Барбара Тейлър Брадфорд
Да спечелиш всичко (10)

Девета глава

Виждах през стъклените крила на вратата на хола как си играят на терасата. Моите хубави деца.

Повече от всякога, тази сутрин те приличаха на ангелчета от картина на Ботичели — с лъснали от слънцето руси коси, пронизващи сини очи, като на баща ми, и закръглени бебешки бузи, гладки и розови като зрели праскови.

Приближих се до вратата и се заслушах в неспирната им глъчка. Лиса тъкмо казваше:

— Точно така трябва, Джейми — двамата бяха неразделни. — Дай на всеки от тях знаме. Ние имаме голямо знаме на къщата, значи и те трябва да имат.

— Не знам кога ще си видят знамената — възрази Джейми, преди да се върне към заниманието си.

Шестгодишният ми син се опитваше да закрепи в пукнатините на стената малко знаменце.

— Това тук е за Табита и Хенри. Но те няма да смеят да излязат и да го видят, докато наблизо има хора, а мама е поканила толкова много хора на обяд, Ванеса и Люк също ще идват.

— Уф! — Лиса направи физиономия на отвращение. — Откъде знаеш?

— Баба Джес ми каза.

— Уф — повтори Лиса. После пристъпи и обгърна с ръчичка рамото на брат си. — Не се тревожи, Джейми, малките катерички ще могат да видят знамето довечера.

— Сигурна ли си?

— О, да. Вечер излизат да играят. Всичките излизат, черната змия и зайчето също — гласът на дъщеря ми изразяваше убеденост. Както обикновено. — А сега да сложим знаме от другата страна, за Алджърнън, и после още едно за Анджелика.

Джейми кимна и се спусна да изпълнява, но още при първите му крачки закаченото флагче падна на терасата.

— Не може да се закрепи — извика той и се обърна към Лиса, търсейки съвета й. Тя се роди първа и беше по-агресивна от двамата. Джейми често проявяваше нерешителност. Той бе наследил артистичността ми и беше по-чувствителен.

— Татко има ли още от смешното си лепило? — попита Лиса. — Мама казва, че то лепяло всичко.

— То лепи всичко — подадох се и аз на терасата, но не искам тази сутрин да си играете с лепило. Не е лесно да се използва и бързо изсъхва. Може да залепне за кожата ви.

— Но мамо… — започна Лиса.

— Не днес, миличко — прекъснах я. — Мисля, че проблемът ти има по-добро разрешение, Джейми. Защо не използваш пластилина си? Можеш да направиш малки топчета от него, с помощта, на които, обзалагам се, знамето ща залепне съвсем здраво за стената.

— Каква чудесна идея, мамо! — засмя се до уши синът ми. — Веднага ще отида да го взема.

— Внимавай да не паднеш! — извиках след него, като видях как се затича с всички сили с малките си крачета. Трикси го сподири, подскачайки ту от едната, ту от другата му страна.

Погледнах към Лиса и се усмихнах на възхитителната картинка, която представляваше в розовото си екипче.

— Значи решихте да подарите знаменца на всичките ни малки приятели, които живеят в стената. Това е хубаво.

Тя кимна и ме погледна с много сериозно, дори тържествено изражение.

— Не можем да ги изоставим точно на Четвърти юли. Всяка американска къща трябва да си има знаме. Ти го каза.

— Така казах, а вие откъде взехте знаменцата?

— Татко ги купи, когато ходихме за зеленчуци. На теб купи цветя — в следващия момент тя се плесна по устата. — О, мамо! Не биваше да ти казвам! Изненада е престори се, че не знаеш, когато татко ти даде цветята.

— Вече забравих какво си ми казала.

Джейми се върна, следван от Трикси, и се захвана за работа, нравейки топчета от пластилина. Лиса го наблюдава известно време, после извърна към мен глава и каза:

— Горещо е, мамо. Може ли да си сваля тениската?

