Барбара Тейлър Брадфорд
Да спечелиш всичко (29)

Двадесет и осма глава

Йоркшир, март 1989 година

Пролетта дойде рано, много по-рано, отколкото я очакваха в Килгръм Чеиз.

Когато пристигнах от Кънектикът към края на януари, всичко беше покрито със сняг, а през първата половина на февруари се редуваха дъждовни и снежни бури. След това обаче времето неочаквано се промени: дъждът и силният вятър престанаха. Затоплянето беше посрещнато с всеобща радост най-вече от фермерите.

Сега, в първия ден на март, по дърветата се бяха показали малки зелени листенца и нежни цветенца. Тревата беше започнала да избуява, а заедно с нея и минзухарите — в мораво, жълто и бяло, и кокичетата, подобни на миниатюрни звезди. Царството на жълтите нарциси беше около езерото и в сянката на дърветата в гората. Ослепителното следобедно слънце се отразяваше в ярките им жълти шапчици.

Стоях до прозореца в библиотеката, загледана към възвишенията, и си мислех, че няма да е лошо да се поразходя по-късно.

Не бях имала възможност да излизам задълго навън, откакто бях пристигнала преди пет седмици. От самото начало ме бе връхлетяла тежка форма на грип, който ме задържа повече от десет дни на легло.

Даяна, Парки и Хилъри сториха всичко възможно, за да ме изправят по-бързо на крака, но аз бях много труден пациент, не оказвах никакво съдействие на усилията им. Почти не пиех лекарства, с надеждата болестта ми да се усложни в пневмония и да умра. Пак оцелях. Но цената бе висока — трудно можех да се измъкна от леглото и да се движа. Бях изтощена и недохранена още от пристигането си, грипът отне последните ми сили. Чувствах се по-изтощена и по-зле психически, отколкото в Индиън Медоуз.

Макар и в дома на Андрю, все още не успявах да се отърва от празнотата, а сънят не ме спохождаше нощем. Дори Даяна не смогваше да повдигне духа ми, когато се връщаше в Йоркшир след седмицата, прекарана в магазина в Лондон. Колко права бе майка ми, когато ми каза, че човек не се отървава от тревогите си, премествайки се на друго място.

— Болката в сърцето понася добре пътуванията — каза ми тя в деня, когато ме закара до летището, за да хвана самолета за Лондон. Наистина беше така?

Все пак в Килгръм Чеиз се чувствах по-близо до Андрю, точно както се бях надявала. Спомените ми за него и децата се върнаха с предишната сила, можех отново ясно да различавам обичните лица. Всеки ден се затварях в себе си, за да заживея с тях във въображението си, единствено възможния ни засега общ свят.

Дните си вървяха, без да оставят следа. Почти с нищо не се занимавах. Много рядко четях, гледах телевизия или слушах музика. По-голямата част от времето си прекарвах седнала пред огъня в библиотеката, затворена в собствения си свят, откъсната от всичко останало. Даяна разбира се, се опитваше да ме изтръгне от летаргията ми и аз правех усилия заради нея, но успехът не беше голям. Никой и нищо не ми вдъхваше желание да живея. Просто съществувах. Бях загубила дори волята за самоубийство.

Отдалечих се от прозореца и отидох до камината, за да сложа още дърва. После вдигнах подноса с приборите за кафе и го върнах в кухнята.

— Не, госпожо Мал, не трябваше да си губите времето с това! — възкликна Парки при влизането ми. — Щях да изпратя Хилъри или Джо да ги приберат по-късно.

— Не е проблем, Парки, и благодаря ти за превъзходното кафе. Точно от това се нуждаех.

— Не ядохте много на обяд, госпожо Мал — каза тя и очите й издаваха тревога. — С един-два залъка няма бързо да се възстановите.

— Знам. Правя каквото мога, Парки. Наистина ми хареса това, което успях да изям. Камбалата на скара и пържените картофи бяха деликатес.

Тя се върна към заниманието си — разточваше тесто върху големия мраморен плот и разговаряше с мен.

— Много приятен следобед. Прекалено приятен, за да бъде пропилян в киснене в библиотеката. Би трябвало да излезете, да ви духне и освежи вятърът по възвишенията оттатък гората. Така си е, повярвайте ми, госпожо Мал.

— Всъщност и аз тъкмо си мислех за една разходка, Парки.

Тя ми се усмихна, кимна одобрително и продължи:

— Госпожа Кесуик ще си дойде малко по-рано от обикновено тази седмица. Някъде около четири и половина. За чая.

— Много добре, Парки, може ли да те попитам нещо?

— Разбира се, госпожо Мал.

— Чудех се защо всички тук — ти, Джо, Хилъри и градинарите, се обръщате към мен по този начин. Десет години за вас бях госпожа Андрю. Превърнах се в госпожа Мал, откакто дойдох тук през януари. Защо?

— Ами защото… защото… не искахме да се вълнувате — започна тя със запъване и се изчерви. — Смятахме, че ако споменаваме името на господин Андрю, ще е… болезнено за вас.

