Барбара Тейлър Брадфорд
Да спечелиш всичко (9)

Осма глава

В градината не можеше да се диша и за секунди тениската ми залепна към тялото. Трикси изглеждаше замаяна от жегата и благоразумно се пъхна под първата срещната маса. Предишната вечер с Андрю бяхме наместили масите под дърветата и сега се радвах на предвидливостта ни.

Кленовите и дъбовите дървета, образуващи полукръг близо до студиото, в което рисувах, бяха стари, огромни, с най-причудливи форми на чепатите си стъбла, широко разперени клони. Сочната им зеленина бе като гигантски чадър, който не пропускаше слънчевите лъчи и задържаше прохладата. Имахме нужда от сенчесто място, защото в един часа щяхме да се пържим точно както Нора бе предрекла в петък.

Рано сутринта бях изнесла покривки на червени и бели карета и голяма кошница, пълна с чинии, ножове и вилици, и сега, се заех с подреждането им. Почти бях привършила с най-голямата маса за възрастните, когато чух някой да се провиква: „Ало-о!“ Познах гласа на Сара. Станах и й махнах. Тя също ми махна в отговор.

Сара носеше дълга рокля от бяла кадифена тъкан и тъмни очила. Смолисточерната й коса беше прибрана на кок, а в ръка държеше чашка. Когато се приближих до нея, видях нещастното й изражение.

— Господи, чувствам се като парцал — простена тя, отпускайки се на пейката до по-малката маса.

— Не съм изненадана — казах аз. — Добро утро, госпожице Съвършена — поздравих я с един от прякорите, измислени от мен.

— Добро утро, майчице — отвърна ми тя в същия тон.

Ухилих се и стоварих останалите ножове и вилици върху масата.

— Но моля те, Мал — изпъшка Сара измъчено, — имай милост и се старай да не вдигаш шум. Главата ми ще се пръсне, определено не се чувствам като здрав човек.

— Грешката е твоя, каквато и да е болестта, лепнала си я снощи.

— Благодаря ти, приятелко, а разбирането.

Май този път не преиграваше. Сложих ръка на рамото й.

— Извинявай, не исках да те дразня. Да ти донеса ли нещо? Хапчета за глава? Сода?

— Вече съм погълнала толкова аспирин, че може да потопи крайцер. Ще се оправя. От теб се иска само да ходиш на пръсти, да не тракаш с приборите и да говориш шепнешком.

Поклатих глава с неодобрение.

— Сара, мила, напразно се самоизмъчваш. Томас Престън III не го заслужава.

Приятелката ми отмина без внимание коментара, унесена в мислите си.

— Предполагам, че се дължи на еврейската ми половина, наследена от добрия стар татко — склонността да се самонаказвам, предразположението да възприемам всичко с характерния за тая нация драматизъм. Пълна съм с черногледство и юдейско чувство за вина.

— Не черногледство, а черна хубост — възразих аз.

— Имала ли си скоро вести от Чарли?

Тя сви недоволно устни.

— Не, не съм. Сдобил се е с нова жена, русичка англосаксонка. Като майка ми и аз съм последното нещо, за което се сеща. Следващата седмица ще му се обадя, за да видя как е и ще си определя среща с него и Миранда. Не ми се ще връзката ни пак да прекъсне.

— Не трябва да го допускаш. Особено след като вече ти прости, задето си взела фамилията на втория си баща. Англосаксонска фамилия при това.

— Ако има на кого да прощава, да прости на майка ми — леко повиши тон Сара. — Нейна е заслугата, че от седемгодишна се наричам Томас. Тогава не разбирах достатъчно, за да се възпротивя.

Сара отпи голяма глътка от кафето си и остави чашката върху масата. После свали слънчевите очила и облегна глава на ръцете си. Тъмнокафявите й очи следваха неотлъчно движенията ми.

— Колко души ще сме на обяд, Мал? — попита тя.

— Осемнайсет или нещо такова. Да видим: майка ми и Даяна, ти, близнаците и Джени, плюс Андрю и мен — дотук осем. Поканила съм Нора, Ерик и Анна, и още три семейни двойки — Лоудън, Мартин и Калън. Две от семействата ще са с деца… Общо взето, деветнайсет парчета.