— Не мисля, че трябва да го правиш, скъпа. Не искам да се показваш на слънцето. Знаеш колко бързо изгаряш.

— Толкова е горещо.

— Защо не се топнеш в басейна?

— О, да! Страхотно! Страхотно! — тя плесна с ръце, цялата грейнала, и извика на Джейми: — Хайде да си вземем банските костюми, рибчо.

— Рибчо? — повторих аз. — Защо наричаш брат си така?

— Татко казва, че е като риба във вода, най-добрият плувец и прочие.

— Вярно е, но ти също не плуваш лошо, дребосъче.

— Мамо, може ли да вземем Суелън с нас в басейна да поплува.

— Глупости, Лиса, разбира се, че не може. Сю Елън е само една златна рибка. Ще се изплаши до смърт в басейна.

— Няма, мамо, честна дума. Тя е смела малка рибка — хвърли настоятелен поглед на Джейми и добави: — Много, много, много смела малка рибка.

— Нищо не съм направил на рибката ти — изломоти Джейми, без да гледа към сестра си.

— Разбира се, че не си, миличък — възкликнах аз и добавих, обръщайки се към Лиса: — Наистина не можеш да я вземеше с теб в басейна, дори да е толкова изключително смела. Хлорът във водата никак няма да й се понрави. По-добре си е в купичката в твоята спалня. Наистина.

— Харесват ли ти знамената, мамо? — Джейми отстъпи назад, наклонил глава към едното рамо, явно доволен от резултата.

— Чудесни са! Чудесна работа свърши! — подкрепих го ентусиазирано.

— Здравейте, госпожо Кесуик — каза Джени, появявайки се иззад ъгъла на къщата.

— Ето те и теб, Джен, скъпа — отвърнах с усмивка. Щеше да ми липсва симпатичната ни млада бавачка, след като си заминеше за Англия през ноември. Налагаше се да поговоря с Даяна за заместничката й. Нямаше да е лека задача. Всички се бяхме привързали към Дженифър.

— Мога ли да помогна с нещо за обяда? — попита Джени, застана до Джейми и стисна с любов рамото му.

— Не би могла, Джен. Дръж под око подопечните си, за да ги предпазиш от някоя беля. И…

— Мама каза, че можем да отидем да плуваме — намеси си Лиса.

— Искам да бъдеш с тях в басейна, Джени — натъртих.

— Разбира се, госпожо Кесуик. Никога не ги оставям сами да влизат във водата. Ще отида да донеса банските им костюми.

— Не е необходимо, да седим на детската маса, нали? — попита Лиса.

— Разбира се, че е необходимо — отвърнах, като леко се намръщих, без да имам представа какво ми предстои да чуя.

— Не ни се ще, мамо — информира ме Джейми.

— Защо пък не?

— Искаме да седим при теб и татко — гласеше обяснението.

— О, Джейми, при нас няма да има място, миличък. А и вие трябва да правите компания на малките ни гости. Да се грижите за тях.

— Ванеса и Люк. Уф! Уф! — възклицанията бяха придружени със съответната гримаса.

— Не ги ли харесвате? — бях силно озадачена от неочакваната антипатия към децата на съседите, с които често и много добре си бяха играли.

— Ванеса мирише смешно, мамо, като коженото палто на прабаба — отговори Джейми.

— На нафталин? Мирише на нафталин? Колко странно. Сигурен ли си?

— Аха — отговорът беше придружен с усилено клатене на глава. — Сигурно и нея я държат в нафталин, мамо. В някой смешен дървен шкаф. Ха-ха-ха — заля се той в неудържим смях, както малките момченца са смеят.

Не можах и аз да се сдържа. Лиса се кискаше и започна да припява:

— Стар миризлив нафталин, стар миризлив нафталин, Ванеса мирише на стар миризлив нафталин.

— Шшшт! Не бъди лоша! — сгълчах я през смях. — А защо не харесвате Люк.

— Иска да бъде шефът, а шефът сме ние.

