Барбара Тейлър Брадфорд
Да спечелиш всичко (31)

Тридесета глава

Даяна отлетя за Париж през Лондон. Отново бях сама в Килгръм Чеиз.

За последните седмици библиотеката се бе превърнала в най-неприкосновено убежище за мен. Понеделник сутринта за пореден път седях в нея, прелиствах вестниците и пиех кафе. Но най-вече си припомнях нещата, които Даяна ми каза през уикенда.

От устата й бях чула само истини.

Бях го признала пред нея и пред себе си. Умишленото самозаблуждаване не спадаше към слабостите ми. Въпреки това ми бе ясно какво усилия и колко време ще ми струва да се овладея. Болката в мен не намаляваше; давех се в тъгата си; самотата ми ме докарваше до отчаяние.

Нямаше начин споменът за ужасното насилие, отнело семейството ми, да изчезне. Немислимо. Но можех да опитам отначало. Някак. Бях го обещала на Даяна, дължах го на нея и на себе си. Самото обещание беше може би част от началото.

Все още нямах представа как да подредя остатъка от живота си, къде да живея или как да си изкарвам хляба. Първата ми задача беше да изплувам от отчаянието, едва ли не да възкръсна. Точно това най-малко знаех как да постигна.

По-рано същата сутрин стигнах до извода, че засега някое краткотрайно занимание също би могло да ми помогне — колкото да ме освободи от най-тежките ми мисли. Рисуването, към което Сара бе предложила да се върна, в момента не ме привличаше, следователно не бе разрешение.

Все пак миналия ноември, когато гостувахме в Килгръм Чеиз, дневникът, който намерих в същото това помещение, беше предизвикал интереса ми. Дадох си сметка, че Летис Кесуик и нейният седемнайсети век продължаваха да ме интригуват. В къщата вероятно се намираше следващата книга от дневника или дори нейно лично творчество.

Доколкото можех да преценя, дневникът нямаше парична стойност и чрез него по никакъв начин не можех да забогатея. Търсенето му щеше да ми помогне единствено да си намеря поглъщащо вниманието ми занимание. Крачка в желаната посока.

Щях да го направя. Щях да започна да издирвам продължението. В търсенето бе възможно за си изработя цяла план за бъдещето, въпреки че засега то ми беше неясно и като понятие.

Стълбата се намираше в противоположния край на стаята и аз я придърпах към камината, за да огледам най-напред частта около нея. Помнех, разбира се, къде бях направила предишните си открития.

Тъкмо започнах да се изкачвам нагоре, когато на вратата се почука. Влезе Хилъри — да прибере приборите за кафето.

— Спомняш ли си дневниците, които намерихме заедно с баща ти миналата година, Хилъри? — попитах, наведена надолу към нея.

— Да, госпожо Андрю. Забележителна находка. Госпожа Кесуик ги показа на викария. Направили му силно впечатление.

— Още навремето си мислех, че може да не сме ги намерили всичките, но така и не довърших търсенето, преди да си замина миналата година. Реших да го продължа днес.

— С баща ми вече я свършихме тая работа, госпожо Андрю — осведоми ме Хилъри. — Виждате ли, госпожо Кесуик, на нас ни мина същото през ума, а и без друго госпожа Кесуик искаше да избършем праха от всички книги. Преровили сме цялата библиотека, книга по книга.

— О! — не можах да потисна разочарованието си. — И нищо ли не намерихте?

— Страхувам се, че не. Не и до момента. Не сме минали още само лавиците от двете страни на камината, точно където сте застанали. Както и частта до вратата.

— Много добре. Значи аз ще продължа да оглеждам тук.

— А аз ще се върна да ви помогна, ако желаете, госпожо Андрю. Само да отнеса подноса в кухнята.

— Благодаря, помощта ти ще ми е необходима — казах и се изкачих още малко, разглеждайки томовете, подвързани с кожа. Прочитах заглавието и издърпах книгата, за да опипам в пространството зад нея за скрито съкровища.

Скоро Хилъри се върна, придружена от Джо, който мъкнеше голямата стълба за почистване на полилеите.

