Барбара Тейлър Брадфорд
Да спечелиш всичко (39)

Тридесет и осма глава

Кънектикът, август 1990 година

— Какъв невероятен успех! — възкликна Даяна с широка усмивка. — Чудо е станало с теб за първите ти четири месеца в бизнеса.

— И аз съм изненадана — признах си. — Не бих го постигнала без подкрепата на теб и майка ми. Както и без помощта и съветите на Сара. И трите страхотно ми помогнахте.

— Много любезно от твоя страна да го кажеш, но всъщност успехът се дължи на собствената ти упорита работа и оригинални идеи. И не на последно място — на търговския ти усет.

— Дълъг път ми предстои, преди да достигна най-добрите.

— Иска ми се да си те представям като жената, еталон за състоятелност на деветдесетте години — засмя се Даяна.

— Да се надяваме. Да ти призная, търговията ме увлича. Трудно е да накараш колелото да се завърти, но толкова по-голямо е удовлетворението от добре свършената работа.

— Така е, когато се сблъскваш с достойни предизвикателства. Според мен нищо не може да се сравни с непрекъснатата работа, която те поглъща изцяло. В края на работния ден изпитвам моментална нужда от сън и заспивам веднага, толкова съм изтощена.

— Същото е и с мен — казах аз.

Даяна замълча, проучвайки ме с поглед, после внимателно попита:

— Как е действителното положение при теб, скъпа?

— Не минава ден, без да си помисля за тях и скръбта ми не е намаляла, само се е притаила по-надълбоко в мен. Но аз си налагам да продължавам да изпълнявам задълженията си. А и на двете ни е известно, че когато работата те погълне, резултатът е чудотворен.

— За себе си мога да твърдя, че съм го научила отдавна — отбеляза Даяна. — Антикварният магазин и бизнеса ми спасиха живота след смъртта на Майкъл. Работата е вълшебно лекарство за всякакви проблеми.

— Като отворихме дума за работа, бих искала да ти покажа нещо.

От един от шкафовете за документи в канцеларията ми извадих две кафяви папки и се върнах с тях на масата, където пиехме кафе.

— Миналата година ми хрумна не само идеята за магазина кафене, но и за периодично издание, като естествено проявление на търговската ми дейност.

— Не си го споменавала — каза Даяна, като се облегна върху нахвърляните възглавници и кръстоса крака.

— Защото се уплаших, да не би да решите, че съвсем съм се побъркала и че амбицията ми е размътила мозъка.

— Мен никой не може да ме впечатли с амбициозност.

— И понеже магазините ми донесоха добра печалба за толкова кратко време, реших да дам ход и на проекта за каталог. Черновите вече са готови, дело на Сара и мен, а в начинанието влагаме средства като съдружнички.

— Чудесна новина, Мал. Кой може да бъде по-добър партньор от най-близката ти приятелка? А и нейното участие е незаменимо.

— Наистина, помощта й в това начинание, както и с магазините, е от огромно значение. Нямаше да е честно, ако не й бях предложила равностойно участие. Това стана още преди месеци и тя прие с ентусиазъм.

— Тя ще напусне ли агенцията, в която работи сега?

— Не. С каталога ще се занимава паралелно — седнах на дивана до Даяна и й показах идейния проект.

Тя извади очилата си, приближи се към мен и погледна корицата. На нея беше показан боядисаният в червено хамбар, подслонил готварския магазин и кафенето, нарисуван специално за случая от мен, а отдолу, на три реда беше изписано:

„Индиън Медоуз“, едно провинциално преживяване, пролет 1991 година.

— Значи няма да отваряте по-рано от следващата година? — запита учудено Даяна.

— Няма да можем да започнем преди това. Не сме се запасили с достатъчно стока, а и трябва да се погрижим за разпространението на каталога. Ерик и Анна вече са съставили списък на местните желаещи, а възнамеряваме да го изпращаме и в перспективни райони на страната. Работата е много, защото смятаме да го разпратим в началото на януари.

— Представям си.

Разтворих каталога на вътрешната корица.

— Ето рисунка на целия комплекс в детайли — хамбарите, пасищата, конюшнята. На първа страница е писмото ми до читателите, в което им разказвам за Индиън Медоуз. Както ще забележиш, в него съществуват три ясно разделени части — казах и й подадох каталога. — Първата е „Кухнята на Летис Кесуик“ и названието й подсказва какво ще се предлага в нея. Втората е бутик, в който ще се продават дрехи, аксесоари, спално бельо. Третата и последна е галерията, предлагаща декоративни вещи, произведени в Англия.

Даяна разгледа внимателно каталога и ми го върна.

— Много съм впечатлена, Мал, наистина много впечатлена.

