Барбара Тейлър Брадфорд
Да спечелиш всичко (5)

Четвърта глава

Четири часа по-късно се разположих на терасата пред дневната със сандвич с месо от пуйка и диетична кола. Избрах си ъгъл, добре скрит в сянката на голямо кленово дърво, и захапах сандвича. Бях на крака отпреди разсъмване и умирах от глад. С Нора бяхме свършили маратонска работа, почиствайки всички бани и спални, а трябваше и да се запася със сили за остатъка от деня. Очакваше ме почистването на целия долен етаж.

Много се гордея с Индиън Медоуз, а най-много обичам къщата, когато всичко в нея блести и е на мястото си. Даяна винаги ми е казвала, че е трябвало да се занимавам с вътрешно обзавеждане, но идеята не ме привлича. Нямам интереса на Даяна към купуването на антики, с които задоволява желанията на престижните си клиенти в Лондон. Доста притеснения щеше да ми струва задоволяването на чужди вкусове, като не забравяме, че част от работата ми щеше също да бъде да убеждавам клиентите си в превъзходството на моя вкус. Предпочитам да си остана на аматьорско ниво, но да създам дом, кой се харесва на Андрю и на мен. По същия начин се отдавам на рисуването — за собствена наслада.

Нора никога не се присъединява към миниатюрния ми пикник, а обядва вътре, предпочитайки прохладата на климатика. Днес решението й определено е по-разумно от моето. Слънцето е нажежено колело, пробило дупка в синята тъкан на небесата. Не можеш да погледнеш към небето, без да те заболят очите.

Застанала съм до ниската стена около терасата. Тя е изградена от големи, плоски камъни от някакъв местен майстор преди много години. В Йоркшир строителството от камък, без помощта на зидария, е древен занаят. Теглото на камъните е идеално балансирано, за да не използва някакъв спояващ материал. Дияна смята, че в наши дни изкуството на майсторите каменари е почти отмряло там. В Америка, за мое голямо съжаление, положението е същото. Има и друга причина за особената ми привързаност към тази част от имението ни. Знам със сигурност, че в миниатюрните галерии са намерели убежище две катерици, малко зайче и черна змия. С катериците сме добри познати, зайчето виждам от време на време, но от змията нямам лични впечатления. Анна, нашата градинарка, и близнаците настояват, че тя съществува.

Още от дете обичам природата и дивите същества, които я населяват. Винаги съм насаждала у Джейми и Лиса уважение към животните, птиците и насекомите в Индиън Медоуз.

Често, без да съзнават какво вършат, децата са способни да проявят жестокост. Страшно се ядосвам, когато ги виждам да нараняват малки, беззащитни животинчета, да късат крилата на пеперуди, да размазват червеи и охлюви или да хвърлят камъни по птици. Още преди да се родят децата ми, бях взела решение никога да не допусна те да причинят болка на живо същество.

За да им помогна да се възприемат като част от природата и да я доближа до тях, съчинявах истории за малките ни приятели, обитаващи градинската стена. Разказвах на Джейми и Лиса за Алджърнън, добрата черна змия, която имала слабост към шоколадовите бонбони с черешов пълнеж и искала да има собствен магазин за бонбони; за Табита и Хенри, семейството катерици, които не можели да имат деца, затова искали да си осиновят; за Анджелика — бебето зайче, което сериозно си е наумило да участва във великденския парад на Пето авеню.

Джейми и Лиса обичат измислиците ми. Налага се непрекъснато да им ги повтарям, като напрягам въображението си, за да прибавям нови елементи и да удовлетворявам изискванията на малките си слушатели. Напоследък из главата ми се върти идеята да запиша всичките си приказки и да ги илюстрирам. В единствен екземпляр, само за близнаците. Идеята все повече ми харесва, защото една книжка с картинки би била чудесен подарък за Коледа.

Простенах вътрешно от нелепостта на мисълта за Коледа, посред задушаващата мараня на летния ден. Впрочем лятото е към своя край; то винаги бързо си отива след Четвърти юли. После, преди да се усетим, ще дойде Денят на благодарността, а след него до Коледа не остава много време.

Тази година за коледните празници ще бъдем в Англия. Ще гостуваме на Даяна в къщата й в Уест Танфийлд, Йоркшир. Андрю и аз очакваме заминаването с нетърпение, децата също. Надяват се, че ще има достатъчно сняг, за да се пързалят с шейна с баща си. Обещал им е да ги заведе на любимите си пързалки от детството. Възнамерява да ги учи да се пързалят с кънки, ако езерото там е добре замръзнало.

Бях се отнесла в мисли за зимната ваканция, когато десет минути по-късно Нора показа главата си пред вратата на дневната и се провикна:

— Сара на телефона.

— Идвам — извиках в отговор, но тя вече се беше скрила.

Влязох в стаята и се отпуснах на стол до масичката с телефона.

— Здрасти, Сара. Кога пристигаш?

— Не мисля, че ще мога да дойда — каза тя. Гласът й ми прозвуча печално, съвсем неприсъщо за веселата й натура.

— Какъв е проблемът? — стиснах слушалката с инстинктивното усещане за неприятни новини.

През целия си живот със Сара сме били най-близки приятелки. Майките ни са ни разхождали заедно с количките по Парк авеню. Ходили сме в една и съща детска градина, а после продължихме да бъдем неразделни в девическото училище и в колежа „Радклиф“. Познавам Сара Елизабет Томас не по-зле от себе си и затова надуших, че е притеснена.

