Барбара Тейлър Брадфорд
Да спечелиш всичко (43)

Четиридесет и втора глава

Кънектикът, август 1993 година

Заминавайки за Босна, Ричард беше казал, че ще отсъства десет дни.

Измина почти месец оттогава, а него още го нямаше. През цялото това време не пропускаше да ми се обажда, за което му бях благодарна, защото така знаех, че е наред. От друга страна, чувствах се като взета на мерник.

При всяко обаждане от Сараево езикът ми се оплиташе, като си помислех, че той очаква отговор на предложението си.

Не можех да му дам отговор.

Все още бях раздвоена в чувствата си към него. Харесвах го и държах на него. Познавах го от десет месеца, в които разбрах, че е добър човек и добър приятел. Освен това, свързваха ни общи интереси и удоволствието да сме заедно. Немалко доводи в полза на брак, но за мен — недостатъчни дори само за формално сключен брак, което Ричард също бе готов да приеме.

Страхувах се от всевъзможните форми на обвързване и интимност, които ежедневното общуване между двама души предполагаше. Най-много се боях от любовта. Какво щях да правя, ако се влюбех в Ричард, а той ме изоставеше? Или умреше? Или бъдеше убит, изпълнявайки служебните си задължения? Не бих могла да понеса още една такава загуба.

И ако все пак, дори без да го обичам, се омъжех за него, много вероятна щеше да бъде появата на деца. Да имам други деца? След Лиса и Джейми? Та те бяха толкова… прекрасни.

Горе-долу тия мисли се въртяха из главата ми тази сутрин, изкачвайки се по височината, на която се намираше любимото ми ябълково дърво. Носех си и неизменната чаша черно кафе.

Както обикновено, вдигнах поглед към небето. Утрото не беше от най-лъчезарните. Откъм хълмовете се задаваха дъждовни облаци, а въздухът бе тежък и лепкав. Надявах се да завали — августовските жеги бяха нетърпими.

Разположих се на пейката под дървото и започнах да отпивам от кафето, а очите ми си почиваха, разглеждайки познатата и толкова любима гледка на красивата природа в чист вид, още по-привлекателна със спокойствието си в този ранен час. Човек го заболяваше сърцето от толкова красота.

Тази сутрин, след продължително отсъствие, се беше появила синята чапла и това бе добър знак.

Допих кафето си, облегнах се и затворих очи, за да се отдам изцяло на мислите си. Винаги когато имах възможност да го сторя, просветлението идваше бързо. Както и сега. И без друго знаех какъв ще бъде отговорът ми.

Не.

Щях да дам отрицателен отговор на Ричард и щях да го отблъсна.

За какво му трябваше жена, неспособна отново да обича? Жена, влюбена единствено в мъртвия си съпруг?

„Животът ни е даден, за да го живеем“ — чух гласа на Даяна в съзнанието си.

Отказах да се вслушам в този глас. Щях да откажа на Ричард.

Може би и самият той вече се бе отдалечил от мен. Повече от седмица не бях разменила дума с него. Истината е, че откакто бе приключила мисията му в Босна, престанаха редовните му обаждания.

След Босна той бе отлетял направо за Париж. Любимият му град. В продължение на години бе работил като парижки кореспондент на „Ню Йорк Таймс“ и всеки ден там за него беше свързан с приятни преживявания. Без съмнение парижките му приятели бяха многобройни.

Може би Париж и Босна го бяха излекували от любовта му.

Вероятно нямаше да ми се наложи да бъда груба, като му откажа. Облекчението ми щеше да бъде огромно, ако не се наложеше да кажа „не“ право в лицето му. Много по-добре би било всичко да отмре от само себе си.

Може би го бе увлякла отново някоя стара любов. И това бих възприела като облекчение. Дали?

— Здравей, Мал.

Подскочих на пейката, толкова стресната, че изпуснах чашата и тя се претърколи надолу по склона.

Загледах Ричард зяпнала, без да мога да проговоря.

— Изглежда, те изненадах — каза той, застанал пред мен.

— Изненада ли? Ти направо ме уплаши! — поех си въздух, за да се съвзема от уплахата. — А ти откъде се взе?

— От колата ми. Паркирах я до къщата.

— Искам да кажа, кога се върна от Париж?

— Снощи. Пристигам тук направо от Ню Йорк, от летището. Отначало мислех да ти се обадя, за да те предупредя, но стана късно. Затова реших да дойда да те видя тази сутрин — той замълча и ме погледна внимателно. — Как си, Мал?

— При мен всичко е наред. А ти?

— И аз съм добре. Но имам нужда от чаша кафе. Ще отскочим ли до кафенето?

