Барбара Тейлър Брадфорд
Да спечелиш всичко (6)

Пета глава

След като Нора си тръгна, обиколих къщата, както обикновено, за да проверя дали всичко е наред във всяка стая. Останах повече от доволна от видяното, колкото и да го повтарям, къщата е красива. Наслаждавах се на гледката от вратата на всяка стая, изпълнена със задоволство.

Антиките в дневната, които грижливо бях излъскала с восък, излъчваха меко сияние. Гладките дървени повърхности, потъмнели от времето, действаха отморяващо на фона на спускащия се вечерен здрач. Проблясваше среброто на декоративните произведения, разпръснати из трапезарията, проблясваха големите огледала и наскоро измитите прозорци. Из цялата къща се набиваха на очи ярките петна на вазите със свежи цветя и ароматът им се смесваше в божествено ухание.

Тази вечер къщата беше изпълнена с прекрасно чувство на благополучие. Напълно беше готова да създаде топлината и уюта на истински дом за празника. Липсваха само останалите от семейството. Но те щяха да пристигнат на другата сутрин и да й се насладят. Да й вдъхнат живот с щастливите гласове и смеха си. Нетърпението ми да видя Андрю, близнаците, Даяна и Джени ставаше непоносимо. Преди да замине за Чикаго в началото на седмицата, Андрю ми каза, че ще ги вземе от апартамента много рано.

След като се помотах още малко, за да завърша критичния си оглед, изтичах в спалнята на горния етаж.

Съблякох се, взех набързо душ, поизсуших се, пъхнах се в чифт бели памучни панталони и чиста бяла тениска и сплетох отново конската си опашка, привързвайки я с червена панделка.

По-късно щях да си приготвя спагети и зелена салата. На първо време се нуждаех от почивка след напрегнатата работа през деня. Възнамерявах да позвъня на Даяна и близнаците, след което да се отдам на четене.

 

 

От спалнята ми се влиза в продълговато, ниско помещение, към което се отправих. От самото начало го бях превърнала в мое любимо притежание. Странната му форма и големина ме бяха карали да се питам за какво ли е било използвано по-рано. Аз го превърнах в удобен будоар, неприкосновена територия, където седях и размишлявах, слушах музика, гледах телевизия или четях.

Точно заради формата и големината на будоара го боядисах в бяло, с едва забележим оттенък на зелено. Подът беше застлан в бледо ябълковозелено, което пасваше на материята в зелено и бяло, избрана за дългите до пода завеси, дивана и креслата. Лавици с книги заемат цяла стена — от пода до тавана. Порцеланови лампи украсяват двете масички, застлани с бледозелени покривки, поставени от двете страни на дивана. Окачени са няколко от акварелите ми, а над дивана виси портретът с маслени бои на близнаците, нарисуван от мен две години по-рано. Друг маслен портрет, този на Андрю, се мъдри гордо над лавицата на камината, така че съпругът и децата ми правят непрекъснато компания, усмихвайки се от позлатените рамки. Очарователна стаичка, гостоприемна и слънчева поради южното си изложение. Изпълнена с покой, особено в оня час от денонощието, когато слънцето залязва и плъзват привечерни сенки. Едно от любимите ми кътчета в Индиън Медоуз, подведено с много старание, както впрочем и всички останалите помещения.

Позвъних в апартамента ни в Ню Йорк, поговорих накратко с Даяна, пожелах на децата лека нощ, казах им, че ще се видим на другата сутрин и затворих, телефона. След това се протегнах и взех книгата, която четях в момента — два романа от Колет в един том. Винаги съм обичала книгите й и напоследък започнах да я препрочитам. Бързо намерих мястото, до което бях стигнала, и се предадох още веднъж на въображението на авторката.

Бях прочела само две страници, когато дочух звук от кола по алеята. Изправих се до прозореца, като преди това хвърлих поглед към часовника, питайки се кой ли може да бъде. Много малко хора си позволяваха да ме посещават толкова късно без предизвестие.

Все още последните светлинки на деня не бяха угаснали и за моя голяма изненада иззад колата се появи Андрю, понесъл в ръка куфарчето си. Пуснах завесата, изхвръкнах от стаята и хукнах надолу по стълбите, колкото ми позволяваха силите.

Застанахме в коридора, лице в лице, той и аз, и се загледахме. Андрю носеше багажа си и аз възкликнах:

— Дошъл си направо от летището!

— Точно така — отвърна той, без да отклонява от мен изучаващия си поглед.

Моят поглед го обгръщаше с не по-малко любопитство. Опитвах се да отгатна разположението на духа му дали още ми е ядосан. Насреща си видях само любов и топлота, значи всичко отново беше наред между нас.

— Ами Джейми, Лиса, майка ти и Джени? Те как ще се придвижат дотук?

