Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Everything to Gain, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Борислав Пенчев, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 16гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- bridget(2011)
- Разпознаване и корекция
- Daniivanova(2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2011)
Издание:
Барбара Тейлър Брадфорд. Да спечелиш всичко
ИК „Бард“ ООД, София, 1996
Американска, първо издание
Редактор: Петя Янева
История
- —Добавяне
Тридесет и първа глава
Йоркшир, май 1989 година
Денят наистина беше прекрасен тук, нависоко, където човек не се бе заселвал. Беше слънчево, въздухът галеше леко страните ми, а небето се простираше лазурносиньо, тук-там с някое и друго бяло, пухкаво облаче.
Вдишвах дълбоко от чистия въздух, вървейки по пътеката, която отвеждаше от гората на Килгръм Чеиз през съседното поле към подножието на хълмистата пустош.
Погледнах нагоре и дъхът ми спря от благоговението, изпълващо ме винаги при вида на забитите сред пустошта канари. Те смаляваха всичко край себе си. От върховете им зелената долина придобиваше присъща само за тази гледна точка мекота.
Този ден не възнамерявах да покорявам върхове. В откритата местност разстоянията лесно мамеха — пътят, който трябваше да измина, бе значително по-дълъг, отколкото изглеждаше. Във всеки случай, твърде уморително пътешествие.
Моята цел не изискваше много време, за да бъде достигната — любимо място на Андрю от детството му, където често ме бе водил. Дълбока клисура, в която с причудливи скокове се спускаше невероятна водна каскада, изсичайки си път в скалата.
Отдавна бях открила, че винаги до ушите ми достигаше звукът на течаща вода, където и да се намирах из хълмистата пустош. Едва процеждащи се водни струйки, по-мощни потоци или направо водопади взимаха надмощие над камъка на съвсем неочаквани места.
Ходенето доста ме затопли. Свалих жакета си, проснах го на земята и седнах върху него. Загледах се в панорамата, ширнала се пред мен — преливащи се хълмове, долини и полета, докъдето погледът стигаше. Никакви човешки обиталища. Като изключим, разбира се, къщата на Даяна, прикътана зад дървесния масив ниско долу.
Малко по-късно легнах с глава на жакета и затворих очи. Наслаждавах се на спокойствието, пренесена в друг свят.
Не се чуваше никакъв шум, само звуците, съпътстващи нормалната дейност на природния организъм. Едва доловимо жужене на пчела, раздвижване на храсталак от скрилия се в него заек, самотно проблейване на овца, птичи трели и неизменно препускащата по каменистия си път вода.
Четвъртък, четвърти май.
Рожденият ми ден.
Навърших тридесет и четири години.
Чувствах се много по-стара от годините си. Белязана от смъртта на децата и съпруга си. Без тях живеех друг живот — в него скръбта бе постоянен мой спътник.
Нямаше го вече неудържимото желание да се самоубия и съсипващите депресии по-рядко ме завладяваха. От друга страна, изобщо не бях намерила решение на проблема как да печеля пари, за да се издържам, и каква работа би могла да ми хареса. Мисълта и действията ми бяха парализирани. Въздъхнах и замахнах, за да прогоня муха от бузата си.
Започнах да се унасям, приспивана от топлината и слънчевата светлина, падаща върху лицето и голите ми ръце. Покоят на мястото ме понесе някъде надалеч.
Събудих се от едрите водни капки, падащи върху лицето му. Небето бързо притъмняваше от събиращите се над скалистите върхове дъждовни облаци.
Някъде в далечината изтрещяването на гръмотевица прозвуча като изстрел на оръдие, последвало яркобялата линия на светкавица, която сякаш разцепи небето на две.
Само миг по-късно върху мен се изля жесток порой. Грабнах жакета си и го навлякох, после се затичах към пътеката, която щеше да ме отведе обратно в Килгръм Чеиз.
В бързината залитах и веднъж за малко щях да падна, но съумях да запазя равновесие, без да преставам да тичам, отмятайки мокрите коси, които падаха върху лицето ми. Непрестанно ме занимаваше въпросът защо не обръщах внимание на предупрежденията на Уилф за капризите на местното време.
По-късно не бях в състояние да обясня на Даяна какво се е случило, защото нямах и най-малка представа как бях паднала.
Неочаквано излетях от ръба на някакъв склон и преди да осъзная какво е станало, вече се търкалях надолу по стръмнината. Спрях се на дъното на дол, където останах да лежа неподвижно, опитвайки се да си поема дъх. Бях свита на кълбо и усещах, че съм се наранила при търкалянето.
Успях някак си да седна, прибрах косата зад ушите си и събрах сили, за да стана. Опитът обаче не беше успешен, защото през целия ми крак се стрелна болка, която започна от глезена, и бях принудена да се отпусна на земята. Най-вероятно навяхване, не ми приличаше на счупено. Допълзях до скалата, ограждаща дола от едната му страна, залових се за издаден камък и мъчително се изправих. За да установя, че едва се държа на краката си. Вървенето беше почти немислимо.