От другата страна мълчанието се проточи, затова повторих въпроса си по-настоятелно.

— Томи. Снощи се скарахме ужасно, както никога досега, и преди малко бях информирана по телефона, че мога да считам отношенията ни за приключени. Край, окончателно, безвъзвратно минало. Не желае да ме вижда… изобщо. Следобед заминава за Лос Анжелис. Накратко, Мал, биха ми дузпата. На мен! Можеш ли да си представиш! Защото аз не мога, никога не ми се е случвало досега.

— Знам. Винаги ти си командвала парада. Съжалявам за неприятностите ти. Разбирам, че държиш на Томи. От друга страна пък, винаги съм чувствала…

— Не е нужно да го казваш — прекъсна му тя меко. — Знам, че никога не си го харесвала. Винаги си била нащрек с него. С право, предполагам, както обикновено. Как така стана, че познаваш мъжете по-добре от мен? Не ми казвай. Слушай, съзнавам, че Томи е нищожество, но това не ми помага. Аз май… го харесвах.

Гласът й постепенно изтъня до границата с плача.

— Недей да плачеш, всичко ще се оправи, Саш — опитах се да я успокоя, използвайки умалителното име, с което се обръщах към нея от детските ни години. — Не е особена утеха, ако ти го кажа, но така е по-добре. Честно. Томи Престън III не заслужава сълзите ти. Раздялата ви беше неминуема, рано или късно. Колкото по-рано, толкова по-добре. Помисли колко ужасно щеше да бъде, ако се беше случило след сватбата ви.

— За която ме е молил. Половин дузина пъти, по-точно казано.

Чух я как подсмръкна, а след това си издуха носа.

— Известно ми е, че ти е предлагал да се ожените. Казвала си ми го неведнъж — промърморих. — Радвам се, че прояви благоразумието да не се поддадеш. Но не разбирам какво ти пречи да дойдеш за уикенда.

— Не мога сама, Мал. Ще се чувствам като самотна птичка.

— Глупости! Ще бъдеш с мен, най-добрата ти приятелка, и с Андрю, който те обича като сестра. И с кръщелниците ти, които те обожават. Даяна смята, че си най-великото нещо от древността до наши дни.

— Известно ти е, че с ласкателства можеш да постигнеш каквото поискаш — най-сетне чух смеха й. — Все едно, мисля да ближа раните си в Манхатън.

— Не можеш да го направиш! — повиших тон. — Само ще се нахвърлиш като прасе на сладоледа и разните му там нещица, от които се дебелее, както всеки път, когато си разстроена. Помисли колко ти струваше да свалиш пет килограма. А и по това време и в ада е по-прохладно, отколкото в Манхатън. Нора ми каза, че прогнозата е за петдесет градуса на сянка.

— Опасявам се, че като метеоролог, възприемам Нора с недоверие.

— Но, моля те, аз чух същото по телевизията. Снощи. Помисли си колко по-прохладно ще бъде тук, в Шарън, на открито. Имаме си басейн, сенчеста градина. За Бога, това е вторият ти дом. Знам колко го обичаш.

— Въпреки всичко в момент предпочитам уморителните разходки по тротоарите на Манхатън и успокояващата самота на задушния ми апартамент. В него без притеснения мога да си ридая над спомените ми с Тони — гласът й драматично се извиси. — Изгубената ми любов, най-голямата ми любов.

Театралността, като неразделна част от характера й, ми беше добре позната и проявлението й в момента му успокои. Сърцето й значи не беше разбито, каквото впечатление искаше да остави в началото на разговора. Започнах да се кикотя.

— Не смей да ми се присмиваш — Малъри Кристина Джордан Кесуик. Престани да се смееш, казвам ти — извика тя възмутено. — Сърцето ми е разбито. Разбито.

— Буря в чаша вода! — изкрясках, задавена от смях. Един от любимите изрази на Андрю, който с течение на годините бе станал част от речника ми. — Скърбиш за него не повече от мен. Всичко е от наранената ти гордост. Да си говорим истината — този… този нещастник отколе възнамеряваше да прекара уикенда на Четвърти юли на Западното крайбрежие. Със семейството си. Винаги си ми казвала, че е безумно влюбен в майка си, обожава сестрите си и че непрекъснато се оплаква от преместването им в Калифорния.

— Трябва да призная, че не ми дойде на акъла — промърмори тя замислено. Кратка пауза. Представих си я как смила версията ми. — Но скандал наистина имаше, Мал.

— Без съмнение, изфабрикуван от него — отвърнах остро. Никога не съм харесвала Томас Престън Ш. Протестант от Източното крайбрежие, нервак, стиснат на пари, както и на чувства, голям сноб и ниско интелигентен. Стана вицепрезидент в известна частна търговска банка само защото банката носеше фамилното му име и се управляваше от чичо чу. Моята красива, щедра, талантлива, обичлива Сара заслужаваше много по-добро; най-доброто. Мое лично мнение е, че Томи Престън бе най-лошото, бледо човешко подобие. Даже външността му не беше особено привлекателна. Бих разбрала увлечението на Сара, ако поне имаше хубава физиономия.

Поех дълбоко въздух.

— Кога значи пристигаш в Кънектикът? Довечера или утре?

— Тъкмо си уредих вечеря с един от клиентите си. Ще дойда утре по някое време, става ли?

— Идеално, Саши, скъпа. Четвърти юли нямаше да е същият без теб.