— Уредил съм кола да ги вземе утре рано-рано сутринта — Андрю се приближи, обви ръцете си около мен и ме притисна в прегръдката си. — Разбираш ли, уредих си една вечер в компанията само на съпругата ми.

— О, толкова се радвам, че си го направил! — извиках радостно и се долепих още по-плътно до него. За секунда-две останахме така, безмълвни. После аз се обадих:

— Съжалявам, задето се заядох за Джак или по-скоро за неговата приятелка. Нямам нищо против да дойдат за Четвърти юли, честна дума.

— Аз също се заяждах на дребно, Мал. Както и да е, оказа се, че Джак няма възможност да дойде, а Джина в никакъв случай не би се съгласила да дойде сама. Съжалявам, че се скарахме. Вината беше изцяло моя.

— Не, моя беше — възразих убедено.

— Моят — настоя той.

Отдръпнахме се едновременно, погледнахме се и се разсмяхме. Андрю ме целуна леко по устните, хвана ме за ръка.

— Да пийнем по нещо, а? — каза той и ме избута по посока на кухнята.

По лицето ми се разля широка усмивка при мисълта, че за една вечер ще можем да бъдем сами.

Андрю съблече сакото, развърза вратовръзката и го хвърли на един стол в кухнята. Аз извадих лед от хладилника и напълних две високи чаши с водка, тоник и лимонов сок.

— Наздраве, скъпа — каза той, след като пое чашата си и я чукна в моята.

— Наздраве — отговорих и не можах да се въздържа да не го погледна разнежено над ръба на чашата. После му смигнах. Той се засмя, потупа ме по бузата и попита:

— Ще седнем ли на терасата?

— Малко е горещо навън — започнах аз, но като видях разочарованата му физиономия, бързо добавих: — Но защо пък не, по това време градината е толкова красива.

— „Сумрак“ беше думата, която баба ми използваше за тази част от денонощието — каза Андрю, докато излизахме на терасата. — Мисля, че така се изразяват хората от северната част на Англия. А може думата да е шотландска. Знаеш, че майката на майка ми е родена и е живяла в Глазгоу, преди да се ожени за дядо Хауърд и да се премести в Йоркшир. Затова карираният вълнен плат е на такова уважение в гардероба на майка ми и в моя. Много обичаше да ме вижда натъкмен в карирана пола с кожена кесия отпред и с черен кадифен жакет. Винаги избираше цветовете на рода Сийфорт. Баща й, моят прадядо, е бил от клана Сийфорт.

— И по-рано си ми разказвал за шотландската си жилка.

Той ми се усмихна.

— Съжалявам. Изглежда, имам лошия навик да повтарям семейната си история.

— Навикът не е лош. Просто навик, срещу който не възразявам.

Отвън се настанихме до кръглата маса с големия бял чадър, където обикновено се хранехме през летните месеци. Отпивахме от чашите си в мълчание, в което се чувствахме напълно удобно — както често се случва на женените хора взаимно да се наслаждават на компанията си. Думите бяха излишни, защото чудесно общувахме и без тях. Изглежда, с Андрю мислехме на еднаква честота, защото неведнъж се беше случвало той да каже нещо, което се е въртяло в главата ми само преди секунди, и обратно. Отстрани можеше да се стори някому неестествено.

Със залеза на слънцето горещината бе намаляла. Задухът все още се усещаше, но са бе появил бриз — колкото леко да раздвижва от време на време листата на дърветата. Като изключим неговото шумолене, тишината и спокойствието царуваха на приказно красивия ни хълм.

Андрю се облегна назад в стола си, пое дълбоко въздух и въздъхна със задоволство.

— Толкова е красиво тук, Малъри. Загубил съм много време… далеч от теб и това място.

— Мислех, че ще ми звъннеш от Чикаго…

В момента, в който ги казах, думите ми прозвучаха глупаво. Устните на Андрю се разтегнаха в усмивка.

— А аз мислех, че ти ще ми се обадиш.

— Не сме ли двойка глупави, упорити магарета — засмях се и поднесох чашата към устните си.

— Не знам какво си мисли моето магаре за мен, но аз го обожавам.

— И аз обожавам моето — отвърнах веднага.

Нова доза мълчание.

— Сара е скъсала с оня непоносим сноб — вметнах малко по-късно без никаква връзка.

— Такъв си е. Знам.

— Откъде знаеш? — прекъснах го.

— Сара ми каза.

— Тя ли ти каза? Кога?

— Днес. Обадих й се следобед на тръгване от Чикаго. Помолих я да не пристига тази вечер, ако такива са били намеренията й. Обясних й, че искам да те изненадам и за малко да разполагам с теб, без да те деля с целия останал свят. Тогава тя ми каза, че изобщо нямало да идва, защото същата сутрин била скъсала с Томи Престън. Боя се, че не успях да променя решението й. Упорито настояваше, че ще си остане в Ню Йорк за уикенда.

