Барбара Тейлър Брадфорд
Да спечелиш всичко (28)

Двадесет и седма глава

— Ако ти потрябвам, ще ме намериш в студиото ми — казах на Нора, след като приключихме с кафето.

— Радвам се да го чуя — отвърна тя и гласът й наистина издаваше задоволство.

— Няма да рисувам, само малко ще поразчистя. Лицето й помръкна, но без да каже нищо повече, тя се зае с изчистването на зеленчуците за една от безбройните си супи. Беше твърдо решена да ме храни, а общо взето, можеше да ме накара да погълна само супа или овесена каша. Нямах никакъв апетит.

Леденият вятър ме блъсна в лицето, когато тръгнах към студиото. Нора беше определила времето точно. Непоносим студ под нулата.

По-топъл въздух ме посрещна, когато влязох в студиото. Миналата година бях инсталирала газово отопление, което през зимата работеше непрекъснато и поддържаше минимална температура от десет градуса. Отидох до термостата и го завъртях на двадесет.

Огледах се и забелязах, че от последното ми идване тук през ноември Нора се бе опитала да въведе някакъв ред. Но дори и след намесата й, бъркотията все още не беше оправена. Имаше разхвърляни четки, палитри със засъхнали по тях бои, купчина бели платна върху една от масите и няколко от картините ми с маслени бои, подпрени отстрани на стария диван.

Всъщност не бях дошла да се боря с хаоса. Сигурна бях, че в едно от чекмеджетата на шкафа ми за запаси съм оставила нож, същия като този, който бе изчезнал загадъчно. Оказа се, че се заблуждавам. Четки, пастели, бурканчета с маслени бои, неотваряна кутия водни бои, неизброимо количество цветни моливи — такива работи. Нож — не.

Стоях, загледана в шкафа, прехапала замислено устна. Това е положението — имал съм само един нож, и той изчезна.

Как бих могла да си прережа вените, след като нямам нож?

Друга възможност беше да се задуша с газ. Очите ми се спряха на газовия радиатор, монтиран в стената.

Звънна телефонът за вътрешната линия и аз вдигнах слушалката.

— Да, Нора?

— Очакваш ли майка си, Мал?

— Не.

— Тя е тук. По-точно, колата й се приближава по алеята.

— Веднага идвам.

— Хубаво, че се захванах с тая супа за обяд — каза тя и затвори.

Намалих отново температурата в студиото, преди да изляза. Пътеката към къщи изминах на бегом. Не беше присъщо за майка ми да се появява без предупреждение. Изненадваше ме фактът, че се бе осмелила да мине целия път до Кънектикът в студа и снега.

Тя идваше към входната врата, когато аз закрачих по дългия коридор към антрето.

— Мамо, каква изненада — прегърнах я. — Какво те е довело дотук в ден като днешния?

— Исках да те видя, Малъри. Реших, че ще се опиташ да ме спреш, ако се бях обадила да те предупредя. Затова направо дойдох.

— Знаеш, че винаги си добре дошла, мамо.

Тя ме изгледа странно, но замълча и ме остави да поема тежкото й вълнено палто с качулка.

— Ще пийнем ли чаша кафе — попитах, след като закачих палто и се върнах при нея.

— Предпочитам чай — отговори тя и ме последва в кухнята. Поставих чайника на котлона.

— Здравейте, госпожо Нелсън — поздрави я Нора. — Ужасни пътища, нали?

— Добре са ги почистили. Как си, Нора?

— Не се оплаквам. А вие?

— Толкова добре, колкото мога да бъда при сегашните обстоятелства — майка ми я дари с полуусмивка, после се обърна към печката и започна да души. — Супата ти ухае много апетитно.

— Приготвила съм я за обяд. Мога да добавя към нея и сандвич! Или омлет, ако предпочитате.

— Каквото и да е, по твой избор, Нора. Благодаря ти. Ще ям каквото и Мал.

Нора извади чаша и чинийка за майка ми от един от шкафовете. Погледна през рамо и попита:

— Ами ти, Мал? Да извадя ли и за теб чаша?

— Да, чаят ще ме стопли. Как е Дейвид?

— Добре е. В момента е много зает.

— Някакви новини? От Демарко?

— Не е говорил с него. А ти?

— Не съм.

Загледахме се една в друга. Видях как сълзите изпълниха очите й. Тя премигна, преглътна ги с усилие и си пое дълбоко дъх.