— Благодаря. Мама и Дейвид също доста го харесаха. Провокира интереса на клиентите. Майка ми каза, че би напазарувала за себе си половината неща, които предлагаме, без да се замисли изобщо. Но ела сега, искам да ти покажа две места, които още не си виждала.

— Чудесно — още изненади! — възкликна Даяна ентусиазирано.

— Както знаеш, разделила съм този етаж. Преди малко бяхме в кабинета ми, а това е помещението за опаковане — отворих вратата и я поканих вътре. — На дървените маси помощниците подготвят всичко, което трябва да замине по пощата, натрупват пакетите ей там, откъдето ги взема и извозва пощенската служба. Налага им се да минават оттук всеки ден.

— Стабилно ли е количеството на поръчките?

— Винаги сме имали приличен брой клиенти за тази услуга още от самото начало. Постоянното им увеличаване ме накара да вярвам във възможността идеята за каталога да се осъществи.

Следващата врата водеше към една от стаите ни за склад.

— Доколкото си спомням, всичките конфитюри и желета по рецептите на Летис са в мазето на къщата.

— На горния етаж, който е построен миналото лято, складираме дрехи, играчки, ледени покривки и салфетки, неща от тоя род.

Върнахме се и седнахме в кабинета.

— За всичко си помислила — каза Даяна. — И нека повторя, извършили сте чудеса, Мал.

— Скоро ще са ми нужни още складови площи. Това е най-сериозният проблем, който ме очаква. Утре, след пристигането си, Сара ще разговаря по въпроса със съседа ми, Питър Андерсън.

— Режисьорът?

— Същият. Той е собственик на голямото пасище срещу входа на Индиън Медоуз. Сара се надява, че ще можем да купим земята от него, но аз не съм на нейното мнение.

— Може би ще се съгласи да ги наемете.

— Сара е единственият човек, в състояние да промени мнението му. Способностите й в това отношение са необикновени.

— Милата Сара. Срещна ли тя най-сетне някой приятен мъж?

— Боя се, че не. Обикаля света, но като че ли привлекателните мъже са се свършили за нея.

— Разбирам какво имаш предвид — отвърна Даяна с тъжна усмивка.

Подведох се от изражението й и въпросът просто се изплъзна от устните ми:

— Какво стана с мъжа, за когото ми спомена преди години? Разделения с жена си, към когото изпитваше влечение, но принципите ти те възпираха да се сближиш с него?

— Положението му не се е променило, не е разведен.

— И не се виждате?

— Рядко. Само по работа.

— Защо той не поиска развод?

В цялата ситуация този въпрос ми беше най-неясен.

— Религиозни убеждения.

— Да не би да е католик?

— Той? Не, шотландец е и е протестант. Съпругата му е католичка и не е съгласна на развод. Всъщност ти си го виждала.

— Така ли? Къде?

— В магазина, когато бяхте в Лондон с Андрю. През ноември 88-а. Робин Макалистър.

— Високият хубав мъж?

— Показвах му някакви гоблени, ако си спомняш.

— Много добре си го спомням. Мъж, който прави впечатление.

— Вярно — Даяна погледна часовника си и стана. — Един часът е. Ще хапнем ли нещо в кафенето? Поогладняла съм.

— Да вървим.

Явно, нямаше желание да обсъждаме темата.

— Няма ли да се нуждаеш от допълнителна помощ за изпълнението на поръчките по каталога? — попита Даяна, отпивайки от чая си с лед.

— Отначало сигурно не. Когато магазините започнаха да работят, напрегнатите дни бяха петък, събота и неделя. Останалите четири отиваха в работа по поръчките. Без съмнение, през летните месеци е по-тежко и ще се наложи графикът да бъде променен. Ще слушам интуицията си — огледах се наоколо и добавих: — Сряда е, а кафенето е пълно.

— Забелязах много хора и в галерията. Стъпка по стъпка, ден след ден. Така работя и аз самата.

— Смайва ме успехът на кафенето. Превърна се в забележителност на деня. Хората вече се обаждат, за да правят резервации.

— Очарователно местенце, с всички тези растения и свежи цветя, пръснати из него. Рекламата на асортимента, който се предлага, хваща окото. И мирише апетитно.

— След минутка ще се убедиш, че не само миризмата е хубава.

— Нора ли се справя с цялото готвене?

— В края на седмицата, когато е най-натоварено, идва племенницата й да й помага… Иначе в кафенето са само тримата с Били и Ерик. Менюто се състои главно от супи и сандвичи. Тя предлага да има и салати и аз смятам, че е права, като се има предвид популярността на заведението. Говорим за Нора, а ето че тя пристига.

— Радвам се да ви видя, госпожо Кесуик — протегна ръка Нора.

