Барбара Тейлър Брадфорд
Да спечелиш всичко (41)

Четиридесета глава

Кънектикът, ноември 1992 година

Началото на месеца. Беше мразовита съботна сутрин. Зимата ни връхлетя изведнъж след почти летните температури през октомври. Въпреки студа обаче денят беше слънчев, а небето искреше лазурно.

В края на седмицата винаги бяхме претоварени с работа в Индиън Медоуз, но великолепният ден ни бе докарал повече гости от обикновено.

В магазините не можеше да се влезе от клиенти, което ме караше да се радвам на струпаните запаси в складовете. При зареждането им през лятото се бях ръководила от мисълта, че сезонът е почивен и след него идват празници. За щастие се оказах права. Ако днешният ден бе мярка за сравнение, за Деня на благодарността и Коледа щяхме да поставим рекорд.

Минах през галерията в кафенето, но още на вратата се спрях, стъписана. Беше още сутрин, а в заведението нямаше места. Огледах се за Ерик и когато срещнах погледа му, той забърза към мен.

— Не помня по-натоварен ден от днешния — каза той, вместо поздрав. — Колко полезен се оказа вторият паркинг до входната врата. Предвижданията ти се сбъдват, както обикновено — при тези думи той се усмихна радостно.

— Не влязохме в особени разходи, а и намерението ми е да просъществуваме още дълги години.

— Съмнявала ли си се някога, че ще успеем, Мал?

Поклатих отрицателно глава.

— Имаш ли известия за Сара?

— Не. Случило ли се е нещо?

— Най-вероятно нищо лошо, но още не се е появила. Когато ми се обади снощи от града, каза, че ще тръгне тази сутрин в шест и половина, за да избегне натовареното движение, което значи, че би трябвало да пристигне около девет — погледнах часовника си. — Почти единайсет е.

— Може по-късно да е тръгнала от Ню Йорк.

— Може би.

— Недей да се тревожиш, Мал.

— Ако ти потрябвам, ще бъда в кабинета си.

Излязох и се отправих към сградата в червено. Откакто семейството ми беше избито, тревогата ми вземаше застрашителни размери при всяко закъснение на близък човек: Не можех да се овладея. Живеехме, заобиколени от опасности повече откогато и да било досега. Убийствата на невинни бяха станали обичайни, оръжието се бе превърнало в господар на улиците. Завладяваше ме паника само като отгърнех вестниците или включех телевизора.

— Мал! Мал!

Завъртях се кръгом. Анна тичаше към мен.

— Можеш ли да ми отделиш само няколко минутки? — попита тя.

— Разбира се, заповядай в кабинета ми — отговорих и отворих вратата. — Проблем ли има, Анна? — попитах на свой ред, след като съблякохме палтата си и се настанихме на дивана до прозореца.

— Не е проблем, а предложение, Мал — обясни тя. — Снощи ми се обади Сенди Фарнсуърт. Иска да продаде „Пони Трейдърс“ и се интересува дали ти желаеш да купиш предприятието.

— Нямам такова намерение — отвърнах, без да се колебая. — Очаквах го от известно време. Самата Сенди вече ми го загатна. Нямам желание да се превръщам в производител като тях, независимо, че част от артикулите им се произвеждат ръчно. Главоболията ми ще се увеличат твърде много. Принудена съм да пропусна тази възможност.

— И аз й обясних същото по заобиколен начин, тъй като мнението ми съвпада с твоето — каза Анна. — Сигурна съм, че и Сара мисли като нас. Просто й обещах да ти съобщя предложението и да взема отговора ти.

— И как смята Сенди да процедира? Искам да кажа, ако не успее да го продаде? Ще се откаже ли, или ще продължи работа?

— Предполагам, че ще й се наложи да избере второто, освен ако не си намери нов съдружник. Сегашната й съдружничка се връща в Чикаго и ще изтегли парите си от фирмата.