— Аз я накарах да го промени. Ще пристигне утре по някое време.

— Радвам се да го чуя. Честно казано, краят на историята им изобщо не ме изненадва. По мое мнение, Томи никак не беше подходящ за нея.

— Бих искала…

— Би искала какво, скъпа? — Андрю се наведе по-близо до мен и се вгледа в лицето ми, явно доловил печал моя тон.

— Бих искала Сара да си намери наистина добър човек, в когото да се влюби, за когото да се ожени и от когото да има деца, нещо, което толкова желае. Бих искала да познавахме някого, подходящ за нея.

— Аз също, Мал, но не познаваме. Мисля, че по свой начин тя е намерила щастието. Обича работата си и доста е напреднала в кариерата си.

— Вярно е, но това не пречи на желанието й да се омъжи.

— Предполагам — Андрю замълча. Лицето му придоби замислено изражение. Той допи питието си, постави чашата на масата и са обърна към мен. — Като говорим за работа и кариера, получих ново предложение.

— От агенция „Гордън“ ли? — попитах развълнувано, защото знаех за възхищението му от работата на тази рекламна агенция. Той поклати глава:

— Не, от „Маркъс и Уилямсън“.

— Забележителна агенция. Какво е предложението?

— Великолепно, що се отнася до парите. Но не ми предлагат съдружие. За съжаление.

— А би трябвало. Ти си най-добрият в бизнеса. Правилно ли отгатвам, че не си го приел?

— Да. Не исках да сменям работата си само заради парите. Щях да го обмисля, ако „Маркъс и Уилямсън“ ми бяха предложили и парче от тортата. Измъчват ме и угризения да изоставя сегашните си партньори.

Разбирах как се чувства. Няколкото години, прекарани в „Блау, Еймс, Брадък и Съскинд“, бяха създали у него сантиментална привързаност. Заплащането му беше солидно, ползваше се от различни привилегии, като оставим настрана участието на съдружническа основа. Много добре ми беше известно обаче отношението му към застоя в дейността на фирмата през последната година и колко това го измъчваше.

Повторих размишленията си на глас. Той ме изслуша, без да ме прекъсва. Уважаваше мнението ми и знаеше колко амбициозна съм по отношение на него. Изброих му ред причини, поради които би следвало да обмисли напускането си. Не на последно място сред тях беше появилата се студенина между него и Джо Брадък, старшия съдружник.

— В думите ти има много смисъл — каза той, след като свърших. — Съгласен съм, че Джо не би могъл да бъде причислен към хората, мислещи в перспектива. Лежи на лаврите и живее със спомени от миналото.

— Не беше такъв, когато постъпих при тях преди дванайсет години — продължи Андрю след кратка пауза. — Сигурно остарява. Знаеш ли какво, ще говоря с него и ще му изложа всички оферти, направени ми за последната година. Никому няма да навреди.

— Така е — съгласих се.

— Може би малко ще го постресна. Може би ще успеем да стигнем до общи изводи за бъдещето на агенцията. Всъщност Джак Ъндъруд и Хари Колтън биха предпочели да действам по-решително с Джо. Смятат, че е крайно време да се пенсионира и като че ли сме на едно мнение. От друга страна, той е последният от четворката на основателите, единственият жив от тях и е важна фигура в деловите среди. Положението е доста сложно.

Протегнах ръка и стиснах неговата.

— Радвам се, че си решил да говориш с Джо. Отдавна ми се щеше да го направиш и според мен ще има полза. А сега какво предпочиташ — още едно питие или да приготвям вечеря?

— Умирам от глад! Какво е менюто?

— Щях да си нравя спагети и зелена салата, но ако предпочиташ друго, мога да размразя…

— Не, не, спагети и салата. Звучи достатъчно апетитно. Хайде, ще ти помогна в приготвянето.

Приключвахме вечерята и допивахме последните глътки вино, когато Андрю каза:

— Помниш ли, че майка ми ти спомена, че след смъртта на баща ми е имало само един мъж, от когото е била привлечена?

— Разбира се, че помня. Разделен от жена си, но не разведен.

— Поради което смятала връзката им за невъзможна.

— Точно така. Но защо сега го споменаваш?

— Допускам, че мъжът може да е баща ти.

Зяпнах го изумена, загубила дар слово.

— Това е най-невероятното нещо, което съм чувала, Андрю — изрекох, когато отново бях в състояние да говоря. — Каква е причината за подобно заключение? — знаех, че не би се впуснал във фантазии, особено когато се отнася до майка му.