Погледнах го въпросително.

— Аз и Лиса, ние сме шефът — каза Джейми.

— Ясно. Въпреки всичко, ще се наложи да седите с тях на обяд. Друга възможност няма, дечица. Направете ми тая услуга.

— Може ли бабите да седят при нас — попита Лиса. — Моля те, мамо.

— Ами, не знам… Може би. Защо пък не. Добре, така да бъде.

— Страхотно, те ни харесват — каза Джейми.

— Радвам се да го чуя.

Чудя се какво щях да ги правя, ако мразеха бабите си.

— Ние ги обичаме — поправи се Джейми.

— Те ни дават много подаръци — добави Лиса.

— И пари — допълнително поясни брат й. — Много.

— Не трябва да ви дават! — възкликнах аз и извърнах глава, за да скрия усмивката си. Няма нищо по-стряскащо от детската искреност.

Джейми се пъхна в прегръдката ми.

— Какво има, миличък?

— На кого си принадлежала, преди татко да те вземе?

— Сигурно на баба ти. Баба Джес. Защо питаш?

— Значи ние сега принадлежим на теб и татко? — реши да си изясни положението Лиса.

— Ами разбира се!

Клекнах и притиснах и двамата към себе си. От тях се носеше толкова сладко и свежо ухание. Обичам миризмата на малки деца — на сапун, шампоан, мляко, сладки и чисто. А тях обичах толкова много, малките ми Ботичелеви ангелчета.

Джейми се отдръпна лекичко, погледна ме внимателно в лицето и го докосна с топлата си, омърляна ръчичка.

— Мамо, ами новото бебе на всички ни ли ще бъде, или само на теб и татко?

— Бебе! Какво бебе?

— Което ти и татко се опитвате да направите — русите му веждички се събраха замислено. — А от какво го правите, мамо?

Преди да успея да измисля какъвто и да е отговор, Лиса уверено заяви:

— Правят го от любов — тя ми се усмихна, очевидно изключително доволна от себе си, и кимна с вид на премъдра старица.

— Какво искаш да кажеш, Лиса?

Обяснението явно бе недостатъчно изчерпателно или разбираемо за Джейми. Станах бързо.

— Вярно е, опитваме се да направим бебе. Кога ви го каза баща ви?

— Когато ни даваше закуската тази сутрин — каза Джейми. — Беше ни сърдит, защото вдигахме много шум. Каза ни, че скоро ще се наложи да се грижим за себе си и затова трябва по-бързо да пораснем. Щели сме да имаме задължението, като големи хора, да се грижим за бебето. То на кого ще бъде, мамо?

— На всички ни. Ако успеем да го направим, разбира се.

— Искаш да кажеш, че може и да не успеете? — попита Лиса.

— Опасявам се, че може и да не успеем — признах си.

— Добре. Не го правете. На мен си ми харесва така, само ние и Трикси!

— Ако го направите и на нас не ни хареса, може ли да го дадем на някого друг? — поинтересува се Джейми.

— В никакъв случай — изпелтечих стреснато.

— Но когато мис Петигрю имаше котенца, Анна ги раздаде — припомни ми той.

— Не е същото, миличък. Бебето си е бебе, а котенцето си е котенце.

— Може ли да наречем бебето Роувър, мамо?

— Не, Джейми.

— Това е кучешко име, глупчо — извика Лиса.

— Това е любимото ми име — не отстъпи Джейми.

— Така наричат момченцата кученца. Едно момченце не може да се казва Роувър — в тона на Лиса се усещаше превъзходството на знаещия.

— Ако е момченце, можем да го наречем Роувърис или Роувърет.

— Ти си глупав, Джейми Кесуик — изписка сестра му и го погледна с върховно презрение. — Ти си едно глупаво момче.

— Не съм. Ти си глупава!

— Престанете. И двамата — смъмрих ги аз.

