта и така стана.

Грей вдигна чиниите от масата, след това се върна с каничка кафе и напълни чашите. Най-после се изкуши и попита Спенс какво търси в Уайоминг.

— Теб. Съвсем просто е — каза Спенс. — Дейвид ме изпрати в Сиатъл с поръчка. Помислих си, че тъй или иначе съм наблизо, добре ще е да ти се обадя.

Дейвид може и да бе изпратил Спенс да изпълни нещо, но всичко, което вършеше Спенс, бе многозначно. За всяко действие той имаше многобройни мотиви. По този начин винаги бе защитен. Имаше място за отстъпление, ако някоя акция попадне на разследване от службите за проверка.

Спенс беше най-решителният от цялата им пехотна и разузнавателна дивизия. Беше ас във всичко — оръжия, информация, издръжливост. Не познаваше страх. Спенс беше машина. Грей не би се изненадал да открие компютър вместо мозък в черепа му. Или мотор в гръдния му кош на мястото на сърцето.

Беше напълно убеден, че мъжът, седнал срещу него на масата, няма душа.

— Лъжеш, Спенс.

Спенсър Мартин дори не мигна.

— Лъжа — да ти го начукам. Не мога да ти кажа колко се радвам, че ме хвана, Грей. Щракаш бързо, както винаги. Не си загубил реакциите — той се наведе напред. — Той иска да се върнеш.

Въпреки, че беше изненадан, Грей продължи да се държи със студено спокойствие.

— Дейвид се нуждае от теб във Вашингтон — настоя Спенс.

— Много съм му притрябвал.

— Изслушай ме — Спенс вдигна и двете си ръце с дланите навън. — Той е горд човек. По дяволите, няма защо да ти го казвам. Упорит и решителен, но най-трудно му е да отстъпи или да се извини.

— Значи те е изпратил да го направиш вместо него.

— Не ти пълзя в краката — моля те, от името на Дейвид, да си довлечеш задника обратно във Вашингтон, където му е мястото.

— Мястото на задника ми е точно тук.

Спенс погледна към красивата гледка през прозореца.

— Ти не си някой самотен трапер, Грей.

— Обичам планините.

— И аз ги обичам. Разкошни са за катерене, ски и йодлери. Запази мястото за ваканциите — но се върни с мен във Вашингтон. Похабяваш таланта си. Президентът се нуждае от теб. Страната се нуждае от теб.

— Много трогателна реч. Кой ти я написа? Нийли?

— Говоря сериозно.

— Страната се нуждае от мен? — презрително повтори Грей. — Изплюй камъчето. Страната хич не я е грижа дали съм жив или мъртъв. Свърших работата, която съм трениран да върша. Страната ми не е искала повече от мен и аз също не искам повече от нея. Така би трябвало да бъде.

— Добре, остави патриотичните задължения. А Дейвид?

— По дяволите, и той не се нуждае от мен. Рейтингът му е много висок. Противниковата партия ще пожертва някое бедно копеле, което да изправи срещу него следващата година, но това ще се окаже скъпо и безсмислено упражнение, защото Дейвид ще изкара своя втори мандат. Нуждае се от мен толкова, колкото от вряла вода по задника.

— Не чак толкова.

Спенс се изправи, протегна се и погледна през прозореца. Слънцето вече бе изгряло и гледката навън бе наистина прекрасна. Снегът по върховете изглеждаше като обрамчен със злато.

— Това нещо с Ванеса — каза Спенс — е потенциален взрив.

— Какво „нещо“?

Спенс се обърна.

— Смъртта на бебето. Направо се е побъркала.

— Както всяка майка.

Спенс поклати глава.

— Има и друго. Мъката провокира и друго. С две думи — тя не може да остане сама — той разказа на Грей, че тя е в Хайпойнт, че за нея се грижи Джордж Алън и денонощно дежури сестра. — Дейвид се страхува, че ще извърши някоя глупост.