— Слава Богу, че не сме натоварени с готвенето.

Физиономията й ме накара да се разсмея.

— Знам какво искаш да кажеш. За щастие всичко е в ръцете на Андрю, а мъжете ще бъдат под негова команда. Нора, майка ми и Даяна ще ми помагат да принасям и отнасям.

— Надявам се, до обяд да вляза във форма, за да се включа в слугинската работа.

— Не е необходимо, Саш. Почивай си. Аз ще подредя предварително салатите, хляба, печения боб, печените картофи и царевицата. Само хамбургерите и пържолите ще се пренасят от скарата на площадката пред кухнята.

Сара кимна, но остана безмълвна и замислена в продължение на няколко минути.

— Тази сутрин майка ти прилича на котка, глътнала канарче — продума най-накрая тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Очите й блестят, а усмивката не слиза от устата й. Видях я, когато се отбих до кухнята да се подкрепя. Доста самодоволна усмивка, както ми се стори.

— На теб, предполагам, че мога да кажа — започнах, но се поколебах.

— Можеш да ми кажеш, как да не можеш! Казвала си ми всичко от деня, в който проговори.

— Имай предвид, тайна е.

— Е, и? Винаги си ми казвала тайните си. Твоите и изобщо тайните, които ти бяха известни.

— Както и ти — не й останах длъжна.

— Обзалагам се, че е набъркан мъж — Сара се ухили и ми намигна.

— Изненадана съм. Как позна?

Тя се заля в смях.

— На лицето й е изписано. „Имам си мъж и той си е само мой“. Никоя жена не би се заблудила в разчитането.

— Майка ми ще се омъжва.

— Айде бе! Шегуваш ли се!

— Ни най-малко.

— Браво на леличка Джес. Кой е щастливецът?

— Дейвид Нелсън. Веднъж или два пъти си го виждала у майка ми.

Сара подсвирна лекичко.

— Добър улов, бих казала. Хубавец, преуспяващ и по-млад от нея.

— Колко по-млад?

— На около петдесет и осем е. Чух го от майка ми преди няколко месеца.

— Само четири години, разликата не е голяма. Освен това майка ми е по-младолика от него.

— Вярно е.

— Не мога да разбера за какво й е нова пластична операция. Съвсем ненужно според мен.

Дори и да беше изненадана от думите ми, Сара не го показа.

— Не се нуждае от нова операция, съгласна съм, но вероятно възрастта й я кара да изпитва несигурност.

Майка ми се опитва да изглежда по-млада по същия начин. За жените, прехвърлили шейсетте, а и не само за тях, това е като сламката за удавника.

— Може би — свих рамене. — От друга страна, да си на шейсет, не означава, че си стар. По-скоро в наше време се счита обратното. Опитах се сутринта да разубедя майка ми, но тя ще постъпи както е решила. Както винаги.

— Чудя се дали е споделила с майка ми, че ще се омъжва.

— Не знам. Но ти си мълчи, Саш, в случай, че още не го е разгласила. Както вече споменах, това е тайна, за която баща ми не е информиран. Тя не е разговаряла и с адвоката си за развода. Засега е на етапа на взетото решение, или поне такова впечатление ми направи.

— Нищичко няма да излезе от устата ми, Мал. Наистина се радвам за щастието на леля Джес.

— Аз също.

Замълчах, загледана в Сара, после се отпуснах в стола срещу нея.

— Нещо случило ли се е? — попита тя и леко се намръщи.

— Имах видение от миналото. Докато майка ми се занимаваше с картофената салата, внезапно в паметта ми изникна инцидент с картофена салата на друг Четвърти юли, когато бях петгодишна. Напълно го бях забравила. Само че споменът оживя и повлече със себе си преосмисляне на отношенията между родителите ми, когато съм била малка, а това ме накара да изпитвам съжаление към майка ми. Най-сетне ми дойде на ума, че тя сигурно е страдала като млада.

— Най-вероятно е страдала — съгласи се Сара. — Винаги е била сама. Винаги двете оставахте сами. Това поне са моите спомени.

