Барбара Тейлър Брадфорд
Да спечелиш всичко (38)

Тридесет и седма глава

Кънектикът, август 1989 година

— Надявах се, че ще се почувствам по-добре, след като чуя присъдата, но не стана така, изобщо не стана така, татко.

Баща ми замълча, после каза:

— Резултатът отговаря на очакванията ти. Затова си малко разочарована.

— Исках отмъщение за изтребването на семейството ми, но дори три пъти по двайсет и пет години затвор, един след друг, не ми се струват достатъчно. Може и да затворят изродите в килия, но те пак ще виждат слънчевата светлина. Андрю, Лиса и Джейми са мъртви. Смърт заслужаваха и убийците им. Око за око, зъб за зъб.

— Законът на щата Ню Йорк не предвижда смъртна присъда, Мал.

— О, известно ми е, татко. Само че… ами…

Не довърших изречението, скочих и отидох до края на терасата. Вперих поглед към ливадите. Силното вълнение отново ме обхващаше. Налагаше се да го обуздая и окончателно да го прогоня от себе си.

Оставих красотата на гледката да ме погълне изцяло. Беше прекрасна августовска вечер. Лек бриз шумолеше в листата на дърветата и носеше прохлада. В далечината се открояваше наситенозеленият цвят на възвишенията Бъркшир, зад които потъваше слънцето. Вечерният здрач се сгъстяваше едновременно с потъмняването на оранжевото кълбо на хоризонта, постепенно превръщащо се в кървавочервено, преди да се скрие под линията, до която стигаше взорът.

— Бих искала да пийна нещо, а ти, татко?

— Аз също. Ще отида да приготвя напитките. Какво да бъде за теб, Мал?

— Водка с тоник, ако обичаш. Благодаря.

Седнах на един от столовете под големия бял чадър, в очакване на завръщането му. Компанията на баща ми ме радваше и ми помагаше да се отпусна. Щяхме да прекараме уикенда заедно. Баща ми се появи с поднос с питиетата и седна срещу мен. Чашата му звънна в моята.

— Наздраве.

— Наздраве — отвърнах и отпих солидна глътка. Поседяхме смълчани известно време, преди да проговоря:

— Ужасен гняв клокочи в мен, татко. Усетих го как избухва вчера в съдебната зала, когато зърнах убийците. Стори ми се, че ще загубя и сетната си капка разум. Прииска ми се физически да ги нараня жестоко, дори да ги убия. Завладя ме омраза.

— Аз самият преживях същото — призна баща ми. — Все пак бяхме само на няколко крачки от хората, които най-хладнокръвно убиха Андрю, Лиса и Джейми. Да отговориш на удара с удар е естествен импулс. Но ние не можем да се принизим до нивото на престъпници. Не трябва да се превръщаме в животни.

— Знам. Но от подобни разсъждения гневът ми не намалява.

Баща ми сложи ръка върху моята. Действаше успокояващо.

— Не запълвай съзнанието си само с него. Почакай постепенно да се отцеди от теб. Не е лесно. Знам точно какво изпитваш, защото много си приличаме, когато става дума за чувства. Понякога и двамата се опитваме да прикриваме чувствата си, като ги потискаме и те се натрупват в нас, докато избухнат.

Не можех да не се съглася с него.

— Съвсем нормално е да си преизпълнена с гняв, Мал. Но, ако му разрешиш, той ще те разяде отвътре, ще те разруши. Освободи се от него, скъпа, освободи се.

— Но как, татко?

— Когато бяхме през май в Килгръм Чеиз, аз те попитах дали си разпръснала праха им и ти каза, че не си. Каза ми за сейфа, който бе купила, за да заключиш прахта в него. За да бъдат в безопасност и никой повече да не ги нарани, бяха думите ти. Спомняш ли си?

— Разбира се. Ти си единственият човек, пред когото съм споменавала за сейфа и предназначението му.

— В него ли е все още праха им? В къщата?

Кимнах утвърдително.

— Мисля, че дойде времето да оставиш семейството си да почива в мир, Мал. Така може би и ти ще намериш мир. Във всеки случай, мисля, че това е пътят…

 

 

На следващата сутрин станах призори.

Думите на баща ми ме бяха подтикнали да взема решение. След разговора ни не успях да заспя и едва дочаках да съмне.

Щях да последвам точно съвета му.

Прахът на семейството ми щеше да бъде погребан, за да намери вечния си покой. Бе дошло подходящото време да го сторя.

Облякох се набързо и слязох в мазето. Миналата седмица бях купила голяма метална кутия за нуждите на магазините, напълно подходяща за онова, което бях намислила.

Качих се с кутията в дневната на втория етаж. Влязох в съседния килер. Ключът от сейфа беше оставен в кутия за шапки върху най-горната полица. Измъкнах го оттам и отключих сейфа.

Най-напред изнесох кутийките с праха на Андрю и Трикси. После се върнах за по-малките урни с праха на Джейми и Лиса. Поставих ги в металната кутия, затворих я и слязох долу.

 

 

Дълбоко-дълбоко в душата си винаги съм знаела, че ако някога ми се наложи да погребвам най-милите си, мястото ще е под прастарото кленово дърво, близо до студиото ми. Огромно дърво на триста или четиристотин години. В сянката му студиото бе сигурно защитено от лятната жега, без да бъде лишавано изцяло от слънчева светлина.

Дървото и мястото около него винаги бе любимо наше кътче за пикници. Любимо кътче за игра на децата. Оазис на прохладата и какво ли не още.

Изкопах дълбока дупка под него. Коленичих и поставих кутията в нея, задържайки ръката си върху капака й.

Тук ще почивате в мир. В моето сърце сте неотлъчно, мили мои. Завинаги.

Изправих се и заринах кутията с натрупаната до гроба пръст, докато земята се изравни.

Постоях при тях за малко, после се отправих обратно към къщата.

По-късно разказах на баща ми какво съм направила и го заведох до кленовото дърво.

— Ако си спомняш, тук често си правехме пикници и децата си играеха, а понякога аз ги наблюдавах от студиото, когато рисувах.

Прах пребогат ще скрие богатата земя

Изрецитира той задавено, видимо развълнуван.

— Прекрасно е казано…

Баща ми ме притисна силно към себе си.

— Рупърт Брук.

— Знаеш ли цялото стихотворение, татко?

— Не е подходящо за случая.

— Защо не?

— Защото е вдъхновено от смъртта на един войник. Английски войник. Рупърт Брук го е написал, преди да умре на път за Дарданелите, по време на Първата световна война.

— Но Андрю е англичанин, а близнаците — наполовина. Така че, подходящо е. Моля те, ще ми бъде много приятно да го чуя, както едно време ми четеше.

— Ами, ако наистина искаш.

— Моля те.

Баща ми започна да рецитира бавно, с любов. Облегнах се на него и затворих очи, докато слушах.

Ако ще да загина, представяй си ме —

ъгълче земя в чуждото поле,

което от Англия ще бъде къс до края на света.

Там прах пребогат ще скрие богатата земя.

Прах, който Англия родила е, отгледала, очовечила,

давайки му някога цветята си да ги обикне,

пътищата — да преброди.

Плът от плътта на Англия,

надишана с английски въздух,

окъпана в реките й, от слънцето на родния дом благословена.

От туй сърце е всяко зло отмито надалеч.

Пулсира вечен ритъм в мисълта,

с мислите от Англия ни дадени,

картините и звуците, и сънищата й щастливи,

смехът запомнен на приятели, и нежност,

що под английски небеса душата приютява.