Светкавици и гръмотевици бушуваха отново и ми се струваше, че дъждът се е превърнал в потоп. Поколебах се какво да сторя. Реших, че най-добре ще бъде да дочакам отминаването на бурята, прислонена до скалата. Чак след това можех да поема пътя към Килгръм Чеиз.
Пъхнах се под нещо като заслон, където поне дъждът не ме заливаше. Опитах се да изстискам косата и краищата на панталоните си. Мокасините ми бяха подгизнали и покрити с кал, както и дрехите.
За мое удивление, което започваше да се примесва с отчаяние, дъждът продължаваше да се излива. Треперех от студ и зъбите ми тракаха. Притиснах се до камъка, отправяйки към небесата молитви да се успокоят по-бързо.
Напразно. Притъмняваше с всяка измината минута. Синева почти не можеше да се види. Гръмотевиците се стоварваха и отминаваха бързо, издухвани от безмилостния вятър. От мястото си забелязвах само дърветата, приведени и гърчещи се сред откритото поле.
Преседях под скалния навес повече от два часа, тресяща се от студ, събирайки остатъка от силите си, за да запазя спокойствие. Денят си отиваше и имаше опасност да пренощувам на открито. С подскачане и накуцване нямаше да стигна далеч, въпреки че дъждът спря.
Тялото ми се бе вдървило. Протегнах крака и се излегнах. По-удобна стойка, но не усетих съществено подобрение в състоянието си.
От време на време гръмолещият куп облаци се разделяше, колкото да зърна парченце сиво небе. После настъпи неочаквана промяна. Появи се някакво бяло сияние на хоризонта, което започна да разпръсква все по-разширяващ се ореол.
Небето придоби неестествено приказен вид. Изключителна гледка.
Сиянието се усили, стана почти непоносимо да се гледа, а не можех да откъсна поглед от него. В мен отново се надигна тревога и тогава чух гласа му. Гласът на Андрю.
Мал.
Чух го ясно, някъде много отблизо. Рязко се отблъснах от камъка, за да се поизправя.
Мал.
— Тук съм, чувам те — отговорих сякаш на себе си.
Не се плаши от бурята, няма да пострадаш от нея. Слушай какво ще ти кажа сега. Трябва да бъдеш силна и смела. Докато ти си жива, споменът за мен ще бъде съхранен в сърцето ти. Чрез теб аз ще продължавам да живея. Чрез теб ще живеят Джейми и Лиса. Ние те закриляме, Мал. Но е време да събереш силите си и да продължиш нататък. Ти имаш свой живот и трябва да го живееш. Очаква те бъдещето.
— Андрю! Къде си? — огледах се развълнувано около себе си. — Не ме изоставяй, не си отивай.
Аз съм винаги с теб, мила. Винаги. Запомни го.
Бурята престана внезапно, като отрязана с нож. Отново огледах най-внимателно всичко наоколо. Бях сама.
Сиянието се стопи в точката, откъдето се беше появило, а облаците препуснаха по пътя си. Над мен се появи първият къс синева.
Замислих се.
Разговарях ли наистина с Андрю? Или собствената ми глава фабрикуваше призраци? Собственото ми въображение ли си правеше шеги с мен?
— Никога не ме е слушала госпожа Андрю, ама хич — дърдореше недоволно Уилф. — Секога съм й повтарял да не се показва из тия пущинаци, Джо. Казвал съм й. Опасни са.
— Я по-добре да се опитаме да я намерим — отвърна му Джо. — Престани да кудкудякаш.
Чух гласовете им съвсем наблизо и успях да се поизправя.
— Помощ! — проплаках немощно. — Помощ! Тук долу съм! Джо! Уилф! Долу в дерето!
— Госпожа Андрю ни вика, Джо — извика Уилф възбудено. — Свлякла се е в онуй дере. Хайде, Джо.
Не мина много време и насреща ми се облещиха физиономиите на двамата, с израз на голямо облекчение.
— Какво, за Бога, се е случило с вас, госпожо Андрю? — извика Джо, спускайки се в падината.
— Паднах, търкалях се и спрях чак тук — обясних им. — Наранила съм си глезена. Не съм сигурна, че мога да ходя, Джо. Ще се наложи да се прибера на куц крак.
— Хич не се притеснявайте, няма да усетите колко бързо ще ви приберем вкъщи. Хайде сега, облечете това яке, то ще ви стопли. Божичко, бяла сте като платно и сигурно сте премръзнала. Треперите като лист.
— Нъл ви придупридих, госпожо Андрю — намеси се Уилф. — Ама вий хич не мъ слушате.
— Съжалявам, Уилф, трябваше да те послушам. Напълно си прав, времето тук е непредсказуемо.
— Тъй си е. Много бедни души са погинали из тоя пущинак — изобщо ни са ги намирали или пък е било твърде късно да ги спасяват. Мъртви и вкочанясали се — гласът на Уилф придоби напълно съответстваща гробовна нотка.
— Стига толкова, Уилф — каза Джо. — А сега, госпожо Андрю, поставете ръка на рамото ми и да видим дали ще успея да ви измъкна от тая дупка.