— Размишленията ми направо ме съкрушиха тази сутрин — промълвих след кратко мълчание.

— Как така?

— Сърцето ме заболя. Била съм несправедлива, жестоко несправедлива към майка си в продължение на години.

— В какво се изразяваше несправедливостта?

— Обвинявах я за всичките им брачни проблеми, а сега не съм убедена, че вината е била само нейна.

— Аз съм сигурна, че не е била само нейна. За играта на семейство се изискват поне двама души, Мал, а баща ти почти не се прибираше у дома. Ежедневието му, доколкото си спомням, беше изключително свързано с изследване на камънаци с неустановена възраст някъде в Средна Азия.

— Работата му го изискваше, Сара — без да усетя, заех защитна позиция.

— Но никога не взимаше теб и майка ти със себе си. Пътуваше сам.

— Трябваше да ходя на училище.

— До известна възраст не се ходи на училище, а после можеше да се записваш в училища по местата, където баща ти правеше разкопки, или да се занимаваш с частен учител.

— Нямаше да е особено практично, при положение, че нямам представа от местния език. Малките деца не са прочути със знанията си по ориенталски езици.

— Не е нужно да си саркастична. Знаеш, че и от най-заплетената ситуация може да се намери изход. Понякога повече от един изход.

— Може би родителите ми не са можели да си позволят частен учител.

Сара не ми отговори.

Изучавах я с поглед за момент, после попитах:

— Ти да не би да обвиняваш баща ми?

— Никого за нищо не обвинявам — извика тя. — Откъде да знам какво се е разигравало между родителите ти. Ти самата нямаш точна представа. Та аз не бих могла да осъждам и собствените си родители. Не е детска работа, въпреки че децата страдат най-много.

— Може би майка ти е преценила, че ще бъде за твое добро да се учиш в Ню Йорк, а не някъде си из арабската пустиня — продължи Сара, след като аз замълчах.

— А може би баща ми е предпочитал да пътува сам, по причини, които само той си е знаел.

— Моля те, Мал, не съм го намекнала!

— Не се опитвам да преиначавам думите ти или да те обвинявам. Възможно е и така да е било. Струва ми се, че никога няма да науча какво е провалило брака им.

— Може да питаш майка си.

— Знаеш, че е невъзможно.

— Разбира се, че е възможно. Все някога ще ти се открие възможност. Обзалагам се, че няма да те напляска. Всъщност тя ще се зарадва и ще изпита облекчение да се освободи от товара си. Много често се случва между майки и дъщери, когато става дума за несполучливи бракове.

— Надявам се, Саш — казах, запазвайки съмненията си. — Известни са ти различията ни. Но и двете се обичаме, въпреки че понякога ми опъва нервите. Днес почувствах нещо повече — прилив на искрена симпатия към нея, смесена с болезнена тъга. Не й е било лесно с татко. Сигурно се е случвало и аз да бъда жестока. Любовта към баща ми ме е заслепявала.

— Миналото си е минало, не можеш да го промениш. Това, хм, откровение, което си имала, ще ти е от полза — очите й се впиха в моите. — Баща ти никога не е бил до теб в трудни мигове, Мал. Майка ти винаги е била.

Отворих уста, за да протестирам, но преди да започна, осъзнах, че Сара е права. Единствено майка ми се бореше с проблемите ми заедно с мен, докато растях, а и по-късно.

— Права си.

За първи път изневерявах на баща си, и то не само в мислите си, но и на думи. Слисах се, но с нищо не можех да възразя на фактите. Отговорността за провала на брака на родителите ми се разделяше по равно.

Почувствах как Сара ме притиска до себе си.

— Обичам те — прошепна тя.

— И аз те обичам, най-добра приятелко — отвърнах аз и стиснах ръката, отпусната върху рамото ми.

— Време е да се преоблека. Не съм в подходящо облекло за пред гостите ти — каза Сара през смях.

— А аз трябва да привърша с подреждането на масите — добавих и станах.

Сара се беше отдалечила на няколко метра, когато се обърна и подхвърли:

— Денят ще бъде хубав, Мал. Този Четвърти юли ще бъде най-хубавият за теб, обещавам.

Вярвах й.