— Ако „Пони Трейдърс“ излезе от бизнеса, ще се наложи да им намерим заместник — предприятие, което да произвежда всекидневни дрехи в същия стил. Разполагаме с двама снабдители, но във всеки момент ни е необходим и трети.

— Вече съм мислила за това, Мал, и съм се заела с търсенето. До следващата седмица ще ти предложа поне двама кандидати.

Точно тогава вратата се разтвори широко и през нея, за мое голямо облекчение, влетя Сара. Имаше вид, сякаш се е борила със стихиите.

— Ама че сутрин! — възкликна тя. — Съжалявам, че толкова закъснях, Мал. Надявам се да не съм ти причинила сериозни тревоги.

— Не чак сериозни — отвърнах, — но какво стана с теб, Саш? Разчорлена си и лицето ти е омърляно.

— Така ли? Кой знае откъде се е взело. Няма значение. Това, което ми се случи, е, че спуках гума.

— Колко неприятно, Сара — намеси се Анна, изправяйки се. — Ще се връщам в бутика, Мал, доскоро виждане.

— И аз ще намина скоро — уверих я.

— Чаша кафе без съмнение ще ми се отрази благотворно — каза Сара. — Ще отскочим ли до кафенето?

— Пълно е, но, хайде, да отидем. Ерик все ще ни смести някъде.

— Как успя да смениш спуканата гума? — поинтересувах се, докато отпивах от кафето си малко по-късно, сбутана на ъглова маса, близо до кухнята.

— Оказана ми бе помощ, слава Богу.

— И къде точно спука гумата? — погледнах я любопитно.

— Съвсем наблизо. На път 41 — обясни ми тя, ухилена.

— Какво е тук забавното?

— Неочакваната ми среща.

— Когато спука гумата ли?

— Да. Случи се точно пред някаква къща и както се оказа — за мой късмет, иначе щях да се чудя какво да правя. Малка къщичка зад бяла дървена ограда. Аз почуквам на вратата. Появява се мъж и аз го запитвам дали би имал желание да ми помогне, на което той отговаря, че с радост ще го стори. Сменихме гумата с общи усилия. Е, той свърши по-голямата част от работата. Както и да е, преди да приключим със сменяването, научих доста за него. Включително телефонния му номер.

— Значи е бил привлекателен?

— Не лош, никак не лош — Сара замълча, изгледа ме странно и изтърси: — Поканих го на вечеря.

— Да, да!

— И още как!

— Кога?

— Довечера.

— Саш!

— Не казвай „Саш“ с такъв глас, Мал. Намирам хрумването си за повече от добро.

— Не, Саш, тази вечер.

— Какво й е различното на тази вечер, в сравнение с останалите? Не твърдиш, надявам се, че хранителните ни припаси са привършили, защото това място е претъпкано с храна.

— Не твърдя.

— Слушай, защо пък да не дойде? Живее съвсем наблизо, а и сред съседите ни мъже, не са чак толкова много привлекателните.

— Как е името му? На мъжа, който ще идва за вечерята.

— Ричард Марксън.

Намръщих се, в опит да си припомня.

— Странно, името ми звучи познато. Чудя се дали не съм го срещала.

— Не си. Питах го. Той е известен журналист и често се показва по телевизията, откъдето, вероятно, името му ти е познато.

— В коя област на журналистиката са изявите му?

— Предимно в свързаната с политика.

— По кое време да го очакваме?

— Определих му неокончателен час осем, но го предупредих, че ще се обадя за потвърждение. Но можем да го направим по-късно, ако предпочиташ, Мал.

— Осем е добре. А сега да уточним менюто за вечерята. Можем да вземем един от солените пайове на Нора, както и от пилешкия й бульон със зеленчуци. Ще направим зелена салата, има сирене „Бри“ и плодове. Какво ще кажеш?

— Страхотно. Забрави да споменеш само един хляб, производство на Нора.

 

 

Признавам, че Ричард Марксън ми хареса от момента, в който прекрачи прага на къщата ми.

Висок мъж, добре сложен, без излишни килограми. Тъмнокафяви очи, тъмна чуплива коса, приятни черти на лицето.