— Ти не се ли чувстваш малко по-добре, миличка?

— Да, справям се — излъгах.

Отидох до печката и свалих чайника от огъня. Започнах да подреждам приборите за чая върху дървен поднос.

— Хайде да отидем в хола — предложих на майка ми. — Днес там е много приятно да се седи.

— Където кажеш, Мал.

 

 

Седяхме една срещу друга от двете страни на голямата стъклена маса и отпивахме от чая си. Майка ми допи своя, остави чашата на масата и каза:

— Кажи ми истината, Мал, добре ли се чувстваш?

— Разбира се, мамо!

— Притеснявам се за теб и за това, че си сама тук през цялото време…

— Не съм сама. Нора е тук, а и Ерик се отбива почти всеки ден. Анна също живее наблизо.

— Те не са с теб през нощта.

— Вярно. Честна дума, добре съм. Опитай да не се тревожиш толкова много, мамо.

— Не мога да си наложа. Но нека да поговорим за уикендите — тя ме изгледа изпитателно за миг, преди да продължи: — Не искаш ли повече да идваме с Дейвид?

— Винаги, когато пожелаете. Защо говориш така? И с такъв особен тон?

— Чувствам, че напоследък ни държиш на разстояние.

— Не е вярно. Казах ти и по-рано, че с Дейвид сте добре дошли по всяко време.

— Безпокоя се, че за дълго оставаш сама — повтори тя.

— Не е за дълго. Сара е тук всяка седмица, миналата също.

— Знам. Обади ми се вчера вечерта, когато се прибра в града. Разказа ми за братовчедка си Вера, която щяла да оглежда апартамента ти. Значи ще го продаваш?

— Защо не? Не искам да живея в града.

— Да — каза тя тихо. — Разбирам.

— Сара спомена, че Вера се връщала в Ню Йорк след две седмици. Имаш ли нещо против да й покажеш апартамента? Ако се случи Сара да е на работа или да пътува някъде.

— С удоволствие ще го направя за теб, скъпа.

— Предполагам, Сара ти е казала, че заминава днес за Париж?

Майка ми кимна.

— Вие двете със Сара имате голям късмет, да знаеш.

Втрещих се от думите й. Аз ли имах късмет?

— Че можете да разчитате една на друга, искам да кажа — добави майка ми бързо, забелязвайки изражението ми. — Да бъдете толкова близки…

— Да, така е.

— Най-добри приятелки — продължи тя, — приятелки за цял живот. Обичта и верността ви не се влияят от външна намеса. Станали сте до голяма степен зависими една от друга. Такова приятелство рядко се среща.

— Но ти имаш леля Пенси.

— Нашите отношения не могат да се сравняват с вашите. Пенси никога не е допускала чак такава близост. Изобщо не прилича на дъщеря си. Сара е много по-топъл човек.

— Е, трябва да призная, че моята Сара е неповторима. Отлели са я и са строшили калъпа.

— Напълно съм съгласна. Но, напоследък се чудех… мислиш ли, че тя ти е достатъчна?

— Не те разбирам, мамо.

— Не говоря за приятелството, скъпа. Говоря за скръбта и болката ти, за разбитото ти сърце. Може би се нуждаеш от повече помощ от тази, която Сара е в състояние да ти даде. Или аз. Може би ти трябва професионална помощ. На психоаналитик.

— Мислиш ли, че се нуждая от такъв?

— Може би. Да се успокоиш. Мнозина сега се занимават в тази област и работата им е ефика…

— Не искам да ходя при психоаналитик — прекъснах я аз. — Отиди ти, ако имаш нужда.

— Можем да отидем заедно.

— Не, мамо.

— Има групи — за родители, които са загубили децата си като жертви на жестоки престъпления. Замълчах, но не и тя:

— Чу ли историята за младата жена, която загубила детето си при автомобилна катастрофа? Тя шофирала и оцеляла след трагедията. Записала се в група. Хора, сплотени от нещастието при сходни обстоятелства, се събират и разговарят. Приятелката ми Одри Ленг ме убеждава да ходя. Искаш ли да дойдеш с мен, Мал? Може да ти помогне.