— Би било чудесно, ако намерим и друг дневник, госпожо Андрю — каза Джо, докато подпираше стълбата на стената до вратата. — И госпожа Кесуик ужасно ще се зарадва.

— Също като мен, Джо. Между другото, не съм почиствала книгите, които съм прегледала. Какво ще кажеш, да ги почистим ли?

— О, не, не се притеснявайте! Хилъри ще ги мине с четката за прах по-късно. Хилъри — обърна се Джо към дъщеря си, — тичай обратно в кухнята, като добро момиче, и донеси малката стълба. Така ще можеш да вървиш след госпожа Андрю и да почистваш тия книги, дето ги е видяла вече.

Канех се да протестирам, ни се сетих за ината на Джо и реших да си трая. Продължих да чета заглавия и да ровя из лавиците, докато Джо и Хилъри правеха същото в други части на библиотеката.

Стреснах се, когато Парки се появи, за да ми съобщи, че обядът е готов. Погледнах часовника си и за мое удивление се оказа точно един часът. Тази сутрин времето просто летеше.

И следобед усилията ни се оказаха безплодни. Джо и Хилъри имаха нещастен вид, задето останахме с празни ръце. Порази ме убедеността им, че аз съм човекът, който трябва да намери нещо по-забележително, пък било то и не точно някоя част от дневника на Летис Кесуик.

— Може би ще имаме по-голям късмет утре — успокоих ги, когато преустановихме издирванията си за деня. — Не смятам да се отказвам, докато не мина през всички непроверени лавици.

— А ние ще ви помагаме, госпожо Андрю — каза Хилъри. — Това си е предизвикателство.

— Така си е — подхвърли Джо през рамо, избутвайки стълбата навън.

 

 

Същата вечер от Лондон се обади Даяна, както обичайно правеше, и аз й разказах за заниманието си.

— Толкова ме погълна идеята да намеря продължението на дневника, че времето мина неусетно. А и Парки беше благоразположена към мен.

— Нека позная — каза Даяна от другия край на линията. — Хапнала си добре и това я е размекнало, нали?

— Да. Справих се някак си с малко пай и я сащисах. Честно казано, и аз самата бях изненадана от себе си.

— Радвам се, че отново си започнала да се храниш, независимо количеството. Важно е да започнеш. Хубаво е, че си взела сериозно съвета ми. Да си призная, притеснявах се, докато пътувах към Лондон тази сутрин, притеснявах се, че съм била прекалено строга. Но то е, за да ме чуеш.

— Тежка любов — обобщих.

— Така ли я наричаш?

— Да, майка ми казва, че е най-подходящата любов, когато някой е загазил и се нуждае от помощ.

— Аз ще бъда с теб, Мал. С това, от което имаш нужда.

— Трябва да си помагаме, за да преживеем изпитанието.

— Ще си помагаме, скъпа.

Бърборихме още известно време за други неща. Даяна ми каза къде ще се настани в Париж и ми даде телефонния номер на хотела. После си пожелахме лека нощ и затворихме, но само минути по-късно тя отново позвъни.

— Тъкмо ми хрумна още едно място, където би могла да погледнеш за дневниците, по-точно, за някой старателно направен препис от викторианската Клариса.

— Имаш предвид място, различно от библиотеката?

— Таванското помещение в западното крило — обясни Даяна. — Там са складирани няколко големи куфара, с налепени етикети на големите параходни компании върху тях — „Кунард“, „П. и О.“ В тях са събрани най-различни вещи от онази епоха. Свекърва ми ги показа точно след като се оженихме с Майкъл. Разказа ми, че са събрани още в началото на века от нейна предшественичка от рода Кесуик. Може да е била Клариса.

— И ти мислиш, че наред с другото, тя може да е прибрала на сигурно място и продължението на дневника, ако съществува?

— Възможно е. Във всеки случай, заслужава си да се погледне, не мислиш ли?

— Разбира се. Благодаря, че ми го каза.

— Лека нощ, Мал…

— Лека.

