Сандра Браун
Сензационно интервю (12)

Глава дванадесета

На Хауи му се дощя да се пъхне в тоалетната, когато научи, че го викат в кабинета на главния мениджър. С нежелание се отправи към кабинета с мека мебел и килими на втория етаж. Надменна секретарка му каза, че „те“ го чакат, да влиза направо.

Дженкинс седеше зад бюрото си. Непознат мъж надничаше през прозореца, а друг се беше разположил в креслото.

— Заповядай, Хауи — каза Дженкинс.

С омекнали крака той влезе в кабинета. Непредвидени срещи като тази най-често означаваха лоши новини — драстичен спад на рейтинга, сериозно орязване на бюджета или пространно изброяване на грешките и пропуските.

— Добър ден, мистър Дженкинс — каза той, опитвайки се да изглежда спокоен. Той нарочно се обърна към шефа си, а не към двамата неприветливи мъже, които го разглеждаха, като че ли беше изкопаемо. — Какво мога да направя за вас?

— Тези господа са от ФБР.

Хауи изтръпна. Проклетите данъчни служби! Не беше попълвал данъчни декларации от три години насам.

— Искат да ти зададат няколко въпроса във връзка с Бари Трейвис.

Хауи едва не се изсмя от радост. Студена пот потече от подмишниците и се събра около кръста му.

— Какво за нея?

— Изпращал ли си я по задача? — попита Дженкинс.

Въпросът беше сложен и на Хауи бе нужно време да обмисли отговора. Ако отговореше „да“, а Бари беше я сплескала, той щеше да попадне заедно с нея в лайната. Ако отговореше „не“, а нейният инстинкт за свръхсекретна парлива история излезе верен, тогава той ще пожертва своя дял в заслугата.

Той погледна към застаналия на прозореца агент от ФБР. Гърбът му издаваше очакване.

— Не — отвърна Хауи. — Тя ми поиска позволение да вземе няколко дни, за да разследва случай, но аз не съм й го възлагал.

— Какъв случай — попита агентът откъм прозореца.

— Не знам. Нещо, което сама е изровила.

— Не е ли говорила с вас за него? — попита другият агент.

— Не специално — не по въпроса за сюжета. Всичко, което ми каза беше, че е нещо много голямо.

— Не се ли подсещате за нещо?

Новото приятелче в бара онази нощ беше му задал същия въпрос.

— Не, сър.

— Трудно ми е да повярвам.

— Истина е — настоя Хауи. — Опитах се да измъкна някаква информация от нея, но тя каза, че не желае да дава подробности, докато няма нещо конкретно, с което да подкрепи подозренията си.

— Вие сте непосредствения й началник, нали?

— Да, сър.

— И нямате представа какъв случай разследва вашата репортерка?

Хауи усети, че започва да отслабва, затова веднага зае защитна позиция.

— Е, трябва да разберете моята философия на персонален мениджмънт, която се състои в това да оставям моите подчинени да проявяват инициатива. Когато един репортер мисли, че е по следите на нещо изключително, аз му отпускам поводите. Но се подразбира, че в замяна на моето благородство очаквам наистина добро парче.

Дженкинс не се впечатли. Той унищожи въздействието на последните му думи, като се намеси:

— Но мис Трейвис е заминала?

— Така е. Тя замина, да видим… — по-завчера. Каза, че ще отсъства до края на седмицата.

— Къде замина? — попита един от агентите.

— Не искаше да ми каже.

Агентите си размениха многозначителни погледи. Хауи би дал много да разбере значението им.

— Нашата служба ли поема разноските? — това идваше от Дженкинс, чието постоянно намръщено лице в последните няколко минути бе станало още по-мрачно.

— Само, ако направи репортаж — той обясни сделката, която бяха сключили с Бари. — Не исках да прахосва пари на компанията за нещо несъществено — това трябваше да му спечели точки.

— Как е политически?

Хауи обърна глава към агента до прозореца.

— Политически?

— Политическите й пристрастия. Накъде е ориентирана най-общо казано — наляво или надясно?

Хауи се замисли за момент.