Даяна я пое и я стисна.

— И на мен ми е много драго, Нора. Какъв късмет за заведението, че ти си тук.

— Всичко е заслуга на Мал. Тя е мозъкът — личеше, че комплиментът я зарадва. — Надявам се, че ще разгледате кухнята ми по-късничко. А сега, какво бих могла да ви предложа?

— Аз ще взема един от сандвичите с плънка — казах.

— С авокадо и домат, знам. Човек не може да се нахрани само с тях. Нека сложа и пиле.

— Добре, и още един чай с лед.

— За мен същото, с авокадо и скариди — каза Даяна. — Както и чай с лед, моля.

— Вече пристигат — каза Нора и побърза да изпълни поръчката.

— Тя и с обслужването на масите ли е натоварена? — попита Даяна.

— Не, желанието й е да сервира на теб. По отношение на членовете на семейството изпитва собственическо чувство.

— Винаги се е раздавала изцяло. А откъде намери Айрис, младата жена, която се грижи за къщата? Не мога да ти опиша колко любезна беше към мен сутринта.

— Тя е другата племенница на Нора. Роуз, сестра й, идва през уикендите да помага в кухнята.

Дойде Ерик, който носеше чая ни.

— Заповядайте, Мал, госпожо Кесуик.

Той понечи да се върне на мястото си до касата, но се поколеба.

— Какво има, Ерик? — обърнах се към него.

— Съжалявам, че те притеснявам по време на обяда ти, Мал, но току-що се обади наша клиентка, някоя си госпожа Хенли. Иска да разбере дали се занимаваме с организирането на семейни увеселения.

— Обслужване по домовете?

— Не. Тя иска да си направи парти тук, в кафенето. За шестнайсетия рожден ден на дъщеря си. През септември. Денят се пада петък.

— Не знам какво да ти кажа, Ерик, денят ще бъде натоварен. В петък хората се отбиват да пийнат по нещо…

— Не бързай да отказваш — прекъсна ме Даяна. — Може да се окаже доходоносно, пък и повече хора ще научат за заведението ти.

— Напълно съм съгласен с вас, госпожо Кесуик — усмихна се широко Ерик.

— Добре, Ерик, кажи на дамата, че сме съгласни, но ще се наложи да се видите допълнително за уточняване на цената.

— Добре, Мал.

Изядохме сандвичите си и аз се облегнах на стола.

— Имам предложение за теб, Даяна.

— Така ли? Чудесно. Мислех, че не искаш съдружници.

— Това се отнасяше за магазините. Случаят е различен.

— Щом като Сара ще ти бъде съдружник за издаването на каталога, сигурно не става дума за него.

— Имам предвид отдавнашната си идея, която вече е напълно оформена. Искам да се захвана с малка издателска компания и точно за нея ти предлагам да ми сътрудничиш.

Свекърва ми се замисли.

— Не е ли прекалено голям рискът в издателския бизнес? — попита тя.

— Да, така е. Но аз говоря за по-ограничена дейност в провинцията — специализирана литература, която ще може да се поръчва само чрез каталога или да се купува в магазините.

— Звучи интересно, но няма ли да бъдеш много натоварена?

— Вярно е, че доста се товаря, но няма да се заема с издателска работа преди началото на следващата година и няма да рискуваш парите си в начинанието.

— Разбирам. Тогава, какво е предлагаш?

— Да ми сътрудничиш в издаването само на четири книги — за начало. По-нататък може да се окаже, че други няма да бъдат издавани.

— Кои са книгите?

— Твоите. Двата дневника на Летис Кесуик, готварската й книга и градинарската книга. По-късно можем да опитаме и с викторианските ястия на Клариса, но не е сигурно. Смятам да започна с дневниците, впоследствие ще издам и останалите две. Ще бъде нещо като специализирана поредица, с което смятам да привлека вниманието. Може да се окаже златна мина и според мен си заслужава да опитам.

— Откъде ще намериш пари? Каза, че не приемаш от мен.

— Защото мисля, че сериозни инвестиции няма да са необходими. Книгите са твоя собственост и ти ще ми дадеш издателските права. Разходите ми ще бъдат само за печат и подвързия.

— Бих желала да ти дам тези пари.

— Благодаря, Даяна, но докато дойде време за осъществяване и на този проект, вероятно и сама ще разполагам с необходимите средства.

— Както искаш. Идеята ми харесва. Много. С желание ще се включа. Ти ще определиш по какъв начин.

— Благодаря ти. Между другото, избрала съм за издателството името „Килгръм Чеиз прес“. Имаш ли възражения?

— Възможно най-подходящото е. Никак не съм се излъгала в теб, Мал. Скоро ти ще бъдеш много богата.