 

 

— Погледнете каква фина бродерия, госпожо Андрю — Хилъри бе коленичила пред един от вехтите куфари на пода в таванското помещение и в момента ми подаваше кадифена възглавничка в тъмночервен цвят, покрита с мъниста. Очевидно викторианска изработка.

Разгледах я, любувайки се на доброто състояние, в което се намираше след толкова много години. От едната страна беше цялата покрита с червени, сиви, черни, чели и сребърни мъниста, подредени във формата на рози и листа, с красива изработени клонки по краищата. В центъра, с бели мъниста, бяха извезани три думи.

— Amor vincit omnia — прочетох на глас. — Латинска сентенция, доста известна. Мисля, че означава „Любовта побеждава всичко“ — добавих и погледнах въпросително Хилъри.

— Не ме гледайте така, госпожо Андрю — възкликна тя. — Никога не съм учила латински. Госпожа Кесуик ще знае какво означава, тя е посещавала лекции по латински в Оксфорд. Поне така мисля.

Хилъри се наведе над куфара и измъкна втора възглавничка, по-голяма от първата, обвита в маслиненозелено кадифе и с декорации в същия стил като предишната. На нея също беше избродирана латинска фраза, в която отново се споменаваше за любов, но бе непреводима за мен.

Впоследствие се намериха още две възглавнички, най-вероятно бродирани и декорирани от същите ръце. Истинска викторианска съкровищница.

— Да ги свалим долу — предложих на Хилъри. — Госпожа Кесуик ще се заинтересува от тях, когато се върне от Париж.

— Не вярвам да е забравила колко са красиви. Искам да кажа, нали ги е виждала преди години, както ми споменахте. Значи мислите, че тя би желала да ги извадим. И да ги сложим по диваните и креслата.

— Да. А възможно е и да ги е забравила, Хилъри. Все пак, показвали са й ги доста отдавна. Преди четиридесет години, ако трябва да бъдем точни.

— Погледнете това, госпожо Андрю!

Хилъри ми подаде парче невероятно красива черна дантела, оформена като голям квадрат, поръбена с червен кехлибар и извезана с черни продълговати мъниста.

Поднесох я към светлината на лампата, за да я разгледам по-добре.

— Какво мислите, че е? — полюбопитства Хилъри. — Къса пелерина? Каквито са носели испанките?

— Не знам. Не мисля, защото парчето е малко за пелерина. Но няма спор, прекрасно е. Има ли друго интересно в куфара.

— Само старо ленено бельо на дъното.

Хилъри започна да ми подава внимателно сгънатия лен, престоял незнайно колко в куфара, докато го изпразни, и се изправи.

— Това е всичко, госпожо Андрю.

Заедно разгледахме изваденото спално бельо и отделихме няколко памучни нощници, половин дузина калъфки за възглавници и още толкова чаршафи, избродирани на ръка.

— Госпожа Кесуик вероятно би могла да пусне в употреба тия вехтории в двете стаи за гости — заяви Хилъри. Не виждам полза обаче от нощниците. Малко са старомодни — тя премери едната от тях на себе си и се намръщи — Миришат на нафталин.

 

 

През остатъка от седмицата с Хилъри прекарахме повечето от следобедите, ровейки се из таваните на Килгръм Чеиз.

Опитахме си късмета и в четирите крила на къщата. Просторни помещения, пълни с какво ли не.

Освен големите куфари в западното крило, открихме най-различни други куфари, големи картонени кутии и много дървени кутийки за чай, складирани под покрива на къщата.

Всички те се оказаха истинска съкровищница за старинни предмети — бродирани възглавнички и кърпи, ленено бельо, порцелан, стъкло и всевъзможни кутийки, много използвани във викторианска Англия — за копчета от черупка на костенурка, за визитни картички от седеф, за папиемаше, за чай или просто за украса.

Книги обаче липсваха. Никакви дневници, писани от Летис Кесуик. Никакви преписи, правени от Клариса, викторианската родственичка на Андрю.