— Предполагам, че би могло да се каже, че е либерал. Нали знаете, тя винаги е взимала страната на онеправданите. Жените, изтезаваните деца, чужденците — такива хора. Тя гласува за президента Мерит — той се усмихна към всички наоколо. — Президентът наскоро й изпрати цветя. Щеше да припадне тогава.

Никакви коментари и от двамата агенти. Този от креслото попита:

— Член ли е на някаква организация мис Трейвис? Някаква група на активисти, религиозна секта или култове?

— Да — каза Хауи кимайки ентусиазирано. — Тя е методистка.

Единият от агентите завъртя очи.

Другият каза:

— Не бихте я нарекли фанатичка?

— Не. Тя не е против чукането и тъй нататък.

— Не симпатизира ли на някоя определена независима група или радикална организация?

— Не знам за такава. Но е вземала участие в някои протестни демонстрации.

— Срещу какво?

— Забрана на книги. Унищожаване на гори. Консумацията на делфини. Такива неща.

— Нищо подривно?

— Не.

— А личният й живот?

— Не говори много за него.

— Любовници?

— Няма постоянен.

— Съквартирантка?

— Живее сама.

— Близки приятели?

Той поклати глава.

— Никога не съм я чувал да споменава за някого. Тя е от онези жени, които, нали разбирате, се омъжват за кариерата си.

— Нещо за нейните родители?

— Мъртви.

— Знаете ли имената им? Къде са живели?

— Съжалявам, но те са били мъртви, преди да започне работа при нас.

В силното си желание да покаже значимостта и информираността си, Хауи почти бе забравил, че те разискваха Бари, а не някой закоравял престъпник. Той почувства угризения на съвестта. Бари можеше и да е голяма досадница, но на него му бе неприятно да я обсъжда толкова свободно с ченгетата.

— Да няма неприятности? Да не е направила нещо лошо?

— Правим само рутинна проверка — седящият агент се изправи. — Обаждала се е редовно да се интересува за здравето на първата лейди, показала е прекомерен интерес към мисис Мерит и нейните работи.

Хауи се отпусна.

— О, по дяволите, тя й звъни като приятелка. Те станаха много близки, след като Бари я интервюира.

Вторият агент каза:

— Белият дом става подозрителен, когато някой започне да проявява прекалено любопитство към президента или членове на неговото семейство.

Двамата благодариха на Дженкинс и Хауи за отделеното им време и си тръгнаха.

Хауи обаче не успя да се измъкне така лесно. Заради намръщения поглед на Дженкинс не смееше да шавне.

— Знаеш ли нещо, което не си казал? — попита той.

— Не, сър.

— Каква е тази нейна страхотна история?

— Точно както им казах, мистър Дженкинс, кълна се в Бога не знам. Но Бари подхвърли, че в сравнение с нея Уотъргейт прилича на дреболия.

— Значи е политическа?

— Не каза. Каза само, че е страхотна.

Дженкинс насочи заповеднически показалеца си към него.

— Не желая никакви радикал-лунатици да работят в моята телевизионна станция.

— Бари не е лунатичка, сър. Тя е добра репортерка. Вие сте написал същото в своята бележка до нея.

— Никога не съм й изпращал никаква бележка. За какво, по дяволите, говориш, Фрип?

 

 

— Джордж?

Ванеса не бе сигурна, че са я чули, но докторът погледна надолу към нея и се усмихна.

— Радвам се да те видя будна. Как се чувстваш?

— Зле — гадеше й се и й бе трудно да фокусира погледа си върху многобройните му люлеещи се образи. Смътно си спомни една отвратителна сцена. Джордж я беше ударил, за да я успокои. Изглеждаше като че ли много отдавна. — Какво не ми е в ред? Къде е Дейвид?

— Двамата с президента сме на мнение, че се нуждаеш от абсолютна почивка на легло, затова те преместихме тук — той я потупа по рамото, но тя вероятно не би почувствала докосването му, ако не гледаше ръката си, където през голяма игла капеше светла течност във вените й.

Раздвижване от другата страна на леглото привлече вниманието й. Една медицинска сестра й се усмихваше.