— Мамо — две сини очи ме фиксираха, — кажи ми, моля те, как ще направите бебе от любов!

Докато се замислих как да обясня, без да се оплета в измислици, Лиса се наведе към Джейми и каза:

— Секс. Ето от какво става бебе.

— Кой ти каза това? — възкликнах, шокирана.

— Мери Джейн Аткинсън. Седи до мен в училище. Майка й скоро си е направила бебе със секс.

— Разбирам. И какво друго ти каза Мери?

— Нищо, мамо.

— Аха.

В този момент ме спаси появата на Джени, която носеше банските костюми, и темата за бебетата бе изоставена.

— Хайде, обличайте ги — каза тя и ги подаде на близнаците.

— Искам да им сложиш поясите, Джен, и да не позволяваш да влизат във водата без тях или без теб — предупредих я аз.

— Не се тревожете, госпожо Кесуик, ще ги следя внимателно.

Джени помогна на Лиса да си сложи горната част на банския и поведе децата към плитката половина на басейна. След секунди и тримата бяха във водата и започнаха да пляскат и да се пръскат. По всичко личеше, че си прекарват чудесно. Останах няколко минути, загледана в тях, радвайки се на игрите им. Канех се да си отправя към кухнята, когато до мен се появи Андрю. Първо получих целувка по бузата, а после — голям букет червени и бели карамфили.

— Съжалявам, че нямаха сини, за да се получи цветово оформление, съответстващо на днешния ден — прошепна той с лице, опряно до моето.

— Необичайните цветове се появяват много рядко. Като в деня на свети Патрик, когато ги боядисват в зелено — казах аз. Благодаря ти, скъпи — взрях се в очите му съвсем отблизо. — Близнаците мислят, че ще правим бебе, Андрю.

— То си е вярно.

— Просто се пръскат от любопитство. Що за дявол те накара да им кажеш?

Той се засмя.

— Стана неволно. Честно, писанчо, просто ми се изплъзна от устата. Невъзможни бяха тази сутрин, а Лиса се правеше на госпожица Всезнайка. Исках да млъкнат и да ме слушат, затова им говорих поучително за необходимостта да се държат като големи хора. Тогава съм споменал и за бебето и моментално постигнах желания ефект. Глътнаха си езиците — Андрю отново се разкикоти. — Трябва да ти кажа, че бабките бяха възхитени. Направо изпаднаха във възторг.

— Как точно ме нарече току-що? — възнегодува Даяна, появявайки се на терасата.

— О, здрасти, мамче — поздрави я Андрю. После смехът му избликна с нова сила и той я прегърна. — Бабка. Нарекох ви бабки, мамче. Но трябва да призная, че с Джесика сте най-страхотно изглеждащите бабки, които съм виждал през целия си живот. Какви жени, какви крака…

— Съпругът ти умее да се измъква с комплименти — намигна ми майка му.

— Просто говори истината — казах и се насочих, към вратата на хола. — Налага ми се да се преоблека, ако нямате нищо против.

— Отивай, Мал. Аз ще поседя да погледам как лудуват внуците ми — с тези думи тя седна в един от белите столове на терасата и изцяло се отдаде на гледката на водното веселие.

— Аз ще дойда с теб — каза Андрю. Хвана ме подръка и заедно влязохме в къщата. Трикси, както винаги, се замота в краката ми.

Докато прекосявахме слънчевия хол, Андрю прошепна в ухото ми:

— Искаш ли сега да направим опит за бебе? Или нямаш време?

— Ах, ти! Невъзможен си! Непоправим! — извиках аз, но усмивката ми се разминаваше с думите.

Андрю се наведе към мен и ме целуна по върха на носа.

— Обичам те, писанчо — заявлението бе направено съвсем сериозно, но веднага след това в очите му проблеснаха палави искрици: — Слушай, готов съм да опитам по всяко време и на всяко място. Само трябва да кажеш вълшебната думичка.

Засмях се.

— Довечера?

— Договорихме се.