Присъствието му сякаш отведнъж изпълни къщата. Очевидно не страдаше от липса на самочувствие и навсякъде беше като риба във вода. При това, без да се държи шумно или невъздържано. Тъкмо обратното.

— Това е Ричард Марксън, Мал — каза Сара, довеждайки го в кухнята, където пълнех кофичката за лед. — Ричард, представям ти най-добрата си приятелка на света, Малъри Кесуик.

— Благодаря ви, че приехте да ви гостувам почти без предизвестие — каза той, докато се ръкувахме. — Много ми е драго да се запозная с вас, госпожо Кесуик.

— Моля ви, наричайте ме Мал. Радвам се да се запозная с вас и да ви посрещна в дома си.

Той се усмихна, оглеждайки се наоколо.

— Чудесно място. Старите къщи в Кънектикът ми напомнят за колониалния стил, който винаги ме е привличал.

— Какво бихте искали да пийнете, г-н Марксън?

— Чаша бяло вино, благодаря. Надявам се, че няма да имате нищо против да ме наричате Ричард.

Кимнах утвърдително и отнесох кофичката с леда на масичката с колелца, служеща ми за бар.

— Какво да бъде за теб, Саш? Какво ще пиеш?

— Аз ли? Ами, не знам. Бяло вино, да речем. Има ли бутилка в хладилника?

— Да — отвърнах през рамо и извадих три чаши за вино.

— Дай на мен — предложи Ричард, като видя как Сара се бори с тапата. За нула време се справи успешно със задачата и ми подаде бутилката. — Ето, Мал, готово.

Напълних чашите.

— Хайде да се преместим в работната ми стая — предложих. — По-уютно е. Сара разпали там огъня, защото вечер става доста хладно.

Настанихме се пред разгорелия се огън и Ричард вдигна чашата си.

— Наздраве — отвърнахме едновременно двете със Сара, след което всички се отпуснахме в креслата си и се умълчахме.

Пръв заговори Ричард. Когато го поопознах, ми стана ясно колко е добър в разчупването на леда, в прогонване на неловкото мълчание. Вероятно на това се дължеше успехът му като журналист.

— Пробивът, който направихте с Индиън Медоуз е фантастичен. Сега никой от нас, клиентите ви, не е в състояние да си представи живота без него.

— Значи, посещавате магазините? — попита Сара, повдигайки учудено вежда.

— Най-редовно. Миналата година от тях купих всичките си коледни подаръци и най-сериозно възнамерявам да сторя същото и тази година. Едва ли не всеки ден се мотая насам.

— Странно, никога не сме те зървали — измърмори Сара.

— Приятно е да срещаш доволни клиенти. Доволен сте от нас, нали? — намесих се аз.

— Меко казано — увери ме Ричард. Той отпи от виното си и продължи: — Обичам всичко, приготвено от Нора. Честно казано не си представям как бих оцелял без нея. Оттук си купувам често супи, салати и превъзходния й солен пай.

Със Сара се спогледахме смутено.

— Хубаво е, че ти харесва — каза тя, — защото това ще получиш за вечеря. Пилешка супа и солен пай, приготвени от Нора.

— Страхотно! Аз съм голям неин почитател.

— Бих могла да приготвя нещо набързо, спагети например — предложих, чувствайки се неловко.

— Не, не. Соленият пай е най-доброто предложение.

— Обзалагам се, че си го опитал и снощи — констатира без колебание Сара.

— Не, не съм! — протестира гостът ни, но изражението му го издаде. Ъгълчетата на устните му се изкривиха нагоре и той прихна. — Но честно казано, нямам нищо против да повторя менюто си от вчера.

Физиономията му бе толкова комична, че не усетих как се засмях и аз. Между пристъпите на кикот успях да кажа на Сара:

— Ще трябва да започнем готвенето отново. Нямаме избор.

— Имаш право, Мали — отвърна тя, без да отделя поглед от лицето ми.