— Аз съм Хейне Гастон — каза тя. Беше на около петдесет и пет, с широко, приятно лице и късо подстригана прошарена коса.

— Мисис Гастон е с теб денонощно — обади се Джордж. — Тя се грижи отлично за теб, а и досега ти беше идеалният пациент.

Ванеса се чувстваше объркана и дезориентирана. Стаята й изглеждаше смътно позната, но тя не можеше да си спомни къде я беше виждала по-рано.

— Защо съм на система?

— За да сме сигурни, че няма да дехидратираш — обясни докторът. — Не можеш да задържиш никакви течности.

Сестрата мереше кръвното й налягане.

— Болна ли съм? — попита тя, обхваната внезапно от паника. Какво не й казваха? Да не е преживяла катастрофа и да е загубила крайник? Да няма рак в последна фаза? Да не са я стреляли?

Страховитите възможности веднага бяха изместени от ужасяващата реалност — Дейвид я беше затворил тук.

— Къде е Дейвид? Искам да говоря с него.

— Президентът днес пътува до Западния бряг — каза й Джордж, с приятна усмивка на лицето. — Но мисля, че се връща тази вечер. Може би ще можеш да говориш с него по-късно.

— Защо ми е необходима сестра? Умирам ли?

— Разбира се, че не, мисис Мерит. Легнете — отвърна Джордж, като притисна внимателно рамото й, когато тя се опита да се изправи. Той погледна към Хейне Гастон. — По-добре й дайте още малко.

— Но доктор Алън…

— Моля, мисис Гастон.

— Разбира се, докторе — тя излезе от стаята.

— Къде е баща ми? — попита Ванеса. Дори в собствените й уши гласът й звучеше отдалечено и слабо. — Искам да видя татко. Нека да дойде да ме вземе.

— Страхувам се, че не мога да направя това, Ванеса. Не, и преди да получа одобрението на Дейвид.

Сестрата се върна с инжекция. Тя инжектира Ванеса в бедрото.

— Ще се оправите по-бързо, ако се отпуснете и ни оставите да се грижим за вас — любезно се усмихна Джордж.

— Какво ми е? Бебето не се ли е показало още?

Хейне Гастон погледна към д-р Алън.

— Бедната. Мисли си, че е още бременна.

Джордж кимна мрачно.

— Бебето ми — проплака Ванеса. — Взехте ли бебето ми?

— Нека я оставим, за да си почине.

— Не, моля ви — повиши глас Ванеса. — Не ме оставяйте. Всички ме мразите. Знам, че ме мразите. Какво не ми казвате? Бебето ми е мъртво, нали?

Д-р Алън направи знак на сестрата да го последва извън стаята. Мисис Гастон тихо затвори вратата след тях. Ванеса се бореше да си спомни нещо. Беше нещо важно, но тя не можеше да го улови и задържи. Трябва да помисли, трябва да си спомни. Имаше нещо, което трябва да си спомни. Какво беше?

Тогава дълбоко отвътре се зароди стенание. Тя си спомни безжизненото телце, което вдигна от люлката. Чуваше ехото на собствените си писъци, точно както проечаха онази нощ в коридорите на Белия дом.

— Бебето ми — хълцаше тя. — Бебето ми. О, Боже, прости ми.

Вместо да я изтощи, мъката я възбуди. Не беше наясно точно какво иска, но знаеше, че не може да лежи повече тук така безпомощно. Без да обръща внимание на болката, отлепи лепенката, която крепеше иглата върху ръката й. Щом я освободи, тя преглътна, за да намали желанието за повръщане и измъкна малкия катетър от вената си.

Когато се опита да се изправи, стори й се, че цял камион се стоварва върху гърдите й и я приковава към леглото. Извика на помощ последната си силица и най-накрая успя да седне. Стаята се люлееше. Дърветата, които виждаше през прозореца, се накланяха заплашително. Повдигна й се отново.

Мозъкът като че ли не бе в състояние да въздейства на краката й. Бяха й необходими пет минути, за да събере сили и да ги свали от леглото. Краката й се разлюляха над пода, докато се опитваше да отблъсне пристъпите на повръщане и виене на свят. Постепенно събра достатъчно смелост и енергия, за да се придърпа до края на матрака и да стъпи на пода.