В петък следобед с Хилъри разучавахме съдържанието на тавана в североизточното крило, над библиотеката, когато се натъкнах на стар кожен куфар. По-малък от тези, които вече ни бяха минали през ръцете, но, както изглеждаше по външния му вид, преживял повече от тях.

— Ето това може да се окаже интересна находка — казах аз. — Но както се досещаш, е заключен.

— Аз нося кухненския нож. Дайте да видим дали ще ни свърши работа — предложи Хилъри. Тя коленичи и започна да човърка ключалката, но опитите й да я отвори бяха безуспешни.

— Какво ще кажеш за фиба? — хрумна ми.

— Аз не нося в момента. А вие, госпожо Андрю?

— Не, хванала съм косата си с гребенчета днес. Но в спалнята си имам фиби. Ще изтичам да взема.

— Почакайте за секунда. Ще изпробвам ключовете, които намерихме онзи ден — каза Хилъри и измъкна връзка мънички ключета от джоба на престилката си.

Първото от тях не пасна на ключалката. Следващите няколко явно също не бяха правени за нея. Най-сетне едно от ключетата се пъхна леко в отвора. Хилъри го превъртя и се чу леко, но съвсем ясно изщракване.

— Мисля, че успяхме! — извика тя триумфално.

— Хайде, отвори го — казах аз.

Хилъри повдигна капака и двете надникнахме вътре.

— Книги! — възкликнах аз и се наведох още по-близо до съдържанието на куфара.

— Аз няма да ги пипам, госпожо Андрю. Може да са много ценни и не искам с небрежността си да повредя някоя.

— Може този път да сме попаднали на приказно богатство — добавих.

Имах право, както се оказа впоследствие.

Още първата книга, до която се докоснаха ръцете ми, се оказа безценна, въпреки невзрачния си на пръв поглед вид. Черна кожена подвързия, износена и скъсана на една от кориците. Веднага обаче разпознах почерка върху заглавната страница — лек и елегантен.

Летис Кесуик, градинска книга

Започнах да отгръщам страниците и удоволствието ми нарастваше.

Очарователна книга с описание на градините на Килгръм Чеиз, градините на Летис Кесуик. Авторката разказваше как си ги е представяла, преди да ги създаде, какви растения е избрала да засади и защо точно на тях се е спряла. Но най-важни за мен бяха красивите илюстрации, правени от самата Летис. По това си приличаха с дневника, който намерихме миналия ноември, но той беше много по-бедно илюстриран.

Книгата предизвика бурно изразеното възхищение и на Хилъри. Без съмнение рисунките на цветя, дървета и различни растения, направени от Летис, бяха превъзходни, както и плановете й за няколкото градини.

Резултат от по-нататъшното ровене из куфара бяха нови четири книги, за които много се надявах, че са писани също от Летис.

Първата бе подвързана с пурпурна кожа и имаше по-запазен вид от останалите. Сборник с викториански рецепти, както открих, след като я отворих. Всичките бяха изписани с калиграфския почерк на Клариса, от който толкова се възхищавах. Несъмнено събрани от самата нея и отразяващи кулинарните й вкусове.

Продуктивността на Летис в писането се проявяваше и във втора готварска книга, съдържаща разнообразни рецепти, домакински напътствия и съвети как някои билки биха могли да се използват за лечебни цели.

Бях във възторг от последните две книги. Едната бе дневникът на Летис Кесуик за 1663-а година, а другата — старателен препис от Клариса. Нямах търпение да ги прочета.

— Получихме отплата за труда си през седмицата, Хилъри — казах, докато се изправях с книгите в ръка.

— Тези са наистина с несравнима стойност.

— Какво ли би могла да прави с тях госпожа Кесуик, как мислите?

— Нямам представа. Вероятно нищо. Достатъчно е, че ги притежава, не е ли така?

— Така си е. Може би ще ги изложи, както правят по библиотеките, зад стъклена преграда — произнесе Хилъри замислена. — Всяко лято госпожа Кесуик организира градинско празненство в чест на светеца закрилник на църквата ни. Може би хората биха платили нещичко, за да влязат и да разгледат книгите. Средствата, разбира се, ще отидат за църквата.

