Барбара Тейлър Брадфорд
Да спечелиш всичко (30)

Двадесет и девета глава

— В сряда трябва да замина за Париж — каза Даяна. — Защо утре не дойдеш с мен до Лондон? А после ще заминем за Париж заедно. Ще ти се отрази добре, Мал.

Беше неделя сутринта. С Даяна седяхме в библиотеката и четяхме вестници. Или, по-точно, тя четеше. Аз го преглеждах отгоре-отгоре.

Вдигнах поглед от вестника и поклатих глава.

— Нямам желание. Все още съм изтощена от грипа.

Даяна ме изгледа доста продължително и каза:

— Глупости, Мал, много по-добре изглеждаш от седмица насам. Проблемът е, че апатията е взела превес в теб.

Думите, както и сухият тон, с който бяха изречени, ме сепнаха.

— Може би си права.

— Убедена съм, че съм права — тя остави вестника и насочи цялото си внимание към мен. — Мал, не можеш да продължаваш така. Какво възнамеряваш да правиш? Да прекараш остатъка от живота си на този диван в тази библиотека? Това ли си решила?

— Нямам никакви планове — отвърнах.

— Но имаш избор. Всъщност възможните решения са три. Можеш да седиш тук и да гледаш как животът ти изтича. Можеш да се самоубиеш, което знам, че си обмисляла неведнъж, съдейки по думите ти. Или можеш да се стегнеш, да изградиш от парчетата цялото и да продължиш нататък.

— Накъде? — измърморих. — Аз просто не… не знам какво… какво да правя със себе си — започнах колебливо, без изобщо да знам какво искам да кажа.

Лицето й бе преизпълнено със симпатия и любов. Загриженост звучеше във всяка нейна дума.

— Напълно съзнавам какво си загубила — всичко, което си обичала с цялото си сърце. Но колкото и да е тежка загубата, ти не можеш да спреш дотук. Всъщност Мал, ти нямаш избор, повярвай ми. Нямаш повече какво да губиш, занапред можеш само да спечелиш.

— Какво мога да спечеля?

— Нов живот. Трябва да опиташ, скъпа. И заради мен.

— Не мога — прошепнах, борейки се със сълзите и болката. — Сломена съм. Скръбта е непоносима, Даяна.

— Зная, зная. Аз също страдам. Андрю не би искал да те види такава, Мал. За него ти беше най-силната жена, която познава, различна от мен.

— Не мога да живея без него. Не искам да живея без него и близнаците.

— Ще ти се наложи да го сториш — сурово ме отряза Даяна. — Ще трябва веднага да престанеш да се самосъжаляваш. Мислиш, че си единствената, която някога е загубвала любими същества? Семейството си? Ами аз? Загубих сина си, единственото си дете, внуците си, а преди това, още като млада, останах без съпруг. Ами майка ти? Нейната скръб е не по-малка от нашата. Да не говорим, че хората по света, на които се налага да преживяват загубата на семействата си, са милиони. Само си припомни оцелелите от еврейското изтребление — загубилите съпрузи, деца, майки и бащи в лагерите на смъртта. Съвсем не сме единствените. Загубата на тези, които обичаме, е част от живота. Ужасно е, неимоверно трудно за възприемане, но…

— Няма ден, в който да не мисля за него, за Андрю и за мъничките Лиса и Джейми — продължи тя, след като овладя задавилото я ридание. — Болката в сърцето ми никога не престава. Но съм си наложила мисълта, че не мога да се предам, не трябва. Затова с всички сили се опитвам да се държа. Чуй ме, Мал. Ти не можеш просто да се отървеш от живота си. Трябва да направиш опит, както и аз опитвам.

Смисълът на думите й успя да премине през всички прегради на апатията ми. Осъзнах колко отвратително е било поведението ми, егоистично във всяко проявление.

— Как съм могла да мисля само за себе си, Даяна? — казах, след като известно време мълчахме прегърнати. — Имаш право, мислех само за чувствата си, за моята загуба, за моята болка, не и за теб или мама.

— Не исках да прозвучи грубо, скъпа — тя се откъсна от мен и изтри бузите си. — Само направих така, че да видиш положението малко по-ясно.

— Какво имаше предвид, като каза, че отсега нататък мога само да печеля от живота?

— Преди всичко собственото си битие като личност. Здравето си, нормалната си разсъдъчност, благополучието си. Ти си само на тридесет и три, Мал, съвсем млада. Няма да допусна да вегетираш, да се превърнеш в мекотело, отдадено само на скръбта и самосъжалението си. И от скръбта има полза, разбира си. Чрез нея разтоварваме вътрешното си напрежение. Но аз не мога и няма да допусна напълно да захвърлиш бъдещето си.

— А имам ли бъдеще, Даяна?