Строполи се до самото легло и остана да хлипа, едва дишайки. Твърде слаба, за да се изправи, дори да повика за помощ. Прииска й се да е мъртва.

Не. Проклета да е, ако ги улесни така.

Възвърнала решителността си, тя запълзя по пода като някаква странна гигантска амеба, използваше ръка, крак, рамо, изтласквайки се напред бавно и мъчително.

Когато все пак стигна до вратата, цялата бе плувнала в пот. Косата и нощницата бяха залепнали за кожата й. Сви се на кълбо и пое дъх, но сега трепереше, защото потта стана ледена.

Накрая вдигна глава и погледна към дръжката. Изглеждаше й недостижима като луната. Опита се да удря по вратата, но под ръцете й излизаше само слабо изпляскване. Тогава притисна длани към студеното дърво и използвайки ги като опора, започна да се изправя. Стегна мускулите на ръцете и гърдите си и успя да постави единия крак под себе си, след това и другия, и накрая застана на колене.

След това хвана бравата с двете си ръце и успя да я натисне, но не успя да се задържи и се отпусна тежко върху вратата. Тя рязко се отвори и Ванеса се изтърколи в коридора върху рамото си. Светкавична болка прониза цялата й ръка.

— Мисис Мерит! О, Боже мой! Доктор Алън!

Крясъци. Тичащи стъпки. Ръце, подхванали я под мишниците, я подкрепяха.

Безводно отпусната, изтощена, тя се олюляваше между двама агенти от Службата за охрана. Отнесоха я обратно в леглото.

Джордж Алън дръпна настрана агентите.

— Благодаря, господа.

— Да позвъня ли за линейка, доктор Алън? — попита един от тях.

— Няма да е необходимо — той прослуша сърцето й с помощта на стетоскопа. — Мисис Гастон, моля включете нова система.

Другият агент попита дали да позвъни на президента или на мистър Мартин. Докторът отвърна, че самият той ще се обади, веднага щом състоянието на мисис Мерит се стабилизира. Двамата агенти се отдалечиха.

— Нека я поовържем малко — обърна се Джордж към сестрата. — Ръцете и краката.

— Не е ли прекалено?

— Не можем да рискуваме отново да стане от леглото и да падне, мисис Гастон.

— Бих била щастлива да й помогна, ако иска да се изправи, доктор Алън. Всъщност, за нея би било добре да се раздвижи. Мисля, че е предозирана със седативи.

— Оценявам желанието ви да помогнете — тонът на Джордж опровергаваше думите му, — но аз знам какво е най-доброто за моята пациентка. Моля, изпълнявайте нарежданията ми, които са и на президента на Съединените американски щати. Ясно ли е?

— Да, доктор Алън.

Очите на Ванеса бяха затворени, но тя бе уловила по-голямата част от разговора, въпреки че изпитваше трудност да схване смисъла на някои от думите. Защо да не може да стане, ако иска?

Къде е Дейвид?

Къде е баща й?

Къде е тя?

В ада, може би.

Не, съвсем сигурно е в ада.

 

 

— Къде?

— Уайоминг.

— Мръсна пачавра!

Спенс съобщи лошите новини и млъкна, докато президентът крачеше около него. Словесният водопад, който последва, беше забележителен по колоритността си. В такива случаи Мерит използваше езика на баща си — работник в корабостроителницата на Билокси.

По време на първата кампания за място в конгреса бе извадено наяве цялото родословие на Мерит. И когато по-късно кандидатстваше за президент, на електората беше добре известно, че той не произлиза от богато и привилегировано семейство. Майка му бе работила като готвачка в системата на публичните училища, но въпреки двете заплати, семейството рядко разполагаше с пари. Никога не бяха притежавали собствен дом. Детството на Дейвид Мерит премина в наета каравана във второкласен стационарен паркинг.

Вместо да се опитва да скрие скромния произход, комитетът по кампанията му го бе рекламирал като един вид въплъщение на американската мечта. Беше станал Абрахам Линкълн на двайсет и първия век. Превъзмогна невероятни пречки, за да заеме първата канцелария на света. Огромна помощ оказа и покровителството на сенатор Армбръстър.