— Имаш предвид да нарани себе си?

— Така мислят и другите. Всеки случай, Дейвид смята, че ако се върнеш, може да окажеш стабилизиращ ефект върху нея.

— Той има далеч повече вяра в лечителските ми способности от самия мен. Между другото, ако той не може да овладее жена си, какво очаква от мен?

— Да успокоиш новите клюки за брака им — отвърна Спенс безцеремонно. — Ванеса отсъства много в последно време. Знаеш как говорят хората. Започнаха да се пускат слухове.

Щастливият брак ще помогне много за преизбирането на Дейвид. Брак, който боксува, би бил катастрофа. Ако се върнеш, този слух ще бъде унищожен веднъж завинаги. Дейвид може и да е човек, който прощава, но никога не би приел отново в кръга си любовника на жена си.

Грей така стискаше зъби, че го заболяха челюстите. Ръцете му под масата се свиха в юмруци.

— И тази репортерка комплицира още повече ситуацията — продължи Спенсър. — Бари Трейвис. Поставя въпроси, които са твърде лични и в известен смисъл неудобни. Качествата й не са блестящи. — Той накратко разказа професионалната история на Бари Трейвис. — Но откакто Ванеса й даде това интервю, тя се представя като най-добрата й приятелка и довереница. Извлича информация… но понякога точно такива стават опасни.

— Тя е опасна. Беше тук.

— Тук? Кога?

— Вчера.

Спенс се върна, седна на стола и прокара ръце по лицето си.

— Мислехме, че само ровичка около Вашингтон, но ако те е открила, това не е случайно.

— Не е случайно, наистина. Носеше цяла торба с изрезки от вестници за мен и Ванеса. Беше си направила домашната работа и искаше да научи нещо повече. Казах й, че не мога да кажа нищо за семейство Мерит и че не ме интересува какво тя може да изтърси за тях.

— Каза ли нещо за тях?

Грей изхихика.

— Подготви се за това, приятел. Тя мисли, че Ванеса е убила детето.

— Надявам се, че се шегуваш.

— Някога да си ме чул да се шегувам?

— Исусе — въздъхна Спенс. — Знаехме, че е ляво ориентирана, но… Наистина ли вярва, че Ванеса може да го е направила? Това е пълен абсурд.

— Така е.

— Но ако Трейвис само изпусне и дума, не бих могъл да ти опиша до какво може да доведе това — не само за Дейвид и кампанията му за догодина, но и за самата Ванеса. Тя е много уязвима в този момент. Джордж трябва да увеличава медикаментите й, за да я крепи в равновесие. Пристрасти се към алкохола, което още повече влоши проблема. Ако догадките на Трейвис станат публично достояние, Ванеса ще се разпадне напълно.

Грей можеше да си представи какво гони Спенс: президентството за Дейвид и по този начин — власт за себе си.

— И къде е сега тази пачавра Трейвис?

Грей помръдна рамене.

— На път за Вашингтон, предполагам. Казах й да изчезва.

Спенс скочи отново.

— Най-добре да се обадя във Вашингтон. Дейвид ще иска да чуе това веднага.

— Телефонът е в спалнята на нощното шкафче.

— Благодаря. И между другото — великолепна закуска — подхвърли Спенс през рамо, на излизане от стаята.

Грей включи радиото, за да чуе новините и времето, докато почистваше в кухнята — прибра яйцата и маслото в хладилника, а останалите продукти занесе в килера.

Докато оправяше масата, бързо отвори чекмеджето с кухненски принадлежности и замени шпатула-лъжицата с берета.

След това отвори крана и започна да пълни мивката с гореща сапунена вода. Докато миеше, погледът му неотклонно следеше тостера. Когато хромираната му повърхност отрази раздвижване зад него, той издърпа пистолета от колана си, извъртя се и стреля.

Сапунени капки потекоха от въоръжената му ръка.