Барбара Тейлър Брадфорд
Да спечелиш всичко (4)

Трета глава

Имам червена коса, зелени очи и приблизително две хиляди лунички. Не се смятам за хубавица, но Андрю не е на същото мнение — непрекъснато ми повтаря, че съм красива. Разбира се, всеки вижда красотата през собствените си очи, а трябва да се признае, че Андрю далеч не може да бъде обективен в случая.

Що се отнася до мен, бих предпочела да нямах тия отвратителни лунички. Никога не бих изглеждала анемична, благодарение на естествения си тен, ако имах щастието да притежавам млечнобяла кожа на лицето. През годините непокорните ми рижи къдрици са ми спечелвали най-различни прякори. Най-популярни бяха Червенокоска, Морковена глава и Рижка, които винаги предизвикваха у мен раздразнение.

Тъй като винаги съм презирала прекалената заетост на майка ми със собствената й личност, опитвах се да обуздавам суетата у себе си. Честно казано, подозирам, че въпреки взетите мерки, в това отношение не се различавам особено от нея. Но пък знам, че повечето хора са суетни — отдават голямо значение на вида, облеклото и впечатлението, което правят.

Вече съм изкъпана и облечена — памучна тениска и бели шорти. Застанала съм пред огледалото, оглеждам се критично и гримаснича срещу изображението си. Давам си сметка, че предишния следобед съм прекарала твърде много време в градината: луничките ми са станали безброй.

С тия мои неестествени ярки цветове на косата и очите понякога чак ми се приисква да бях бледа и ефирна блондинка. Червеното и зеленото съм наследила от баща ми — няма начин да се сбърка чия дъщеря съм. Само дето неговите цветове са вече поизбледнели: едно от преимуществата, съпътстващи напредването на възрастта — всичко у човека започва да избледнява. Все си повтарям, че на седемдесет години ще бъда копие на несравнимата Катрин Хепбърн. „Да се надяваме“ — е коментарът на Андрю на моите бленувания.

Последната ми работа, преди да се спусна по стълбите, е да стегна косата си с ластик и да украся конската опашка с бяла панделка.

Малкият ми кабинет в задната част на къщата, където вършех домакинските си сметки и цялата писмена работа, е с изглед към зеленчуковата градина. Настанявайки се зад бюрото, находка от антикварен магазин, вдигнах слушалката и набрах номера в апартамента ни в Ню Йорк. На третото позвъняване отсреща прозвуча жизнерадостен глас с британски акцент:

— Ало?

— Аз съм, Даяна, и възможно най-хубавата сутрин на света.

— Добро утро, скъпа. Опасявам се, че тук, в града, е ужасно горещо.

— Така си и мислех. Същата гореща вълна залива и Кънектикът. Мога само да благодаря на Бога, че има климатични инсталации. Но как са сладките ми чудовища днес?

— Божествени — Даяна се засмя. — Не мога да ти опиша каква радост е да съм с тях за два-три дни. Благодаря ти, Мал, че проявяваш загриженост, като ми позволяваш да опозная внуците си по този начин.

— Децата те обичат, Даяна, и им е много приятно с теб. Какви са плановете ви?

— След закуска ще ги заведа в Музея по естествена история. Знаеш страстта им към животните, особено динозаврите. После лек обяд в прохладата на апартамента, следобеден сън и разходка. Ще пазаруваме играчки.

— Не ги разглезвай. Любящите баби са известни с навика си от време на време да харчат неприлично големи суми — например, когато са на гости за празник.

Даяна пак се разсмя, а над смеха й се извиси писъкът на дъщеря ми:

— Нанна! Нанна! Джейми счупи каничката и сега златната ми рибка е на килима. Тя умира! — кресливото й гласче придоби драматична нотка накрая.

— Не съм го направил нарочно! — извика Джейми.

Свекърва ми замълча за момент, явно внезапната врява в съседство раздвояваше вниманието й.

— Божичко, Малъри, почакай за минутка на телефона. Рибката й наистина се задушава. Трябва само да намеря чаша с вода и да я пусна в нея. Минутка само.

Тя пусна слушалката, а аз се напрегнах да чуя гласовете на децата.

— Съжалявам, Лиса — проплака Джейми. Беше самото разкаяние.

— Вдигнете слушалката и говорете с майка си. Тя чака да си поговори с вас, милички. Хайде, Лиса, говори с мама.

Тонът на Даяна не търпеше възражения и миг по-късно по жицата прозвуча слабичък, задавен от сълзи глас.

— Мамо, Джейми уби златната ми рибка. Бедната малка рибка.

— Не, не съм! — изпищя синът ми колкото сила имаше.

— Не плачи, миличко — опитах се да успокоя Лиса, — сигурна съм, че рибката ти не е умряла. Обзалагам се, че Нанна вече я е сложила на безопасно място. Как се счупи каничката ти?

— Джейми я счупи! Удряше с лъжица по нея и всичката вода изтече, и малката ми рибка — с нея.