Онова, което не се рекламираше, беше недостойното в бедността на семейство Мерит. Хората не знаеха, че двамата му родители са били алкохолици. Бе поел вече грижата за себе си, когато родителите му умряха от преливане. Беше си позволил един-единствен път да се напие — в деня, в който погреба баща си. Напи се, за да отпразнува освобождаването си от двама души, които откакто се помнеше, бе пренебрегвал и презирал.

Спенс гледаше към президента.

Както обикновено, неговото избухване не трая много. Сега от него долиташе само тежкото му дишане. Спенс бе избрал този момент, за да му съобщи обезпокоителните новини, защото въпросът бе от личен характер и изискваше поверителен разговор. Изключено беше някой да ги чуе на алеята за бягане. Дори агентите от охраната, които подтичваха на няколко ярда след тях, знаеха добре, че не трябва да се приближават много, когато президентът разговаря със Спенс.

— Откъде знаеш, че Бари Трейвис е в Уайоминг? — намусено попита президентът.

— От два дни отсъства от дома си. Кучето й беше дадено в пансион за кучета.

— Не те питам дали е била извън града — грубо го пресече Мерит. — Питам те как научи, че е заминала за Уайоминг?

Спенс не се ядоса. Той намираше избухванията за слабост, пък макар и да ставаше въпрос за президента.

— Докато беше в Калифорния, аз говорих с оня тип, който й е шеф — той разказа на Мерит за срещата си с Хауи Фрип в кварталната кръчма. — Доста е тъпичък. Мисля, обаче, че не знае къде е заминала Трейвис, защото е разказал същата история на агентите на ФБР вчера сутринта, на работното си място. Явно се е уплашил. Ако е знаел нещо, щеше да го каже.

— Къщата й претърсена ли е?

— Официално — не — поклати глава Спенс. — Нямаме съдебно постановление или поне солидна причина, за да изискаме такова.

— А неофициално?

— Неофициалното беше извършено от най-добрият в занаята — съобщи Спенс със студена усмивка. — Останал е с впечатлението, че се е опитвала да прикрие следите си. Не е намерил бележка, или квитанция, нищо, което да сочи, че напуска и защо заминава. Открил е само няколко забравени книги от библиотеката, всички свързани с психически разстройства на жените и СВДС.

Мерит избърса потта от челото си.

— Все още се занимава с това.

— Така предполагам. Открихме колата й на паркинга на Националното летище, след това прегледахме списъците на пътниците на всички полети през последните няколко дни. Пътувала е с чуждо име и освен това няма вписвания от кредитната й карта по никоя от сметките й.

Президентът спря да тича. Спенс — също. И агентите от охраната спряха, но запазиха дистанцията между тях.

— Направо параноично — каза Мерит.

— Точно така. Когато името й не се появи в никой списък, ние проверихме агентите от пътническите компании, докато открихме човека, който й е продал билет. Трейвис е пътувала под друго име и е платила за билета си до Джаксън Хол в брой. Служителят от авиокомпанията я идентифицира по снимката.

— Отишла е да се срещне с Грей…

— Отишла е да се срещне с Грей — изражението на Спенс беше мрачно толкова, колкото и на президента. — Това е най-вероятното.

Мерит се загледа в пространството, размисляйки върху казаното.

— Той мрази репортери. Не мисля, че ще разговаря с нея.

— Ще поемем ли този риск?

— По дяволите — Мерит избърса капката пот от върха на носа си. — Ами ако сме закъснели? Ако е говорила с Грей, ако той й е казал нещо…

— Значи имаме потенциален проблем — заключи Спенс.

— Тъкмо преди годината за избори не можем да си позволим дори „потенциален“ проблем.

— Съгласен. — Спенс се втренчи в очите на президента. — Мисля, че трябва да си гарантираме мълчанието на тази репортерка.

Президентът кимна. Миг след това отново тичаше по алеята.

— Направи каквото считаш за необходимо.

Спенс затича до него в същия ритъм.

— Начаса ще се заема с това.