Разклатих връзката ключове пред носа му.

— Още не е започнало работното време. Сега е едва осем и половина. Тъкмо се канех да отида да отключа.

— Ами да, естествено, аз продължавам да се движа с парижкото време. Там сега е следобед.

— Хайде — казах — можеш да ме придружиш до магазините. Ще отключа и ще се върнем в къщата за кафето.

— Дадено.

Поех протегнатата му ръка и с негова помощ се изправих.

Слязохме по хълма в мълчание. Отключих кафенето, бутика и галерията и прибрах връзката в джоба си.

— Готово. Да отидем в кухнята. Ще ти направя закуска, ако желаеш. Какво ще кажеш за бъркани яйца и препечени кифлички с масло?

— Страхотия!

Усмихнах му се и се обърнах, за да тръгна към къщата.

— Мал.

Заковах се на място. Ричард не помръдваше от вратата на галерията.

— Какво се е случило? — попитах.

— Нищо — той тръгна към мен. — Просто се чудех… — спря се. — Мал, готова ли си с отговора си?

Не исках да го наранявам.

— Не, Ричард, не съм.

Той ме гледаше с очакване.

— Не казах истината — поправих се аз. — Решила съм. Не мога да се омъжа за теб, Ричард. Не мога. Съжалявам.

— А защо да не живееш с мен? Само да опиташ?

Поклатих глава и прехапах устни. Изглеждаше толкова съкрушен, че ми бе непоносимо да го гледам.

— Знаеш ли, Мал, влюбих се в теб от първия момент, когато те видях. Като го казвам, нямам предвид вечерта, когато за първи път ти гостувах, след като помогнах на Сара да смени гума. Искам да кажа, от първия път, когато те зърнах в Индиън Медоуз. Ти тогава не ме забеляза, не се срещнахме. Исках да ти бъда представен, но един от приятелите ми в Шарън каза… че ти не си на себе си. Успях все пак да те срещна и да те опозная. През месеците, в които те виждах, след като се запознахме, ми се случиха най-хубавите неща в живота. Обичам те, Мал.

Стоях и го гледах безмълвно.

— Безразличен ли съм ти? — попита ме сломено.

— Разбира се, че не, Ричард. Тревожех се за теб, докато беше в Босна. Тревожех се, че случаен куршум или някоя бомба може да те убият.

— Тогава защо не дадеш и на двама ни шанс?

— Аз… просто не мога. Съжалявам. Да вървим да пием кафе — промърморих едва чуто.

Той закрачи до мен мълчаливо.

Вървяхме бавно. Хвърлих крадешком поглед към него и нещо в мен се пречупи. От съжаление. Почувствах болката му, сякаш беше моя. Не ставаше дума за човек, който ми е безразличен. Напротив. Докато го нямаше, ми беше липсвал. Тревожила се бях за него. Сега, когато бяхме заедно, изпитвах облекчение, че нищо не му се бе случило. Да, беше ми скъп.

— Андрю не би предпочел да бъда сама — завърших гласно мислите си.

Ричард не продума. Продължихме да вървим.

— Андрю не би искал да бъда сама, нали?

— Мисля, че не би искал — каза Ричард.

Поех дълбоко въздух.

— Все още не съм сигурна дали ще има сватба. Подобна перспектива ме плаши. Но… е, може би, защо пък да не опитаме да поживеем заедно? — пъхнах ръка в неговата. — Тук, в Индиън Медоуз.

Той се закова на място. Аз спрях до него. Ричард ме хвана за раменете и ме обърна с лице към себе си.

— Мал, сериозно ли говориш?

— Да — отговорих толкова тихо, че едва се чух. После повторих по-уверено: — Да, искам. Но ти трябва да бъдеш търпелив, да ми дадеш време.

— Цялото ми време е за теб, Мал. Колкото ти е необходимо.

Той се наведе и ме целуна нежно по устните.

— Давам си сметка колко лесно можеш да бъдеш наранена. Обещавам да бъда внимателен. Разбирам колко ужасна е загубата ти. Но с мен ще можеш отново да спечелиш всичко…

— Знам — казах, припомняйки си думите на Даяна. — Живот. Бъдеще, ако имам смелостта да го приема.

— Ти си най-смелият човек, когото познавам, Мал.

Минахме край старото ябълково дърво с пейката под него и се отправихме към къщата. Ричард обви раменете ми с ръка, когато пресичахме широката зелена ливада.

Влязохме заедно в къщата, притиснати един до друг. За първи път след смъртта на Андрю се почувствах спокойна. Сигурна пред живота, който ме очакваше.