Ричард прояви интерес към цялата история на Индиън Медоуз. Разказах му всичко, от самото начало. Той призна, че е изчел отначало до край дневника на Летис Кесуик.

Сара участваше в разговора повече като слушател, като рядко се намесваше. По едно време донесе бутилката вино от кухнята и напълни чашите ни.

При едно от поредните си появявания от кухнята, тя заяви:

— Май прекалих със затоплянето на пая във фурната — и направи печална физиономия. Всички се засмяхме.

Тя ме последва в кухнята, когато отидох да проверя какво точно се е случило.

— И сама ще се справя — казах й. — Иди да правиш компания на Ричард.

— И така му е добре, разглежда книгите по лавиците. Дойдох, защото исках да ти кажа нещо.

— Какво, по-точно? — запитах, впечатлена от особения й тон.

— Прекрасно е да чувам отново смеха ти, Мал. От години не бях те чувала да се смееш. Това исках да ти кажа.

Едва когато ми го каза, осъзнах значимостта на случилото се.

 

 

Оказа се, че смехът бе дал тон на вечерта.

И Ричард, и Сара имаха чувство за хумор, и се надпреварваха кой да бъде по-остроумен. Наложи се да зарежа сервирането за известно време, от страх да не разсипя яденето в поредния пристъп на смях.

Седнах за миг, докато смехът ми отмине, поглеждайки ту единия, ту другия. Съвършено си подхождаха. Той определено беше най-приятният мъж, когото Сара бе довеждала в къщата, а без съмнение Ричард много я харесваше. И как би могъл да не я хареса? Моята Сара беше красива и умна, мила и обичлива, и на моменти направо не може да й се устои. Беше несравнима.

В края на краищата, успях да донеса соления пай от кухнята.

— Защо не сложиш чинията в средата на масата, Мал? Всеки може да се обслужва сам — каза Сара.

Послушах съвета й и седнах на мястото си.

Предложеният асортимент се посрещна и изконсумира с пълно одобрение от госта, даже с гастрономическа наслада.

Когато дойде ред на сиренето и салатата, Сара се облегна на стола си и съвсем небрежно попита:

— Откога си се устроил тук, Ричард?

— Малко повече от година.

— Отвън къщичката ти изглежда очарователно. Твоят ли е?

— Не, взел съм я под наем. Открих я с помощта на Кати Сандс и тя…

— Кати е посредникът, чрез когото закупихме Индиън Медоуз — прекъснах го аз. — Страхотна жена, не намираш ли?

— Вярно — усмихна се той. — Тъкмо бях започнал да казвам, че дълго се наложи да ми търси къща, защото всичките бяха прекалено просторни за мен.

— Сам ли живееш? — погледна го изпитателно Сара.

— Живея сам, така че не се нуждая от голяма къща, из която да бродя.

— Разбира се. И аз бих се чувствала по същия начин. Преимуществото при мен е, че всеки уикенд мога да прекарвам в компанията на Мал — кратка пауза. — Никога не съм била омъжена, а ти?

— И аз не съм се женил. Скитам се по света като задграничен кореспондент и работата ми ме поглъща прекалено много, за да ми остава време да мисля за заселване на едно постоянно място. През последните три години се задържах в Щатите като сътрудник на „Нюзуик“. Реших, че съм се нагледал на чужбина. Прииска ми се да се върна у дома, в малкия стар Ню Йорк.

— Ти нюйоркчанин ли си? — попитах.

— Роден и откърмен. И вие сте като мен, нали?

— Да — отговорих от името на двете.

— Приятелки сме от бебета — информира го Сара през смях. — Може да се твърди, че сме неразделни от времето, когато сме се напикавали в пелените си. Както и да е, но я кажи какво все пак те води през девет земи в десета, за да си изкарваш уикенда чак в Кънектикът?

— И колежа, и следването ми са свързани с тези места. Възпитаник съм на Йейлския университет. Винаги съм обичал тези места. За мен северозападните възвишения на Кънектикът си царството Божие.