— Миналият вторник сутринта, след като ти излезе за работа, а аз се готвех да замина за Чикаго, помолих майка ми да ми развали стодоларова банкнота. Тя ми каза да й подам портфейла от ръчната й чанта в спалнята. Така и направих, но заедно с него измъкнах писмо, което падна на пода. При вдигането му неволно забелязах името на баща ти и адреса му в Ерусалим на гърба на плика. Пъхнах писмото обратно и й занесох портфейла без коментар. Какво ли можех да я питам?

— Наистина изглажда странно — измърморих замислено. — Но може и да е съвсем невинно.

— Така е. Почти го бях забравил, но в Чикаго отново се сетих и много неща изплуваха в съзнанието ми.

— Например — казах и се наведох към масата.

— Първо на първо, поведението на Едуард. Прекалено внимателен и мил е с нея. Бих казал, че флиртува.

— Хайде, моля те, не е вярно. Държи се хладно, почти студено.

— Само в присъствието на майка ти. На семейни събирания, когато всички сме заедно. Тогава е доста… напрегнат — намери Андрю точната дума след кратко размишление.

Седях, вперила поглед в чашата си, а Андрю продължи да развива тезата си:

— Мал, опитай се да си представиш ясно случаите, когато е бил с нас, близнаците и Даяна в Лондон. В него е настъпила промяна. Не че прави впечатление, но се забелязва, ако го наблюдаваш внимателно. Има промяна.

Припомних си посещенията ни в Лондон, когато баща ми, по странни съвпадения, се беше оказвал там по същото време, във връзка със свои археологически работи. Картината на голямото щастливо семейство допълваше удобно съвпадението във времето като параван. Освен това усещах колко се вълнува, преди пътуване до Йоркшир заедно с нас. Андрю имаше основание да твърди, че се отнасяше към Даяна като обожател, а и тя изневеряваше на типичното си поведение в негово присъствие.

Представих си двамата един до друг. В съзнанието ми изплува точно начинът, по който се държаха. Не ми бе правило впечатление да флиртуват, защото флирт в буквалния смисъл на думата не бе имало. Просто Даяна сякаш се подмладяваше и се държеше не според годините си в компанията на баща ми. Толкоз. Нищо грубо натрапващо се на вниманието на околните, на моето внимание.

— Ето това е — произнесох по някое време.

— Кое? — погледна ме неразбиращо Андрю.

— Има определена промяна у майка ти, когато татко е наоколо. Едва забележима, но сигурна промяна. Тя се подмладява. Държи се едва ли не като младо момиче. Не мислиш ли?

— Да, имаш право, Мал! Тя изглежда по-безгрижна, когато Едуард е с нас, а и той сякаш се подмладява. Всъщност това е различното у него, което се опитвах да ти обясня.

Кимнах. После бавно попитах:

— Мислиш ли, че има развитие в любовната им история?

Андрю започна да се смее, после лицето му отново стана сериозно.

— Може би — отвърна той и повдигна рамене. — Не мога да преценя.

— На мама не би й харесало.

— Но, Мал, родителите ти са разделени от времето на Христа. Те не могат да се понасят.

— Няма значение. Тя винаги ужасно го е ревнувала и, струва ми се, че продължава и сега.

— Вероятно там е причината мама да не си позволява да започне любовна история с баща ти. Ще се чувства объркана и притеснена и голяма част от удоволствието ще се изгуби.

— Освен това Даяна ми каза, че мъжът, към когото имала специални предпочитания, бил законно обвързан в брак, което правело предложението неприемливо за нея. Стигам до извода, че между тях не се е случило нищо сериозно. Попаднал си на послание от рода на онези, които си разменят роднини на съпрузите.

— Нима такава кореспонденция е обичайна?

Засмях се на скептичното му изражение.

— Как бих могла да знам — отвърнах и повдигнах ръце в знак на безпомощност. — Само ще добавя, че според мен между тях няма нищо. Разбираш ли, аз щях да знам. Твърде съм близка и с Даяна, и с баща си и нямаше дори да се налага шестото чувство да ми помага.

Действително вярвах в думите си, но и когато ги произнасях, не можех да прогоня от ума си възможността да греша.

Очевидно за съпруга ми разговорът приключи, защото стана и започна да разчиства масата. Помогнах му в отнасянето на чиниите в мивката. Мисълта ми обаче неотлъчно се въртеше около Даяна и баща ми. В един момент дори се наложи да обърна глава настрани, за да не забележи Андрю доволната ми усмивка, цъфнала ненадейно върху устните ми. Сърцето ми се стопляше от възможността двама от хората, които обичах най-силно, да бъдат свързани по този начин. И двамата заслужаваха малко щастие, досега животът не бе особено едър към тях.