— Ужасно силно трябва да е удрял, за да я счупи. Сигурно вече е била пукната. Сигурна съм, че не го е направил нарочно.

— Съжалявам — отново се чу хорът на разкаянието.

— Но той удряше силно, мамо. Той е лош, той се опитваше да уплаши Суелън.

— Суелън? — учудих се аз. — Що за име е това.

— Иска да каже Сю Елън — гласът на Даяна замести този на дъщеря ми в разговора. — Подозирам, че каната е била пукната. Във всеки случай, златната рибка е жива и здрава, плува си в една супена чиния. По-късно ще й купя и нова кана, за да се успокои напълно.

— Няма нужда чак толкова да се притесняваш — казах. — Останала ми е една от цветарския магазин. Напълно подходяща е.

— Добре, Мал. Джейми иска да говори с теб.

— Мамичко, не го направих нарочно, честна дума. Не беше нарочно — запротестира Джейми енергично.

— Нарочно го направи! — изкрещя Лиса. Сигурно беше застанала точно зад Джейми, чувах я съвсем ясно.

— Сигурна съм, че не си искал да я счупиш, миличко. Но кажи още веднъж на Лиса, че съжаляваш и я целуни. Тогава всичко ще е наред.

— Да, мамо — смотолеви той.

Опитах се да го успокоя, защото и той скоро щеше да се разплаче.

— Обичам те, Джейми.

— Аз също те обичам, мамо — гласът му прозвуча по-бодро и слушалката беше пусната с трясък.

— Джейми, кажи на Нанна да се обади — извиках и след това го повторих няколко пъти, но без успех. Канех се да затворя, когато Даяна отново проговори:

— Мисля, че мирът отново се възцари. Или май малко избързвам — каза тя, като хихикаше.

Затръшна се врата. Прозвуча лая на Трикси.

— Джени ли се връща от разходка с кучето?

— Да. Аз по-добре да започна с приготвянето на закуска за малката си зоологическа градина, преди да изведа близнаците. Забравила съм какво значи да си имаш работа с шестгодишни. Може би остарявам и не мога да се справям.

— Ти, стара! Никога! Техните малки караници са от ден до пладне. Всъщност те са си много близки, близнаци са. Даяна, трябва да се заема с досадните си задачи, които са един милион. Ще говорим пак довечера. Приятен ден ви желая.

— Нашият ден ще е приятен, но ти не се преработвай, Малъри, скъпа. Засега дочуване.

— Дочуване — казах и затворих.

Ръката ми остана върху слушалката, а мислите ми се понесоха към свекърва ми.

Даяна беше жена, способна истински и всеотдайно да обича и, по моему, бе жалко, че не се омъжи повторно след смъртта на бащата на Андрю. През 1968 година Майкъл Кесуик, без да боледува и един ден през живота си, бил отнесен в гроба от фатална сърдечна атака.

Майкъл и Даяна, и двамата от Йоркшир, отишли да живеят в Лондон след завършване на университетското си образование. Познавали се от деца и се оженили млади, а две години след сватбата им се родил Андрю. Идиличен — семеен живот до деня на ненавременната смърт на Майкъл.

По думите на Даяна, нито един от мъжете, с които се запознавала в последвалите години, не можел да се сравни с Майкъл. „Защо да се задоволявам с нещо второкачествено?“ — довери ми тя в един от интимните ни разговори. Предпочитала да живее сама, вместо да търпи мъж, който не задоволява изискванията й.

— Непрекъснато ще го оценявам мислено. Няма да бъде честно спрямо бедния човек. Да бъда сама, означава да съм независима, аз да съм си господар и да върша каквото и когато си поискам. Мога да идвам да ви виждам в Ню Йорк всеки път, когато съм в настроение за това. Или да отскоча до Йоркшир, или да работя до късно през нощта. За мен е по-добре да съм необвързана, повярвай ми, Мал.

Тогава я бях попитала дали Майкъл е бил единствената любов в живота й или се е влюбвала и друг път. За моя голяма изненада, въпросът ми я накара да се почувства неудобно. Не можах да се въздържа да не го повторя. Тя успя да се овладее, макар и с усилие, за да ми отговори честно, както винаги съм смятала, че говори с мен:

— Единственият мъж, към когото съм изпитвала сериозен интерес… не е свободен. Живее доста дълго разделен със съпругата си, но не е разведен, необяснимо защо… Невъзможно е да съществуват отношения между мен и мъж, който по силата на закона е свързан с друга жена, дори и да не живее наистина с нея. Крехка връзка, без бъдеще.

След тези думи напрегнатостта и се стопи и тя завърши спокойно:

— Отдавна съм стигнала до извода, че ми е по-добре да живея сама, Мал. Каквото и да си мислиш, така съм щастлива. В мир съм със себе си.

И все пак, често ми е правило впечатление, че Даяна страда от остри пристъпи на самота. Андрю не е съгласен с мен.