— Не, Парки — прекъснах я меко. — Няма да ме боли. Аз съм госпожа Андрю и така предпочитам да ме наричате.

— Съжалявам, ако сме ви разстроили. По никакъв начин не бихме искали да ви нараняваме. Опитваме се само да се съобразяваме с чувствата ви.

— Знам и го оценявам. Благодарна съм ви за изключителната добрина, с която се отнасяте към мен през последните седмици.

— Вие бяхте в толкова тежко състояние, когато дойдохте тук, че трябваше да бъдем много внимателни, за да не ви натоварваме допълнително психически. Ходехме на пръсти.

— Съжалявам, Парки.

— Няма за какво да се извинявате, госпожо Мал, искам да кажа, госпожо Андрю. Разбираме. Ние обичахме господин Андрю и малките — устните й започнаха да треперят и очите й се напълниха със сълзи. — Трудно е да се живее след такава трагедия…

— Да, така е — изкашлях се, за да не издам вълнението си и да се овладея. Трябваше да сдържам емоциите си, ако не исках да рухна напълно.

— Беше ми като собствено дете — промълви Парки и се мушна в съседния на кухнята килер. — Трябва да намеря големия съд, в който приготвям пай — долетя оттам, приглушен, гласът й.

— Излизам на разходка — казах и на свой ред се измъкнах бързо от кухнята. Моментът изискваше всеки да бъде оставен със собствените си преживявания, иначе и двете щяхме да излеем реки от сълзи.

Навлякох се подобаващо в стаята за преобличане, увих главата си в шал и излязох.

Денят беше ясен, но не бе студено. В листата на дърветата шумолеше едва доловим бриз. Пъхнах ръце в джобовете на якето си и поех към езерцето, близо до гората. От по-далечната му страна започваше тясна пътека, проправена от градинарите през горския гъсталак, по която се излизаше в началото на възвишенията.

Докъдето погледът ми стигаше, не забелязах жива душа.

Обикновено Бен и Уилф си намираха работа на едно или друго място — копаеха, засаждаха или разчистваха. Този следобед и те не се мяркаха.

Зърнах Уилф чак когато приближих езерцето. Буташе ръчна количка по пътеката, която водеше от овощната градина до къщата. Спря, когато се изравнихме, и ме поздрави с докосване на кепето си.

— Добър ден, госпожо Мал.

— Здравей, Уилф.

— Не сте тръгнали към възвишенията, нали?

— Точно това смятах да направя — отговорих.

— Ама, недейте.

Той обърна глава и впери поглед с ръка над очите към силуета на далечните хълмове, очертан на хоризонта.

— Няма да е много умно от ваша страна. Времето е най-капризно баш по туй време на годината. Ту слънчево, като сега, а изневиделица се появяват облаци и заплющява дъжд като из ведро.

— Благодаря за предупреждението, Уилф — измърморих и избързах нататък по пътеката. Стар глупак. По небето не се виждаше нито облаче.

Не пренебрегнах думите му съвсем, защото в крайна сметка се отказах от пътешествието до възвишенията. Изкачването изискваше прекалено много усилия. Без да бързам, направих обиколка през гората и половин час по-късно се върнах при езерцето. Заобиколих го и поех по застланата с камъни алея през моравата. За един ден ми стигаше толкова. Чувствах се изморена, очевидно физическите ми сили бяха драстично намалели.

Наближавайки къщата, видях, че Хилъри идва към мен и ми маха да побързам.

Ускорих крачка и се срещнахме по средата на алеята.

— Търсят ви по телефона, госпожо Андрю — съобщи ми тя. — От Ню Йорк, господин Нелсън.

— Благодаря ти, Хилъри.

Влязохме през задната врата и аз избързах напред с думите:

— Би ли го помолила да, ме изчака на телефона? Искам само да си събуя ботушите.

— Да, госпожо Андрю — отвърна тя и изчезна по коридора.

Минута по-късно вдигнах слушалката на телефона в библиотеката.

— Ало, Дейвид, как си?

— Добре, Мал, а ти?

— Най-сетне се оправих от грипа. Нищо не се е случило, нали? С майка ми всичко е наред, надявам се.

— Да, всичко е наред. Тя се тревожи за теб, разбира се, и непрекъснато говори, че трябва да те види. Иска да дойдем в Англия, ако възнамеряваш да останеш там по-дълго.

— Защо направо не идвате? Заради това ли ми телефонираш, Дейвид?

— Не. Имам новини за теб, Мал.

Долових напрежението в гласа му. Нещо ме стегна в гърдите. Стиснах по-здраво слушалката и казах:

— От Демарко?

— Да. Има решителен напредък по делото. Обади ми се само преди петнадесет минути. За щастие днес не ходих до съда.

— Заловили ли са убиеца? — едва успях да попитам.