— Умна идея, Хилъри.

— Много от местните хора биха обиколили с голям интерес да разгледат и самата къща, но госпожа Кесуик няма да я отвори за посещения на гости.

Замълчах.

— Как мислите, ще се съгласи ли, или не?

— Не знам. Трябва да я попитам.

Изпих неизбежната чаша чай, която Парки ми донасяше около четири и половина. После отидох в библиотеката и седнах зад дългата маса, която се намираше до най-високия прозорец. Тази част от помещението беше винаги най-добре осветена, пък и следобедът бе слънчев.

Точно бях започнала четенето на дневника, когато ме стресна пронизителния звън на телефона и ме накара леко да подскоча от стола си. Протегнах се и вдигнах слушалката.

— Килгръм Чеиз — казах аз.

След кратка пауза, в която чувах само шумовете по линията, прозвуча гласът на Дейвид:

— Мал, ти ли си?

— Аз съм — отвърнах и стиснах по-силно слушалката. — Имаш ли новини?

— Демарко си свърши работата! — възкликна Дейвид — Той и Джонсън са арестували четиримата младежи през уикенда. Не ти се обадих по-рано, защото очаквах окончателното развитие на събитията и…

— Те ли са извършителите? — прекъснах го. Гласът ми се беше повишил с една октава.

— Да. Демарко и Джонсън са убедени, че са арестували престъпниците. Отпечатъци, открити върху колата, съвпадат с отпечатъците на двама от младежите. Трети е притежателят на пистолета, деветмилиметров, полуавтоматичен. Направена е балистична експертиза и резултатът е в подкрепа на обвинението: с този пистолет е било стреляно в деня на убийството.

— Значи те ще бъдат изправени пред съдебни заседатели?

— Те вече се явиха пред тях в понеделник. Демарко и Джонсън движат делото с пълна пара. Вчера беше изслушването и решението на съдебните заседатели е да бъдат изпратени на съд с обвинение в убийство. Ще има процес.

— Кога?

— Демарко не знае със сигурност. Прокурорът трябва да подготви обвинението, както ти обясних миналата седмица. Естествено, освобождаване под гаранция им беше отказано. Сега и четиримата са в затвора. Където ще им се наложи да прекарат остатъка от живота си. Няма да успеят да се измъкнат, уверявам те.

— Така ли… — спрях да си поема въздух. — Така ли се е случило, както го описа Демарко… Опит за насилствено отнемане на колата?

— Да, неуспешен опит.

— Каза ли ти Демарко защо… защо Андрю и близнаците са били застреляни? — едва успях да довърша въпроса си.

— Каза ми, че двама от младежите били надрусани. Натъпкани с наркотици, Мал. Най-вероятно преди това са смъркали долнокачествен кокаин и един от тях, без видима причина, е изпаднал в превъзбудено състояние. Просто започнал да стреля с пистолета без определена цел…

— Божичко, божичко, Дейвид — прошепнах, скована от ужас. Не можах да продължа. Не бях в състояние да издам и звук. Стоях, стиснала слушалката така, че кокалчетата на пръстите ми бяха побелели, и се взирах невиждащо в празното пространство.

— Мал, там ли си?

Преглътнах мъчително.

— Да, на телефона съм. Благодаря, че се обади, Дейвид. Ще се чуем пак.

— Пази се, Мал. Ще ти звънна в неделя. Дочуване.

Затворих телефона и излязох от библиотеката. Обвих ръце около прегърбеното си тяло и се отправих към стълбището за горния етаж, преди да ме е забелязал някой.

Хванах се за перилото и започнах да се влача нагоре, повдигайки едва-едва крака като старица.

В спалнята веднага се хвърлих върху леглото и се скрих под дебелото одеяло. Цялата се тресях и не можех да се овладея. Зарових главата си във възглавницата, за да заглуша сухите, разкъсващи ме ридания.

Съпругът и децата ми бяха загинали съвсем безсмислено, за нищо, без никаква причина.