Барбара Тейлър Брадфорд
Да спечелиш всичко (11)

Десета глава

Кънектикът, октомври 1988 година.

Птиците се върнаха.

Голямото ято беше накацало на моравата, недалеч от басейна, както това се случи и вчера. Неподвижно, безмълвно черно петно, открояващо се върху тревата, изпъстрена с нападали червени и жълти листа.

Виждах ги съвсем ясно от прозорците на студиото ми. На мен определено ми приличаха на хищници. По цялото ми тяло пробяга неконтролируем спазъм.

Поставих четката на статива, заобиколих го и отворих вратата. Загледах ги от новата си позиция на прага. Не можех да си обясня какво ги караше да седят на същото място с часове, защото при това имах възможност да наблюдавам същата замръзнала група от спалнята.

С периферното си зрение улових някакъв проблясък и се извърнах по посока на къщата.

Сара слизаше по стъпалата на терасата с поднос в ръце. Беше се навлякла срещу есенния хлад със сив пуловер, сили вълнени панталони и черни кожени ботуши. Дълъг, ален шал обвиваше врата й — яркото петно, което бе привлякло вниманието ми.

— Какво съзерцаваш с такъв интерес? — попита тя, когато се приближи.

— Черните птици, ей там — посочих към ятото. — Всеки ден са на същото място.

Сара ми хвърли поглед през рамо.

— Странно изглеждат. Заплашително.

— Разбирам какво имаш предвид — казах и отворих по-широко вратата на студиото, за да влезе.

— Помислих, че би ти се искало да пийнеш чаша кафе. Имаш ли нещо против да ти правя компания? Или прекъсвам работата ти?

— Не, не ми пречиш. С удоволствие ще изпия чаша кафе.

Прекъснах наблюденията си и я последвах вътре, затваряйки вратата. Преместих боите си и буркана с вода, за да разчистя място за подноса върху малката маса.

Сара се разположи на старото диванче и наля кафето. После погледът й се насочи навън и тя възкликна:

— Господи, какво всъщност търсят толкова много птици на ливадата?

— Има нещо неестествено, нали? Искам да кажа, в начина, по който са накацали. Но тия места са сборище на дивия животински свят есенно време. Андрю дори твърди, че виждал няколко пъти ястреб.

— Косове ли са?

— Гарвани. Или може би врани.

— Опасявам се, че не съм добре запозната с науката за птиците.

Засмях се и отпих от кафето си. После опитах ореховките. Сара стори същото и попита:

— Реши ли дали ще пътуваш до Лондон при Андрю следващия уикенд?

— Бих искала да отида, защото той няма да може да се върне по-рано от две седмици. Ако бъдеш така любезна да идваш тук с близнаците и Дженифър. Можеш да се преместиш и в градския ни апартамент за времето, през което няма да ме има.

— Знаеш, че обичам да си играя на майка и деца. Обожавам Джейми и Лиса, а уикендите в това тихо място са истинска благословия след влудяващите градски тълпи. Презареждам си батериите, а сега изключително се нуждая от презареждане. Такава лудница е в работата. Така че, прави си плановете. Аз ще охранявам крепостта, и то с огромно желание. Във всички случаи аз… — тя прекъсна думите си и се загледа през прозореца.

Проследих погледа й, после скочих и изтичах до вратата. Отворих я и излязох навън. Нещо беше обезпокоило птиците и въздухът се изпълни с пляскането на крилата им. Извих глава назад, за да проследя тежкото им издигане към сивото, тъжно есенно небе. Сега забелязах колко са големи. Тъмната им сянка се простря над покрива на студиото.

— Гарвани — казах аз. — Много са големи.

— Сенките на Едгар Алън По — додаде Сара тихичко, точно зад мен.

Стресна ме. Не бях забелязала, че ме е последвала. Обърнах се към нея.

— Знаеш ли как ме изплаши! Цялата подскочих! Не знаех, че си зад мен. И какви са тия сенки на Едгар Алън По?

— Поезията на По е пълна с гарвани — каза тя. — Смятат ги за птиците на нещастието, предвестници на смъртта.

Ледени тръпки минаха през мен.

— Недей да говориш такива неща, Сара, плашиш ме.

— Не ставай глупава — засмя се Сара. — Шегувам се.

— Много добре знаеш, че никога не съм обичала страхотии, вампири и разни свръхестествени неща.

— Съжалявам, Мал, наистина. Пребледняла си. Забравила съм отвращението ти към подобни гадости.

— По което се различаваме — опитах се да внеса шеговита нотка, но по гърба ми още пълзяха мравки. И не можех да се отърся от необяснимото предчувствие за опасност.

— Така си е. Колкото повече и по-отвратителни вампири има в някоя книга или филм, толкова повече ми харесва. По беше моят любимец, преди да се появят Стивън Кинг и Ан Райе.

— Вкусовете ни са различни — обобщих и се върнах на дивана, след като затворих вратата.

Сара направи няколко крачки из студиото и се спря пред дългата маса до прозореца, върху която имаше наредени акварели.

— Но това са страхотни картини, Мали! — извика тя изненадана. — О, ето ги съществата от стената! — в гласа й прозвуча нещо, подобно на детска радост. — Алджърнън, черната змия, си е пъхнал главата в буркана с шоколадовите бонбони! Анджелика е възхитителна в шапчицата си за великденския парад. И двете катерици правят люлка за детето, което ще си вземат. Забележително, Мал, гениално! Рисунките са толкова очарователни и смешни. Сбъркала си призванието си. Би трябвало да илюстрираш детски книжки.

— Много мило, че го казваш, но на главата ми са куп други неща, без да броим Андрю и близнаците. Но съм доволна, че ти харесват. Истинско забавление беше, докато ги рисувах, а Андрю ми помогна да измисля историите.

— Децата ще изпаднат във възторг от книжките, когато ги намерят в чорапчетата си за Коледа.

— Надявам се, защото доста време ми отнеха.

— Трябва да се опиташ да им намериш издател, Мал.

— Не съм убедена, че са достатъчно добри.

— Ако питаш мен, предостатъчно добри са даже.

— Написах ги и ги илюстрирах за Джейми и Лиса — само за тях и така предпочитам да си остане.

 

 

След като Сара излезе от студиото, се върнах отново към работата си. Рисувах портрет на Даяна като коледен подарък за Андрю.

Първоначалните скици бях нахвърляла през юли миналата година, при нейно гостуване, и я бях снимала в позата, избрана за портрета. Работата с маслени бои ми отне два месеца и вече почти я завършвах.

Цял час се опитвах да налучкам цвета на косата й и когато най-сетне улових червеникавите отблясъци в нея, оставих четката. Налагаше се да си почина час-два, за да мога след това да я видя с нов свеж поглед. Наближаваше и време за обяд, а не исках да се лиша от компанията на близнаците, Джени и Сара.

Взех парцал, потопих го в терпентин и почистих четките, които бях използвала сутринта. Загасих лампите, наметнах дебелата си жилетка и се запътих към вратата, но не успях да стигна до нея, защото телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката.

— Ало?

— Аз съм, скъпа — прозвуча гласът на Андрю от Лондон.

— Здравей, мили, как си? — усетих, че се усмихвам.

— Добре съм, но ти и близнаците ужасно ми липсвате.

— И ти ни липсваш.

— Следващият уикенд си тук, нали? — въпросът му прозвуча нетърпеливо.

— Нищо не може да ме спре! Сара се съгласи да докара близнаците и Джени, каза че великолепно ще се забавляват.

— Обещавам ти, че на нас няма да ни бъде по-лошо, писанчо — каза съпругът ми.