— О, да, имаш. Разбира се, че имаш. Първо трябва да си го възвърнеш, да го спечелиш. Да протегнеш отново ръце и да вземеш от живота това, което ти се полага. Може да се окаже най-тежката задача, с която си се нагърбвала, но ще си заслужава усилията, повярвай ми.

— Не знам какво да правя. Откъде да започна? Мозъкът ми, изглежда, превключи на по-положителни вълни, за първи път след смъртта на Андрю.

— Отначало, мисля, че трябва да възвърнеш физическата си форма. Прекалено си отслабнала. Трябва да започнеш да се храниш редовно, да се разхождаш и да правиш упражнения, за да възстановиш жизнеността и силата си, от които винаги съм се възхищавала. После трябва да помислиш за работа, която би ти харесала. Трябва да работиш не само за да печелиш пари и да се издържаш, но и, за да бъдеш заета с нещо.

— Не знам откъде да започна — повторих. — Съзнавам, че трябва да се издържам сама, не мога да вися като камък на шията на майка си или баща си. Обаче въобще не си представям с какво бих могла да се занимавам. Или, по-точно, за каква работа ме бива.

— Някога беше в рекламния бизнес — напомни ми Даяна.

— Много отдавна и без особен успех, каквото и да казваше Андрю за мен. Пък и мисля, че работа в кабинет няма да ми се понрави, нито живот в Ню Йорк. Така че, да забравим за тоя занаят.

— Можеш да живееш в Лондон — предложи тя, гледайки ме настоятелно. — На мен би ми мило много приятно. Ти си единственото, което ми е останало, Мал, цялото ми семейство.

— Даяна, ти също знаеш колко важна част си от моя живот. Лондон наистина е една възможност. Предполагам, че без затруднения, бих могла да продам Индиън Медоуз.

— Какво става с апартамента? Напоследък нищо не си споменавала за братовчедката на Сара и плановете й.

— Вера иска да го купи и е съгласна с цената, която майка ми е съобщила. Остава й само интервюто със Съвета на собствениците в блока, но не се притеснявам. Другата седмица е. Тя ще се справи.

— Връщайки се на темата за твоята работа, би могла да размислиш за моя магазин, ако се заселиш в Лондон. Ти обичаш антикварните предмети и знаеш доста за тях. С готовност ще използвам познанията ти. Както и несъмнения ти талант като декоратор.

Замълчах.

— Искам да бъдем съдружнички, Мал — завърши предложението си Даяна.

— Много си щедра! Благодаря ти, Даяна, но не мога да ти отговоря веднага.

— Не е и необходимо. Помисли си добре — каза тя, усмихна ми се и ме погали по бузата. — Като дъщеря си ми. Не, ти си ми дъщеря. Обичам те.

— Ти си едно от най-близките до сърцето ми същества, Даяна.

— Започнах да говоря за възможностите ти за реализация като вътрешен оформител. Имам цял куп клиенти, които не само купуват от мен антики, но биха желали да намирам подходящи за тях места в домовете им, да ангажирам за тях цели стаи. Дори цели къщи.

— Аз наистина обичам да се занимавам с подреждане, но не съм сигурна, че ще имам желание да го върша за други хора.

— Можем да направим пробно изпитание. Не виждам причина, която да ти попречи да останеш в Лондон за няколко месеца. Ще работиш в магазина, ще пътуваш до Франция за покупки — с мен или сама. В края на седмицата ще идваме тук — летните месеци са очарователни в Килгръм Чеиз. В края на лятото можеш да се върнеш в Кънектикът, ако решиш, че така ще бъде най-добре за теб.

— Толкова си мила и грижовна, Даяна. Никой не може да се сравни с теб.

Отпуснах глава на възглавницата и затворих очи.

— Повече няма да те притискам да взимаш решение — каза Даяна меко, — но обмисли предложението сериозно, Мал. И запомни, голяма радост ще ми доставиш, ако приемеш да станеш мой съдружник.

 

 

Когато същата вечер си легнах, дълго не можах да заспя. Наблюдавах играта на отблясъците от огъня по тавана и стените.

В тази стая бе живял Андрю като момче. В нея винаги усещах присъствието му, а сега сънят бягаше от мен, защото присъствието му бе по-осезаемо от всякога. Сякаш бе застанал до леглото като мой страж.

Аз разговарях с него. Попитах го как би било най-добре да постъпя и ми се стори, че чух съвет да остана с майка му в Килгръм Чеиз. Ако това бе желанието му, така и щях да постъпя. Йоркшир беше далеч от Ню Йорк и неговата жестокост, отнела семейството ми. Тук, както и в Лондон, се чувствах в безопасност. Да, вероятно не съществуваше по-подходящо място за начало на новия ми живот от Англия.

Повтарях си мисълта, докато се унесох дълбоко.