— Не и мама! — възкликна той, когато за пръв път споделих наблюденията си с него. — Тя е по-заета от майстор, погълнат от шедьовъра си. Работата й я грабва от шест сутринта — подреждане на каталози на антикварни стоки, наглеждане на персонала, полети до Париж за покупки на мебели и картини и дори без повод. Без да споменавам вниманието, което трябва да отделя на всичките си богати клиенти и на нас, най-скъпите й съкровища. Тя има своя живот и в Йоркшир — старият чифлик би се срутил, ако не търчи непрекъснато дотам и обратно. Мама е човекът, за когото най-малко би могло да се каже, че е самотна.

Не му възразих, че според мен тя старателно си намира занимание за всеки час от деня точно, за да избяга от самотата си. Той й бе син, единствено дете — кой би могъл да я познава по-добре от него? Има неща обаче, които не могат да се скрият, защото очите на човека ги отразяват — като тъжното, мечтателно изражение на Даяна понякога. Тъга по Майкъл? Или за другата, непостижима любов? Никога не събрах смелост да подхвана темата.

Влизането, или по-скоро шумното влетяване на Нора, ме накара да подскоча уплашено на стола си. За човек с крехка и дребна физика като нейната, определено бе много шумна.

— Съжалявам, че закъснях, Мал — възкликна тя и се хвърли на стола от другата страна на бюрото ми. — Пфу! Каква жега! Истинска фурна! — тя заразмахва бясно ръката си вместо ветрило и едва сега изразът ми на уплаха й направи впечатление.

— О, извинявай, да не би да те стреснах с влизането си?

Кимнах утвърдително.

— Стресна ме. Но аз и бездруго бях на километри оттук. Бях се отнесла в мечти.

На лицето на Нора се изписа недоверие. Присвивайки очи, тя се изсмя сухо.

— Мечти! Не и ти, Малъри Кесуик. Никога не съм те виждала да си губиш времето на вятъра.

Мнението й ме развесели, но го отминах без коментар.

— Какво ще кажеш за чаша чай с лед, преди да се впуснем в подреждането на тази къща за уикенда? — попитах аз.

— Добре звучи — Нора скочи и се отправи към вратата на стаята. — На идване не съм спирала на пазара. По-добре ще е, ако купя плодовете и зеленчуците утре, Мал. Ще са по-пресни за градинското парти в понеделник.

— Права си. Виж какво, нали с Ерик ще дойдете? Досега не си ми казвала твърдо нито „да“, нито „не“.

— С удоволствие, Мал, и благодаря за поканата. Много мило от твоя страна — отговори Нора, хвърляйки ми поглед през рамо.

— Не ставай глупава, двамата сте като част от семейството.

Тя отмина последната ми забележка с мълчание, но забелязах доволната й усмивка, преди да влезе в кухнята.

Нора бе към четиридесетте, с тяло на самодива, рано посребряла коса и същия сребрист оттенък в сивите си очи. Имаше интелигентно и винаги излъчващо жизнерадост лице. Беше моя помощница през последната година и половина, почти от деня, в който се нанесохме. Ерик, съпругът й, работеше в местната дърводелска работилница и всеки уикенд идваше да свърши нещо по външното оформяне на къщата. Женени бяха почти от двадесет години, но нямаха деца, затова се отнасяха към Джейми и Лиса като към свои.

Нора беше практична и делова жена, не си позволяваше да витае из облаците — типична янки от Кънектикът и сродна душа.

Отказваше да я наричам икономка.

— Твърде е претенциозно за мен — каза ми в деня, когато я наех. — Да кажем, че съм ти помощница, Мал. Нямаш нищо против да те наричам Мал, нали?

Кимнах утвърдително и тя продължи:

— Звучи по-приятелски, пък и това е начинът на обръщение в провинцията — на малко име. Думата „икономка“ ме плаши — тя се засмя. — Кара ме да си представям жена, облечена в черна рокля, с връзка ключове, закачена на кръста, и строго изражение на лицето. Не се виждам в ролята на героиня от готически роман.

Според мен Нора Матюс би се справила с всяка роля. За мен тя е безценна; не бих смогнала без помощта й.

В момента Нора се бе заела със сипването на чая.

— Четвърти ще бъде много по-горещ от днес. Такава е прогнозата. Можеш отсега да помислиш за по-леко облекло — тя огледа тениската и шортите ми. — Нещо такова би било напълно подходящо.

— По дяволите, Нора, няма да мога да покажа новата си рокля — възкликнах и придадох на лицето си израз на разочарование.

Нора ме погледна замислено. Доставяше ми голямо удоволствие да поддържам у нея несигурност дали се шегувам, или се опитвам да я дразня. За момент помислих, че съм я обидила, но видях скрития смях в очите й и се успокоих.

— Хайде, давай да подготвяме терена за шоуто — влязох в командните си функции аз.

— Първо леглата?

— Правилно — отговорих, изгълтах остатъка от чая си и я последвах навън от кухнята.