— Не, но много скоро и това ще стане, Мал. Ето какво се е случило. Преди двайсет и четири часа Демарко и Джонсън арестували дребен пласьор на наркотици, действащ в района на убийството. Той се опитва да изтъргува освобождаването си срещу информация. Казал, че знае кой е застрелял Андрю и децата. Нападнали ги четирима местни младежи, които се движели в група, и един от тях е този, който се е разприказвал. Дал имената и адресите на останалите и двамата детективи се надяват да ги заловят още днес и веднага да ги разпитат в участъка. Демарко е убеден, че отпечатъците, открити по колата на Андрю, ще съвпаднат с техните. Смята го като сигурно доказателство.

Краката ми внезапно омекнаха и тежко се отпуснах на най-близкия стол.

— Ако отпечатъците съвпаднат, какво следва тогава? — попитах, когато отново събрах достатъчно сили да говоря.

— Ще им бъде предявено обвинение в убийство, и на четиримата.

— Мислех, че е стрелял само един.

— Така смята и Демарко. Но не е необходимо непременно да си натиснал спусъка със собствените си ръце, за да ти предявят обвинение в убийство. Самото ти присъствие на местопрестъплението е достатъчно, за да бъдеш обвинен — заобяснява Дейвид. — Нарича се съучастничество. Ако бъдат събрани достатъчно доказателства, те ще бъдат изправени пред съдебни заседатели след не повече от седемдесет и два часа. От тяхното решение зависи дали ще се открие наказателно производство, или не.

— Кога ще започне процесът?

— Не знам. Може да отнеме и месеци. Делото не само трябва да попадне в списъка на назначените за гледане, но трябва да мине през ръцете на областния заместник-прокурор, за да го провери лично за пълнота на събраните доказателства. Демарко и Джонсън ще трябва доста да се поизпотят, но не се съмнявам, че ще го направят. Обвинението има намерение да не допусне оправдателна присъда.

— И ако ги обявят за виновни?

— В щата Ню Йорк не съществува смъртна присъда, Мал. Ще получат минимум двайсет и пет години затвор. Без възможност за намаляване или отменяне.

— Разбирам. Биха ли могли… биха ли могли да се изплъзнат по някакъв начин?

— Не. Демарко и Джонсън са хванали наркопласьора за гушата и могат да изстискат от него всичките доказателства, необходими за обвинителна присъда.

— Надявам се.

— Така ще стане, вярвай ми. За двамата, особено за Демарко, въпросът е на живот и смърт. Можеш да ми се довериш, познавам изтънко съдебната система. Съдията ще иска максималното наказание. Убийците ще изгният зад решетките.

— Как мислиш, Дейвид, да се обадя ли на Демарко?

— Не е нужно, Мал. Той ме помоли да ти предам новините. Пък и се съмнявам, че точно сега ще го откриеш. Заел се е с пълна сила с издирването. Намерил е нишката и иска бързи резултати. Иска да отърве света от тия… животни. Да ги заключи на сигурно място. Още днес.

— Разбирам. Благодаря ти, Дейвид, за всичко.

— Винаги на твое разположение, Мал. Поздрави Даяна от мен.

— Ще го сторя. Мама наясно ли е със събитията?

— Да, разказах й, преди да ти се обадя. Каза да ти предам, че те обича.

— Предай й същото от мен.

— Ще се свържа отново веднага щом получа информация от Демарко.

— Благодари му и от мое име.

— Добре, миличка. Дочуване.

— Дочуване, Дейвид.

След като затворих, останах с ръка на телефона, замислена над това, което научих от Дейвид. Възможността убийците на семейството ми да бъдат заловени не намали мъката ми. Никой не беше в състояние да върне убитите.

Мислите ми се отклониха в друга посока, когато погледнах навън през прозореца. Небето бе потъмняло. Градината все още се къпеше в слънчева светлина, но над нея се събираха застрашително черни облаци. Скоро започна да вали, точно както беше предсказал Уилф. Неволно потреперих, не само от студа, който внезапно почувствах, и седнах до камината в очакване на Даяна.

Бях се унесла. Събудих се, стресната от гласа й. Тя тъкмо влизаше в библиотеката, следвана от Хилъри, с подноса за чай в ръце.

— Здравей, скъпа — каза Даяна и се спусна към мен. — Не се ли чувстваш мъничко по-добре днес?

„Невъзможно“, би трябвало да отговоря честно. Вместо това кимнах, беше ми по-лесно.

Тя се наведе над мен, целуна ме по бузата и се облегна на камината, с гръб към огъня, със съвсем същия маниер като Андрю. Известно време ме гледаше безмълвно. Заговори, след като Хилъри си свърши работата и ни остави сами.

— Какво ти е, Мал? Изглеждаш така, сякаш имаш нещо да ми кажеш.

— Имам. Преди малко се обади Дейвид. Най-сетне има решителен напредък по делото.

— Разказвай! — възкликна тя и седна до мен на канапето.

Преразказах целия си разговор с Дейвид. Реакцията й, когато свърших, беше същата като моята.

— Слава Богу — произнесе тя тихо. — Но това няма да върне сина и внуците ми… — гласът й леко потрепери и тя замълча, за да се успокои. — Но поне знаем, че правосъдието ще накаже виновните.

— Утехата е малка. Но е по-добре, отколкото да знаем, че са на свобода.

— И, че пак могат да убиват — добави Даяна.