— Не мисля — заклатих енергично глава в знак на отрицание. — Не, не, няма да ми помогне, мамо, сигурна съм. Знам, че го казваш с добри намерения, но просто не мога… не мога да говоря за Лиса, Джейми и Андрю на непознати хора, които никога не са ги виждали. Повярвай ми.

— Добре, разбирам те. Но не отхвърляй напълно идеята. Поне помисли над нея.

— Предпочитам да разговарям с теб, и Саш. И с Даяна и татко, когато се обади. Хора, които имат представа какво съм загубила.

— Да, скъпа. Тревожа се за теб, защото знам каква е болката ти. А защо не си вземеш кученце?

— Друго куче! — скочих и загледах майка си яростно. — Не ща никакво друго куче! Искам си моето кученце! Искам си моите деца! Искам си моя съпруг! Искам си обратно живота!

Завъртях се и изхвърчах навън през стъклената врата. Нещо в мен се беше скъсало. Плачех и се тресях от ярост.

Стаях в снега, покрила с ръце лицето си. Не можех да спра отприщилия си поток в мен. Не чувствах нито вятъра, нито сипещия се сняг.

Почувствах обаче ръцете на майка ми, когато се обвиха около мен.

— Влез вътре, Мал. Влез вътре, миличка.

Оставих се да ме заведе обратно в хола. Тя ме настани на дивана и седна до мен. Издърпа ръцете от лицето ми и ме погледна в очите. Погледнах я и аз. Сълзите не преставаха да се стичат по бузите ми.

— Прости ми, Мал. Не исках така да се получи. Наистина не исках — прошепна тя.

При вида на нейната мъка, гневът ми се стопи, както беше избухнал.

— Зная, мамо. Няма какво да ти прощавам. Знам, че никога не би ме наранила.

Никога — проплака тя и се вкопчи в ръката ми. — Толкова много те обичам.

— И аз те обичам, мамо.

Тя повдигна глава и отново очите й срещнаха моите.

— Винаги баща ти е бил при теб… — започна, но не успя да довърши.

— Може би съм го обичала малко повече, защото рядко го виждах, и времето, прекарано с него, ми беше скъпо. Но аз винаги съм те обичала, майко, и съм осъзнавала, че мога да разчитам на теб.

— Така е и сега, Мал.

 

 

Няколко дни след посещението на майка ми изпаднах в силна депресия. Чувствах се в безтегловност, изпълнена с меланхолия. Крайниците ми с усилие понасяха каквото и да е физическо натоварване. Подобна немощ бе толкова нетипична за мен, че положението ми можеше да се сравни с това на старица или инвалид.

Имах желание само да се свия в леглото си и да спя. Но и сънят бягаше от мен; рядко само се унасях. Дрямката ми никога не бе продължителна — едни и същи болезнени мисли я прекъсваха и ме задържаха будна.

Не се бях отказала да свърша със себе си, но ми бе останала сила, колкото да стана от леглото, да не говорим за самоубийство. Апатията и самотата ме бяха превърнали в част от обкръжаващото ме „нищо“.

Нямах цели. Нямах бъдеще. Понякога плачех в отчаянието си. Съзнанието за липсата на семейството ми унищожаваше онова, което бе останало от мен.

Съвсем хаотично ме връхлитаха и други чувства — вина, че не съм била с тях и съм жива, гняв, че не можех да отмъстя за смъртта им. Тогава идваше желанието ми да убивам, които и да бяха убийците на съпруга и децата ми. В такива моменти се обаждах на детектив Демарко в Двадесет и пети участък, за да разбера дали са разкрити нови улики. Но за съжаление не получавах положителен отговор. Знаех, че човекът се стараеше да си свърши работата, но не бях убедена, че случаят няма да се превърне в един от неразрешените.

Само спомените ми носеха утеха. Те бяха като пухен дюшек, върху който можех да се отпусна, да се почувствам добре и да забравя всичко друго, мислено възстановявах живота си с Лиса, Джейми, Андрю и Трикси и това ми носеше радост.

До деня, в който образите започнаха да се размазват и да не се връщат при мен. Изпитвах страх от невъзможността да се върна в миналото. Не проумявах защо.

Когато не успях да се преборя с бялото поле в паметта си в течение на цяла седмица, разбрах какво трябва да направя. Да отида в Килгръм Чеиз. Да бъда в къщата, където Андрю бе израснал. Може би там щях още веднъж да се почувствам близо до него, може би там той щеше да се върне при мен.